Джо Хил
Носферату (65)

Лакония, Ню Хемпшир

Не позволиха на Лу да ходи, защото имаше опасност да му се завие свят и да падне, така че след прегледа един мъж, работещ като медицинска сестра, го върна с инвалидна количка в отделението.

Човекът беше на годините на Лу, с тъмни кръгове под сънените очи и изпъкнало кроманьонско чело. На баджа му пишеше „Билбо“, а на космата му предмишница бе татуиран космически кораб — „Серенити“ от сериала „Файърфлай“.

— Аз съм листо, носено от вятъра^[1] — обяви Лу.

Човекът отвърна:

— Пич, не говори такива неща. Не искам да плача на работното си място.

След тях вървеше детектив, носещ хартиената торба с дрехите на Лу. На Лу не му харесваше, че детективът мирише на тютюн и мента, най-вече на тютюн, и че дрехите му стоят като на чучело — и ризата, и бежовият панталон, и вехтото сако. Долтри попита:

— За какво си бъбрите вие двамата?

— За „Файърфлай“ — отвърна медицинското лице, без да извръща глава назад. — Ние сме Кафявите шинели.

— Какво е това? Ще сключвате гей брак? — попита Долтри и се засмя на шегата си.

Билбо измърмори съвсем тихичко:

— Олеле. Абе ти си дошъл от петдесетте години.

Долтри, естествено, не го чу.

В отделението имаше две редици легла, всяко от които бе оградено със светлозелени завеси. Билбо забута Лу към далечния край на помещението, после сви вдясно към едно от празните легла.

— Будоарът ви, монсеньор — каза той.

Лу се премести върху леглото, а Билбо окачи торбичка с безцветна течност на стойка. Лу все още имаше абокат на дясната си ръка. Веднага усети течността, мощният леден поток сякаш свали температурата на тялото му.

— Трябва ли да се страхувам? — попита Лу.

— От ангиопластиката? Не. От гледна точка на медицинската сложност това е почти като да ти извадят мъдрец. Подложи се. Няма страшно.

— Ъъъ — измънка Лу. — Не говоря за ангиопластиката, а за това, което пусна във вената ми. Какво е?

— О, нищо особено. Няма да лягаш под ножа днес, така че хубавото лекарство се отлага. Това разрежда кръвта. Освен това успокоява. Трябва да си спокоен.

— Ще ме приспи?

— По-бързо от епизод на „Тера Нова“.

Долтри метна хартиената торба на стола до леглото. Вътре бяха дрехите на Лу, като най-отгоре на купчината лежаха широките колкото калъфка за възглавница боксерки.

— Колко време трябва да стои тук? — попита Долтри.

— Ще го задържим за наблюдение през нощта.

— Моментът не е много подходящ.

— Артериалната стеноза е доста коварно нещо — обясни Билбо. — Не предупреждава. Просто удря, когато си иска.

Долтри измъкна мобилния си телефон.

— Тук не е позволено да се използват телефони.

— Къде е позволено?

— Трябва да минете през Спешното отделение и да излезете отвън.

Долтри кимна и изгледа неодобрително Лу.

— Не мърдайте от тук, господин Кармоди.

Обърна се и закрачи към вратата.

— И тъпакът си би камшика — прошепна Билбо.

— А ако аз искам да проведа разговор? — попита Лу. — Може ли да звънна, преди да ме е хванало приспивателното? Става въпрос за сина ми, човече. Чу ли за сина ми? Трябва да се обадя на родителите си. Няма да могат да мигнат цяла нощ, ако не ги информирам за случващото се.

Това бе лъжа. Ако се свържеше с майка си по телефона и започнеше да й говори за Уейн, тя нямаше да има представа за какво й говори. Дори Лу не разпознаваше понякога, беше на система, поддържаща живота й. Баща му още по-малко се интересуваше от новините. Беше умрял преди четири години.

— Мога да ти осигуря телефон — каза Билбо. — Ще го включим в контакта до леглото. Ти си почивай. Връщам се след пет минути.

Спусна завесата и тръгна нанякъде.

Лу нямаше намерение да се мотае. Отново бе момчето с мотор, което качи кльощавата Вик Маккуин. Помнеше как ръцете й трепереха, обвити около кръста му.

Спусна краката си на пода и извади абоката. От дупката на иглата се надигна кърваво балонче.

Когато бе чул гласа на Вик в слушалката, усети как в главата му нахлува кръв и слепоочията му започват да пулсират. Главата му натежа, сякаш бе пълна с течен метал, а не с мозъчна материя. Най-лошото обаче бе, че периферното му зрение даваше да се разбере, че стаята се движи. Догади му се от усещането за въртене и трябваше да се взре право в масата, за да го тушира. Но тогава главата му стана толкова тежка, че той се катурна и столът, на който седеше, отхвръкна назад.

— Това не е сърдечен удар, нали? — бе попитал той лекарката, която преслушваше гърлото му. — Защото, ако е, не ми се стори чак толкова страшно.

— Не. Не е сърдечен удар. Най-вероятно става въпрос за исхемична криза — каза младоликата чернокожа жена.

— Да. Така си и мислех. Че или е сърдечен удар, или схематична криза.

— Исхемична. Това е нещо като малък удар. Чувам кухо свистене в сънната ти артерия.

— А, това си слушала, значи. Щото тъкмо се канех да ти кажа, че сърцето ми е по-надолу.

Тя се усмихна. Човек би си помислил, че й иде да го щипне по бузата и да му даде курабийка.

