Джо Хил
Носферату (64)

Хиър, Айова

На излизане от моста Вик изключи от скорост и наби спирачка. Спомняше си много добре как при предишното си посещение на библиотеката в Хиър се бе изтърсила на циментовата алея и си бе ожулила коляното. Съмняваше се, че в състоянието, в което бе в момента, би понесла падане. На мотора обаче не му пукаше за изключването от скорост и когато излезе на пътя зад библиотеката, двигателят просто угасна с обезсърчително хриптене.

Предния път паркът бе поддържан, сенчест и приятен — място, където да разпънеш одеяло и да легнеш да четеш. Сега имотът от половин акър представляваше кална нива, набраздена от гумите на булдозери и самосвали. Вековните дъбове и брези бяха изкоренени и струпани на купчина в единия край.

Една от пейките с чугунени крака бе оцеляла. Преди бе тъмнозелена, но сега боята се лющеше, а дъските бяха нацепени и избелели от слънцето. Маги дремеше на нея, отпуснала брадичка върху гърдите си, а слънцето я обливаше с безмилостните си лъчи. В едната си ръка държеше кутия с лимонада, около гърлото на която жужеше муха. От фланелката без ръкави стърчаха кльощави ръце, които бяха покрити с белези от изгаряния. Бе боядисала косата си в оранжево, но се виждаха прошарени кафяви корени. Майката на Вик не изглеждаше толкова стара, когато умря.

При вида на изнемощялата, съсухрена и самотна Маги Вик изпита болка, която бе по-остра от тази в лявото й коляно. Спомни си в детайли как в изблик на гняв и паника бе замерила жената с папка и я бе заплашила с полиция. Чувството за вина я измъчваше, но тя не си позволи да го отхвърли. Остави го да гори — връхче на цигара, забито в кожата.

При спирането предната спирачка изпищя. Маги вдигна глава, отметна кичур изтъняла коса от очите си и се усмихна сънливо. Вик подпря мотора на стъпенката.

Усмивката изчезна така внезапно, както се бе появила. Маги се изправи тромаво на крака.

— О, В-в-вик. Какво е станало? Цялата си в кръв.

— Ако това ще те успокои, повечето не е моя.

— Ами не. Призлява ми. Предния път май сложих лепенка на коляното ти?

— Да, така беше. — Вик погледна към библиотеката. Прозорците на първия етаж бяха покрити с шперплатови плоскости. Пред желязната врата отзад бе изпъната жълта полицейска лента. — Какво се е случило с твоята библиотека, Маги?

— Е, определено е в-в-в-в-иждала и по-добри дни. Това важи и за м-м-м-ен — каза Маги и пусна една беззъба усмивка.

— О, Маги — измънка Вик и усети как в очите й напират сълзи. Заради небрежно положеното червило на Маги. Заради струпаните на купчина мъртви дървета. Заради твърде яркото изгарящо слънце. Маги заслужаваше да има сенчесто място, където да си почива. — Чудя се коя от двете ни се нуждае повече от лекар.

— О, аз съм добре! Само дето з-з-з-аеквам повечко.

— А ръцете ти?

Маги изгледа някак учудено, с присвити очи съзвездията от изгаряния, после вдигна глава.

— Това ми помага да говоря нормално. Помага ми и за други н-н-н-неща.

— Кое ти помага?

— Б-б-олката. Хайде! Да влизаме! Мама Маги ще се п-п-п-о-грижи за теб.

— Нуждая се и от друго, Маги. Имам няколко въпроса към плочките ти.

— М-м-м-оже и да не отговорят — каза Маги и тръгна по пътеката. — Вече не се представят о-о-о-собено добре. Вече и те з-з-аекват. Но ще опитам. След като те почистя и о-о-обгрижа.

— Нямам време за обгрижване.

— Имаш, имаш. Той още не е п-п-пристигнал в Коледната земя. И двете знаем, че няма как да го хванеш, преди да е стигнал. Все едно да се опитваш да уловиш м-м-м-ъглата.

Вик внимателно слезе от мотоциклета. Подрипваше на един крак, за да не натоварва болното си коляно. Маги я подхвана през кръста. Вик понечи да й каже, че не се нуждае от патерица, но истината бе, че се нуждаеше. Едва ли можеше да се добере до библиотеката без чужда помощ, така че инстинктивно преметна ръката си над раменете на Маги. След няколко крачки Маги спря и извърна глава назад към Прекия път, който отново минаваше над река Сийдър. Реката бе по-широка от преди, водите й се пенеха край тесния път, простиращ се зад библиотеката. Храсталаците, които едно време растяха по брега, ги нямаше.

