Джо Хил
Носферату (62)

Къщата на съня

— Мамо, мамо, той кара към… — каза Уейн, а после нещо изтрака, чу се и звук от затръшване на врата.

— Е, стига дрънканици — викна Манкс с приповдигнатия тон на цирков глашатай. — На добрия малчуган му се събра доста напоследък. Не бива да го натоварваме излишно!

Вик заплака. Подпряна на кухненския плот, се олюляваше, ронейки сълзи в телефонната слушалка.

Момчето от другата страна на линията говореше с гласа на Уейн… но не беше Уейн. Усещаше се някаква сънлива резервираност, която не пасваше на ситуацията и не бе характерна за такова сериозно и самостоятелно момче като него. Звучеше нормално само в края на разговора, когато тя му бе напомнила за Хупър. За секунди, макар объркан и уплашен, бе себе си. Освен това звучеше като дрогиран, като човек, който излиза от дълбока упойка.

Колата успяваше да го упои по някакъв начин. Упояваше го и същевременно изсмукваше същността му, оставяйки след себе си щастливо безмозъчно… нещо. Вампир като Брад Макколи — студеното момченце, което се бе опитало да я убие преди много, много години в Гънберъл. Тези мисли бяха нетърпими, трябваше да се отърси от тях, иначе нищо чудно да се разкрещеше.

— Добре ли си, Виктория? Ако искаш да се чуем друг път?

— Ти го убиваш. Той умира.

— Никога не е бил по-жизнен! Прекрасно момче е! Разбираме се добре. Като Буч Касиди и Сънданс Кид. Бъди спокойна, държа се добре с него. Никога не съм наранявал дете. Но след всичките лъжи, които ти изрече по мой адрес, едва ли някой ще ми повярва. Цял живот съм се грижил за деца, но ти разтръби, че съм перверзник. В правото съм, може да се каже, да сторя ужасни неща на сина ти. Така бих направил измислиците ти истина. Свикнал съм да оправдавам очакванията. Но сърце не ми дава да се отнасям лошо с деца. — След кратко колебание добави: — Възрастните обаче са друго нещо.

— Пусни го. Моля те, пусни го. Той няма нищо общо. Знаеш. Искаш да ми отмъстиш. Разбирам те. Спри някъде. Просто спри и ме изчакай. Ще използвам моста си. Ще те намеря. Можем да се договорим. Ти го пускаш да излезе от колата, аз влизам на негово място. Ще можеш да правиш каквото си искаш с мен.

— Имаш много вини да чистиш. Разтръби навсякъде, че съм издевателствал сексуално над теб. Гадно ми е, че ме обвиняват в нещо, което не съм имал дори удоволствието да опитам.

— Искаш ли? Това ще те ощастливи ли?

— Да те изнасиля? Боже, не! Само се заяждам. Подобна низост ми е чужда. Знам, че много жени обичат да бъдат пляскани по задника по време на сексуален акт и да бъдат обиждани, но това е просто спорт. Да взема жена против волята й? Не съм такъв човек! Сигурно няма да ми повярваш, но аз имам дъщери. Понякога си мисля, че още от самото начало отношенията ни тръгнаха в погрешна посока! За което много съжалявам. Така и не се отвори възможност да се опознаем. Убеден съм, че щеше да ме харесаш, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства.

— Ох — изпъшка тя.

— Не е толкова невероятно! Женил съм се два пъти и рядко съм оставал без женска компания. Всеки си харесва нещичко.

— Какво намекваш? По дяволите, искаш да излизаш с мен?

Той подсвирна.

— Ах, тази твоя уста! Можеш да накараш хамалин да се изчерви! Имайки предвид как мина първата ти среща с Бинг Партридж, ми се струва, че за здравето ми ще е най-добре само да си бъбрим. Досегашните ни отношения не бяха изпълнени с много романтика. Ти изтощаваш мъжете, Виктория. — Засмя се. — Поряза ме, наговори сума ти лъжи за мен и ме прати в затвора. По-гадна си от първата ми жена. Все пак… имаш нещо, което мъжете ценят! Караш ги да се замислят!

— Ще ти дам една тема за размисъл. Хубаво си помисли. Не можеш вечно да си в движение. Рано или късно ще се наложи да спреш. Рано или късно ще се наложи да поспиш. И тогава, когато отвориш очи, ще съм надвесена над теб. Лесно се справих с приятелчето ти Бинг, Чарли. Опасна кучка съм и смятам да те изгоря в колата ти и да си върна сина.

— Сигурен съм, че ще се опиташ, Виктория, но замисляла ли си се какво ще правиш, ако той не пожелае да се прибере при теб?

Връзката прекъсна.

* * *

След като Манкс затвори, Вик се приведе и задиша тежко като маратонец, който току-що е пресякъл финалната линия. Беше плакала от гняв, което я бе изтощило адски. Идеше й да вземе слушалката и да я заудря в стената, но кротката част от съзнанието й я накара да се въздържи.

