Джо Хил
Носферату (63)

Лакония, Ню Хемпшир

Хътър разбра първа какво се случва, макар че помещението бе пълно с хора. Лу Кармоди залитна. Дясното му коляно се подгъна и той се подпря с длан на голямата овална маса.

— Господин Кармоди! — извика тя.

Той се свлече в един от столовете на колелца. Широкото му лице бе пребледняло, над веждите му бе избила пот. Опря китката си в челото, сякаш за да провери дали няма температура.

— Господин Кармоди? — повтори Хътър, която бе от другата страна на масата.

Край Лу имаше много хора, които обаче явно не разбираха, че той има проблеми със сърцето.

— Тръгвам, Лу — каза Вик Маккуин. Хътър я чу през слушалките си с блутут. — Обичам те.

— Аз също — отвърна Кармоди.

Той носеше устройство, подобно на това на Хътър. Всъщност почти всички имаха такива и слушаха разговора.

Намираха се в една от конферентните зали на полицейската централа край Лакония. Мястото по нищо не се различаваше от залите в големите хотели — скучна обстановка, голяма овална маса в средата и прозорци, гледащи към паркинг.

Маккуин затвори. Хътър свали слушалките си.

Кънди, главният й експерт, беше отворил лаптопа си и се ровеше в Гугъл Мапс. На екрана се виждаше „Блок Лейн“ в Шугъркрийк, Пенсилвания. Кънди стрелна с очи Хътър.

— След три минути ще има коли там. Може и по-скоро. Току-що говорих с местните, тръгнали са с надути сирени.

Хътър отвори уста, за да каже: „Кажи им да изключат скапаните сирени!“. Нима не се досещаха, че беглецът не бива да бъде предупреждаван?

Тогава Лу Кармоди заби носа си в плота на масата. Изсумтя и сграбчи масата като корабокрушенец, който се опитва да се задържи за блъскана от вълните отломка.

Така че Хътър каза:

— Викай линейка, бързо!

— Искаш… линейка за „Блок Лейн“? — попита Кънди.

— Не, за тук. — Скокна от мястото си и се спусна покрай масата. Викна: — Господа, отдръпнете се от Кармоди, моля. Бързо, отдръпнете се, моля!

Столът на колелца на Лу Кармоди бавно се плъзна назад и едрият мъже се строполи на пода, сякаш бе хвърлен през тавански капак.

Долтри бе най-близо до него, точно зад стола. Стискаше чаша с надпис: „Най-добрият дядо на света“. Отскочи рязко настрани, заливайки розовата си риза с кафе.

— Удар ли получи? — попита.

Хътър застана на коляно до Кармоди, чиято горна част на тялото бе под масата. Хвана го за месестото рамо и забута. Все едно се опитваше да обърне матрак. Той се озова по гръб. Дясната му ръка бе увила на възел фланелката му с Железния човек точно между обемистите гърди. Бузите му бяха отпуснати, устните — посивели. Изпъшка тежко, хриптейки. Очите му се стрелкаха в различни посоки, сякаш правеше опит да се ориентира в обстановката.

— Не ни напускай, Лу — каза тя. — Скоро ще дойде помощ.

Тя щракна с пръсти и погледът му регистрира присъствието й. Лу примигна и се усмихна плахо.

— Харесвам обеците ти, Супергърл. Не те възприемах като Супергърл.

— Така ли? А като кого? — попита тя, за да го накара да говори.

Пръстите й се спряха върху китката му. Дълго време не усещаше нищо, после дойде силно изтупване и нова порция тишина, и накрая поредица от бързи удари.

— Велма — каза той. — Нали се сещаш? От „Скуби Ду“.

— Защо? Защото и двете сме трътлести? — попита Хътър.

— Не, защото сте умни. Страх ме е. Би ли ми подържала ръката?

Тя му стисна ръката. Той нежно прокара палец по кокалчетата й.

— Знам, че не вярваш на думите на Вик за Манкс — изтърси той със съскащ шепот. — Знам, че я смяташ за луда. Не можеш да позволиш фактите да застанат на пътя на истината.

— Ти да видиш — отвърна тя. — Каква е разликата?

Той я изненада със смеха си — припрян, безпомощен, глъхнещ.

Наложи се тя да се качи в линейката. Той отказваше да пусне ръката й.