— Какво има от другата страна на моста този път?

— Двама мъртъвци.

— Дали някой няма да те п-п-п-оследва?

— Съмнявам се. Там ме търсеше полиция, но мостът ще изчезне, преди те да са го открили.

— И тук идва п-п-олиция.

— Мен ли търсеха?

— Не знам! Може би! На връщане от аптеката видях п-п-о-лицейска кола отпред. Така че си бих камшика. Понякога п-п-преспивам тук, но използвам и други м-м-еста.

— Къде? Ако не се лъжа, предния път спомена, че живееш при роднини… някакъв твой чичо?

Маги поклати глава.

— Отиде си. Всички каравани бяха отнесени.

Двете жени се заклатушкаха към задната врата.

— Вероятно те търсят, защото ти се обадих. Сигурно проследяват мобилния ти телефон.

— Сетих се за това. Изхвърлих го, след като се обади. Знаех, че няма да ти се наложи да ми з-з-въниш отново. Няма проблеми!

На жълтата лента пред ръждясалата врата пишеше „Опасност“. В залепения на вратата лист се посочваше, че сградата се руши. Вратата не бе заключена; парче бетон я държеше открехната. Маги се мушна под лентата, бутна вратата и влезе. Вик я последва.

Преди галерията ухаеше на хиляди книги, стареещи спокойно в сенките. Лавиците се бяха катурнали като четириметрови железни плочки домино. Повечето от книгите липсваха, но тук-там се виждаха купчини, от които лъхаше на плесен и гнилоч.

— Голямото н-н-аводнение бе през 2008 г., но стените в-в-се още са влажни.

Вик прокара длан по бетонната стена и се убеди в правотата на думите й.

Маги я придържаше, докато внимателно си проправяха път покрай боклуците. Вик, без да иска, срита няколко ръждясали кутийки от бира. Когато очите й свикнаха с мрака, видя, че стените са изрисувани с графити — обичайните огромни пениси и заоблени цици. Имаше и съобщение, чиито червени букви се бяха разтекли: МОЛИМ ПЪЗИ ТИХУ ЧЕ ХОРЪТА СЕ ОПИТВАТ ДА СЕ ДРУСЪТ!

— Съжалявам, Маги — каза Вик. — Знам, че обичаше това място. Някой не помага ли? Книгите не бяха ли преместени на сигурно място?

— О, да.

— Наблизо?

— Да. Градското сметище е на една миля надолу по реката.

— Сградата не можеше ли да се ремонтира? — попита Вик. — Изглежда ми стара. На повече от сто години? Не представлява ли архитектурна ценност?

— Усещаш ги нещата — отвърна Маги. За момент заекването бе изчезнало. — Мястото е историческо, мила.

Вик мярна изражението й сред сенките. Истина бе — болката наистина помагаше на Маги да контролира заекването.

* * *

Кабинетът на Маги Лей пак си бе там, зад аквариума… общо взето. Аквариумът бе празен, купчини мръсни плочки за скрабъл лежаха на дъното, през замъглените стъклени стени се виждаше някогашната детска библиотека. Бронзовото бюро на Маги Лей бе нащърбено и издраскано, някой бе изрисувал отстрани зейнала червена вулва. Една незапалена свещ стърчеше над локвичка виолетов восък. Преспапието — револверът на Чехов (Вик схвана шегата)^[1] — затискаше „Измислици“ на Борхес. Канапето с тапицерия от туид, което преди липсваше, носеше номер на гаражна разпродажба. Някои от дупките му бяха залепени с тиксо, други не, но поне не бе влажно и не миришеше на плесен.

— Какво стана с рибката? — попита Вик.

— Не знам със сигурност. Май н-н-някой я изяде — отвърна Маги. — Дано да се е заситил. Не е хубаво да се гладува.

На пода се търкаляха спринцовки и гумени тръбички. Вик внимаваше да не настъпи някоя от иглите, докато вървеше към канапето.

— Не са м-м-мои — обясни Маги, кимвайки към спринцовките, и отиде да вземе подпряната в ъгъла метла с дръжка.