— Чувам сериозно натрупване на плака.

— Наистина? Мия си зъбите два пъти дневно.

— За друг вид плака говоря. По кръвоносните ти съдове. Твърде много бекон. — Потупа го по корема. — Твърде много масло в пуканките. Нужна ти е ангиопластика. Вероятно и стент. Иначе може да получиш масивен инфаркт.

— Поръчвам си салати, когато ходя в „Макдоналдс“ — отвърна той и с изненада установи, че очите му се насълзяват.

Добре че симпатичната агентка от ФБР нямаше да го види разплакан отново!

Сега Лу измъкна боксерките и дънките си от хартиената торба и ги навлече под болничния халат.

Беше припаднал след разговора с Вик. Светът бе станал мазен и хлъзгав, така че не бе успял да се задържи за него; просто се бе изхлузил покрай пръстите му. Но до момента на припадъка я бе слушал внимателно. По интонацията й бе разбрал, че иска нещо от него, че се опитва да му подскаже нещо. „Чуй ме, Лу. Ще се отбия до едно място, а после ще се видя с един човек. Той може да ми осигури нещо, с което да излича света на Манкс.“

Табита Хътър и другите ченгета, слушащи разговора, си помислиха това, което Вик искаше да си помислят — че става въпрос за информация. Получи се същото като в илюстрациите на Вик към „Търсача“, само дето картината бе от звуци, не от цветове. Не виждаш това, което е пред очите ти, защото не знаеш как да гледаш… или, в този случай, да слушаш. Но Лу винаги бе знаел как да я слуша.

Лу свали халата и облече ризата.

Баща й се занимаваше с взривяване на канари, пънове и стари мостове, бе взривил и отношенията си с Вик, и то без да му мигне окото. Не бе виждал Уейн на живо, а с Вик се чуваше по телефона веднъж годишно. Лу по-често разговаряше с него и му пращаше по имейла снимки и видеа с Уейн. Вик казваше, че баща й не е стока — посягал на жена си и кръшкал. Но се усещаше, че го обича — вероятно почти колкото сина си.

Лу не се бе срещал с него, но знаеше къде живее, кой е телефонният му номер… и че Вик ще отиде при него. Лу щеше да я чака там. Тя бе намекнала, че го иска там.

Надникна покрай завесата и погледна към коридора между редиците легла.

Видя лекар и медицинска сестра. Бяха с гръб към него и пишеха на някакви листове. Лу излезе, стиснал маратонките си в ръка, зави надясно и мина през летящите врати.

Отправи се натам, накъдето предполагаше, че е входът на Спешното отделение. Поспря за малко, колкото да нахлузи маратонките си марка „Ванс“.

Таванът на фоайето бе висок над десет метра и от него висяха плочи от розов кристал, същинска крепост на самотата. Имаше фонтанче от черен мрамор. Ехтяха гласове. Миризмите на кафе и мъфини, които идеха откъм „Дънкин Донътс“, накараха стомаха му да закопнее за храна. Помисли си, че сега за него хапването на поръсени със захар понички е като да мушне дулото на зареден револвер в устата си.

„Не ми трябва да живея вечно — помисли си. — Само се моля да ми стигнат дните да спася сина си.“

Пред входа спря такси и от него слязоха две монахини. Това си бе същинска Божия намеса, доколкото можеше да прецени Лу. Той задържа вратата отворена, за да могат да минат, после се отправи към таксито. Задната седалка изскърца жално под тежестта му.

— Къде отиваме? — попита шофьорът.

„В затвора“ — помисли си Лу, но каза:

— Гарата.

* * *

Билбо Принс видя как таксито се отлепя от тротоара, изпускайки синкав дим. Запомни номерата му. После мина по доста коридори и стълбища, преди да стигне до другия вход на болницата. Дъртото ченге Долтри чакаше там с димяща цигара в ръка.

— Тръгна си — каза Билбо. — Както предположихте. Излезе през фоайето и хвана такси.

— Номера на таксито запомни ли?

— И него, и регистрационния — отвърна Билбо и му ги каза.

Долтри кимна и извади мобилния си телефон. Натисна някакъв бутон и се извърна настрани.

— Да. Тръгна — каза на човека отсреща. — Хътър каза само да го следим, така че го следим. Виж къде ще отиде дебелото копеле и бъди готов да се намесиш, ако пак му се задръсти нещо.

Долтри затвори, метна фаса на земята и тръгна към паркинга. Билбо го догони и го потупа по рамото. Онзи се обърна. Сбърчи чело, сякаш се чудеше откъде познава Билбо.

— Това ли е всичко? — попита Билбо. — Ами възнаграждението?

— О, о, да. — Долтри бръкна в джоба си, извади десетачка и я пъхна в ръката на Билбо. — Ето ти. Живей дълго и просперирай. Нали така казват тези от „Стар Трек“?

Билбо отмести поглед от мръсната десетдоларова банкнота — беше очаквал поне двайсетачка — и се загледа в татуировката си на „Серенити“.

— Да, предполагам. Но аз не съм фен на „Стар Трек“. Това е „Серенити“, не „Ентърпрайз“. Аз съм Кафяво палто, човече.

— Какъвто цвят ти кажат, такъв ще носиш — изсмя се Долтри.

Част от пръските попаднаха върху лицето на Билбо.

На Билбо му се прииска да метне банкнотата в краката му и да му обърне гръб, но реши да не се прави на обиден. Събираше пари за татуировка на Бъфи на рамото. А мастилото хич не бе евтино.