Джо Хил
Носферату (67)

Хемптън Бийч, Ню Хемпшир

Вик бутна вратата и влезе в ресторанта „При Тери“. Въздухът бе топъл и влажен, натежал от миризмата на лучените кръгчета, пържещи се в огромния фритюрник.

Пит работеше на щанда — добрият стар Пит, чието лице бе изгоряло от слънцето и по чийто нос имаше следи от крем.

— Знам защо си дошла — обяви Пит и бръкна под щанда. — Имам нещо за теб.

— Не — каза Вик. — Не ми пука за гривната на майка ми. Търся Уейн. Виждал ли си Уейн?

Смути се, че отново се е озовала в „При Тери“, под гадните лепкави ленти за ловене на мухи. Пит не можеше да й помогне да намери Уейн. Яд я хвана, че си губи времето тук, вместо да търси момчето си.

По булеварда мина полицейска кола с надута сирена. Може би някой бе видял призрака. Може би бяха намерили сина й.

— Не — рече Пит. — Не е гривна. Друго е.

Бръкна под касата и извади сребрист чук. Постави го на плота. В единия му край имаше кръв и косми.

Вик имаше чувството, че в съня й светът е гигантска найлонова торба, която изведнъж се набръчква и свива около нея.

— Не — каза Вик. — Не го искам. Не съм дошла за това. Това не е хубаво.

Отвън полицейската сирена замлъкна, надавайки еднократен пиукащ звук.

— Смятам, че е хубаво — каза стисналият дръжката Чарли Манкс. През цялото време Чарли Манкс бе зад щанда, Чарли Манкс, облечен като готвач, с окървавена престилка, накривена бяла шапка и петънце крем върху кокалестия нос. — А което е хубаво, си остава хубаво, независимо колко глави си разбил с него.

Той вдигна чука, а Вик изпищя и се отдръпна обратно в…