Закачалката я нямаше и сега Маги закачваше мръсната си стара шапка на метлата.

— Не съм се б-б-оцкала от миналата г-г-одина. Твърде скъпо е. Учудвам се, че някой може да си позволи да се друса при такава икономика.

Маги нагласи шапката върху оранжевата си коса внимателно и с достойнство, сякаш бе пияно конте, канещо се да излезе в дъждовна парижка нощ. Взе метлата и се захвана да мете. Спринцовките задрънчаха по цимента.

— Мога да ти превържа крака и да ти дам малко окси — каза Маги.

— Окси?

— Оксиконтин. Доста по-евтин е от хероина.

Наведе се, измъкна отнякъде ключ и отключи долното чекмедже. Бръкна вътре и извади оранжево шишенце, кутия цигари и червената торба с плочките за скрабъл.

— Въздържанието е дори по-евтино от оксиконтин — рече Вик. — От мен да го знаеш.

Маги сви рамене и отвърна:

— Само при нужда вземам.

Мушна цигара в ъгълчето на устата си и запали клечка кибрит от нокътя си — хубав трик.

— При нужда?

— Това е обезболяващо. С него преборвам болката. — Запали, вдиша дим и загаси клечката. — Това е. Какво ти има, Вик?

Вик полегна върху канапето. Трудно й бе да свива и изпъва лявото си коляно, всяко помръдване бе мъка. Мъка бе и да го гледа, защото се бе издуло двойно и бе покрито с гадни лилави и кафеникави петна.

Заразказва за последните два дена каквото си спомняше от тях, като даваше обяснения, по-смущаващи дори от това, което трябваше да обяснят. Маги не я прекъсна нито веднъж, за да иска уточнения. Кранчето тече половин минута, после спря. Вик простена, когато Маги зави коляното й със студена влажна кърпа и го притисна.

Маги отвори шишенцето и изтръска две бели хапчета. Ароматният синкав дим от цигарата я обгръщаше като призрачен воал.

— Не мога да ги взема — каза Вик.

— Можеш, можеш. Не е нужно да ги гълташ на сухо. Имам лимонада. Топла е, но е вкусна!

— Не, ще ми се приспи. Спала съм предостатъчно.

— Върху циментовия п-п-под? След като онзи те е напръскал с газ? Това не е никакъв с-с-сън. — Подаде й таблетките. — Това е припадък.

— Може би след като поговорим.

— Ако ти помогна да събереш информация, обещаваш ли да си починеш, преди да отпрашиш с мотора?

Вик се пресегна и стисна ръката й.

— Обещавам. — Маги се усмихна и потупа кокалчетата на Вик, но Вик не я пусна. Каза: — Благодаря ти, Маги. За всичко. За това, че се опита да ме предупредиш. За помощта. А се държах толкова лошо с теб в Хейврил. Съжалявам. Уплаших се. Това не е извинение. Нямам извинение. Иска ми се да върна времето назад. Нямаш си представа колко съжалявам. Но това са просто думи, ще ми се да направя нещо за теб.

Лицето на Маги засия като на дете, виждащо как хвърчило се издига в синьо, прекрасно синьо небе.

— О, недей, Вик. Ще се разплача! Нима на този свят има по-хубаво от думите? Освен това вече правиш нещо? Ти си тук. Радвам се, че има с кого да си поговоря! Не че е м-м-много забавно да се говори с м-м-м-ен!

— Шт! Тихо! Заекването ти хич не ме притеснява, то притеснява само теб. Предния път каза, че плочките ти и моят велосипед са ножове за разрязване на шевовете между реалността и въображението. Правилно съждение. Но могат да разрязват и други неща. Оказа се, че разрязват самите нас. Знам, че моят мост — Прекият път — ми нанася вреди. Ето тук. — Тя вдигна ръка и почука лявото си слепоочие. — Минавах по него прекалено често и съзнанието ми се „изкълчи“. Не съм наред. Изгорих собствения си дом. Изгорих живота си. Избягах от моите момчета, защото ме бе страх да не им навредя или да не ги разочаровам. Това ми причини моят нож. А ти имаш проблеми с говора…

— Д-д-де да м-м-ожех да си отрежа с него езика!

— Изглежда, че само Манкс не кърви, като използва психическия си нож.

— О, не! Б-б-бъркаш, Вик! При М-м-анкс е най-лошо! Цялата му кръв е изтекла!

Маги притвори очи и дръпна силно. Връхчето на цигарата затрепка в мрака. Тя свали цигарата, изгледа я замислено и я заби в голото си бедро през една от дупките в дънките си.

— Боже! — изкрещя Вик.

Надигна се толкова рязко, че стаята политна на една страна, а стомахът й — на друга. Отпусна глава върху поставката за ръце, виеше й се свят.

— За добро е — изсъска Маги през зъби. — Искам да мога да разговарям с теб. А не само да те пръскам с лайна. — Заради болката дишаше учестено. — Само така успявам, понякога, да накарам плочките да кажат нещо. Налагаше се. За какво говорехме?

— О, Маги!

— Чудо голямо. Хайде да започваме, иначе ще се наложи да го направя отново. А колкото по-често го правя, толкова по-слаб е ефектът.

— Каза, че на Манкс му е изтекла кръвта.

— Точно така. Призракът го прави млад и силен. С-съхранява го. Но накърнява способността му да изпитва съжаление и да съчувства. Знаеш ли какво е изрязал неговият нож? Човечността му.

— Да. Само че ще изреже и тази на сина ми. Колата променя децата, които Манкс вози към Коледната земя. Превръща ги във вампири или нещо подобно. Нали?

— Може да се каже — отвърна Маги. Олюля се, болката в крака я накара да затвори очи. — Коледната земя е проекция, нали? Място, което Манкс е създал чрез мислите си.

— Измислено място.

— О, съвсем реално е. Идеите са не по-малко реални от камъните. Твоят мост е истински. Не е точно покрит мост, разбира се. Гредите, покривът и дъските са просто декор, зад който се крие същината. Когато си дошла тук от къщата на Човека с противогаза, не си прекосила мост. Прекосила си идея, която прилича на мост. А когато М-м-манкс стигне в Коледната земя, ще е стигнал в идея за щастие, която прилича на… не знам… работилницата на Дядо Коледа?

— Мисля, че е увеселителен парк.

— Увеселителен п-парк. Това звучи логично. За Манкс вече няма щастие. Само забавление. Идеята е за безкрайно забавление и вечна младост, облечени във форма, която ограниченият му мозък може да разбере. Колата е инструментът, който отваря пътя. Страданията и нещастията са енергията, която задвижва колата и й позволява да стигне до онова м-м-ясто. Ето защо той трябва да взема деца със себе си. Призракът се нуждае от нещо, което той вече не притежава. Смуче нещастие от децата, както вампир от нискобюджетен филм смуче кръв.

— А когато той ги употреби, те стават чудовища.

— Продължават да са деца, мисля си. Те са просто деца, които не разбират от нищо друго освен от забавления. Превръщат се в идеята на Манкс за детско съвършенство. Той иска децата в-в-ечно да са невинни. Невинността има своите недостатъци. Невинни дечица късат крилата на мухи, защото никой не им е обяснил, че това е лошо. Това е невинността. Колата взема исканото от Манкс и променя децата така, че да могат да живеят в света на мислите. Заостря зъбите им и им отнема нуждата от топлина. Предполагам, че в света на мислите е доста студено. А сега си вземи хапчето, Вик. Нужна ти е почивка, щом си решила да се изправиш срещу н-н-его.

Протегна ръка, за да й подаде таблетката.

— Обаче ще отговориш на въпросите ми. Чрез плочките.

— Не си ме питала нищо досега.

— Искам да знам как мога да го убия наистина. Той уж умря в затвора, но…

— Мисля си, че знаеш отговора.

Вик взе оксиконтина и кутията с лимонада, подадени й от Маги. Напитката беше топла и сладка, хубава. Глътна хапчето, което леко нагарчаше.

— Колата — каза Вик. — Призракът.

— Да. Когато колата се разпадне, и той се разпада. Изглежда, че някой е извадил двигателя й, вследствие на което Манкс е умрял. Но когато при ремонта двигателят е бил върнат на мястото му, е станало страшно. Щом колата е в движение, и той е.

— Значи, ако унищожа колата, унищожавам него.

Маги дръпна жадно от цигарата си. Връхчето й засвети като звезда.

— Определено.

— Добре — каза Вик.

Бяха изминали едва няколко минути, откакто глътна хапчето, но то вече действаше. Когато затвори очи, имаше чувството, че възседнала стария си ралей се плъзга през мрачна гора…

— Вик — прошепна Маги.

Вик вдигна глава и запримигва. Усещаше, че всеки момент ще заспи.

— Силно хапче — измънка тя.

— Какво искаш да питаш плочките ми? Сега е моментът да ми кажеш.

— Детето ми. Ще се наложи да отида в Коледната земя, за да си го прибера. Ще стигнат там тази вечер вероятно или утре сутринта. И аз ще бъда там. Но дотогава Уейн… ще се е променил. Усетих промяната по гласа му. Той се съпротивлява, но колата непрестанно го обработва. Мога ли да го възстановя? Това искам да знам. Има ли начин да бъде излекуван?

— Не знам. Досега никое дете не се е връщало от Коледната земя.

— Ами питай. Плочките ще помогнат, нали?

Маги приседна на пода. Раздруса леко прокъсаната торба. Плочките затракаха.

— Да видим какво ще излезе — каза тя и мушна ръката си вътре.

Поразбърка плочките, извади шепа от тях и ги метна на пода.

ХОХОХОХО

Маги ги изгледа разочаровано.

— Напоследък само това получавам. Прегръдки и целувки за самотното заекващо момиче.

Събра плочките и ги върна обратно в кадифената торба.

— Добре. Нищо. Струваше си да опитаме. Няма как да знаеш всичко. Няма как да разбереш всичко.

— Не — промърмори Маги. — Когато човек търси нещо в библиотека, трябва да може да го намери.

Бръкна в торбичката и извади нова шепа плочки. Хвърли ги на пода.

РРРРРРРР

— Я не ми се плезете! — каза тя.

Събра плочките и ги върна в чантата, после отново бръкна. Този път ръката й изчезна почти до лакътя и Вик чу звука на стотици стържещи и тракащи плочки. Маги повтори упражнението.

FUFUFUFU

— Майната ми? Майната ми? — изплака Маги. — Хвърляте моите обеци в лицето ми? М-м-м-майната ви!

Измъкна цигарата от устата си, но преди да успее да я забие в ръката си, Вик се надигна и сграбчи китката й.

— Недей — каза Вик. Стаята се залюля, все едно бе качена на люлка. Вик продължаваше да стиска китката на Маги. Маги я погледна, очите й, хлътнали дълбоко в очните кухини, бяха ярки, но и изморени и уплашени. — Ще пробваме друг път, Маги. Май не само аз имам нужда от почивка. Преди десетина дена ти дойде в Масачузетс. С автобус ли се прибра?

— На стоп — отвърна Маги.

— Откога не си яла?

— Вчера ядох с-с-с-андвич…

И тук Маги запъна здраво. Лицето й се зачерви, после придоби гротесков нюанс на лилавото, сякаш тя се задушаваше. В ъгълчетата на устните й изби пяна.

— Спокойно — рече Вик. — Тихо. Трябва да хапнеш нещо.

Маги издиша дима и се огледа. Чудеше се къде да изгаси цигарата си. Изгаси я в подлакътника. Чу се съскане и нишка черен дим се проточи към тавана.

— След като се наспиш, В-в-вик.

Вик кимна и се отпусна на канапето. Нямаше сили да спори с Маги.

— И двете ще дремнем — каза Вик, — а после ще намерим нещо за ядене. Имаш нужда и от дрехи. Ще спасим Уейн. Ще спасим библиотеката. Всичко ще е наред. Всичко. Ние сме като близначки. Лягай!

— Добре. Канапето е за теб. Аз имам едно хубаво старо одеяло. Ще се изпъна на н-н-него.

— При мен, Маги. Можем да се съберем двете на канапето.

Вик бе будна, но нямаше сили да отвори очите си.

— Нямаш нищо против?

— Не, мила — каза Вик, сякаш говореше на сина си.

Маги се настани до нея. Кокалестият й задник се опря в корема на Вик, а кокалестият лакът — в ребрата й.

— Би ли ме прегърнала, Вик? — попита с треперещ глас Маги. — Отдавна не ме е прегръщал добър ч-ч-човек. Знам, че не си падаш по момичета, та нали имаш дете, но…

Вик плъзна ръката си около кръста на Маги. Притисна се към крехката трепереща жена.

— Замълчи — каза Вик.

— О! О, добре. С удоволствие.