„Щом си решила да се гневиш — чу тя гласа на баща си, — използвай гнева, а не се оставяй той да използва теб.“

Наистина ли бе казал такова нещо? Нямаше представа, но чуваше гласа му в главата си.

Когато се нарева, очите й смъдяха, а лицето й гореше. Тръгна към мивката, но нещо я дръпна назад — бе забравила, че слушалката е все още в ръката й. Навитият на спирала черен кабел се бе изпънал.

Вик сложи слушалката на мястото й, после се вторачи в шайбата. Чувстваше се празна и пребита, но след изплакването на мъката — и някак умиротворена, както когато работеше по илюстрациите за „Търсача“.

Трябваше да проведе няколко телефонни разговора. Трябваше да вземе решения.

В загадките в „Търсача“ винаги имаше голямо количество разсейваща визуална информация, много шум. Кулминацията в първата книга бе във вътрешността на чуждоземен космически кораб. Търсача трябваше да намери пътя до аварийната капсула, като междувременно изключи редица копчета за самовзривяване. Между него и свободата имаше лазери, заключени врати, контейнери с радиоактивни материали и гневни извънземни с вид на кубчета кокосово желе. Възрастните по-трудно се справяха със задачата. Вик стигна до извода, че причината е в това, че те се опитват да видят целия път, но ги затруднява многото информация. Много неща трябваше да се забележат, много неща трябваше да се обмислят. Децата обаче не влизаха в ролята на странични наблюдатели и не се концентрираха върху цялостната картина. Те си представяха, че са Търсача, героят в историята, и следяха какво той вижда във всеки един момент. Вик вярваше, че разликата между децата и възрастните е разликата между въображението и примирението. Смениш ли едното с другото, губиш пътя.

Вик осъзна, че не е нужно да намира Манкс. Беше толкова безнадеждно, като да уцелиш със своята стрела друга летяща стрела. Бе дала да се разбере, че ще използва моста си. Но това не бе необходимо. Тя знаеше къде отива той. Къде трябва да отиде. Можеше да се отправи натам, когато си поиска.

Но това би било изхвърляне. Коледната земя бе далече както метафорично, така и в действителност.

Трябваше да е готова за битка, когато се появи Манкс. Вероятно щеше да се наложи да го убие и трябваше да притежава подходящото за това средство. Имаше и друг проблем — какво ставаше с Уейн. Дали при пристигането си в Коледната земя той все още щеше да е себе си и дали сполитащото го бе обратимо.

Вик знаеше кой може да й отговори за Уейн и кой за това как трябва да се бие. Щеше да си осигури средствата, нужни й да удари Манкс право в сърцето. Обаче тези хора също бяха на път. Трябваше да се види с тях. Скоро.

Първо, Мишел Деметър бе загубила баща си и искаше да знае какво му се е случило. Предостатъчно бе стояла в неведение.

Съдейки по наклона на слънчевите лъчи, минаващи през кухненския прозорец, прецени, че е късен следобед. Небето представляваше тъмносин купол. Бурята явно бе отминала. Онези, които бяха чули избухването на бутилката със севофлуран, едва ли щяха да си помислят, че става въпрос за гръмотевица. Предположи, че е била в безсъзнание три или четири часа. Трябваше да прегледа купчината пликове, лежащи на кухненския плот. Адресът на Човека с противогаза бе:

Бинг Партридж

„Блок Лейн“ №25,

Шугъркрийк, Пенсилвания

Това щеше да е трудно за обясняване. Човек не може да се придвижи от Ню Хемпшир до Пенсилвания за четири часа, дори да дава газ до дупка. Помисли си, че не е нужно да обяснява. „Нека другите да си блъскат главата.“

Набра. Бе запомнила номера.

— Да? — каза Лу.

Не бе очаквала да вдигне Лу, а Хътър. Или онзи грозен полицай с рунтавите бели вежди, Долтри. Можеше да му каже къде да търси запалката си.

Като чу гласа на Лу, омекна и за момент увереността й спадна. Осъзнаваше, че никога не го е обичала толкова, колкото той заслужава, и че той винаги я е обичал повече, отколкото тя заслужава.

— Аз съм — каза тя. — Подслушват ли?

— О, мамка му, Вик! А ти как мислиш?

Табита Хътър се включи в разговора:

— Тук съм, Вик. Успя да разтревожиш доста хора. Би ли ми казала защо избяга?

— Тръгнах да търся сина си.

— Знам, че криеш доста неща от мен. Изглежда, се страхуваш да ги споделиш. Но аз трябва да знам, Вик. Каквото и да си правила през последните двайсет и четири часа. Явно смяташ, че си постъпила правилно. Явно смяташ за нормално…

— Двайсет и четири часа? Как така… двайсет и четири часа?

— От толкова време те издирваме. Добре се справи с изчезването. Някой път трябва да го обсъдим. Би ли ми казала къде…

— Цели двайсет и четири часа! — възкликна Вик.

Фактът, че е изгубила цял ден, й се струваше толкова невероятен, колкото кола да използва за гориво човешки души вместо безоловен бензин.

Хътър промълви:

— Вик, искам да не мърдаш от там, където и да си.

— Няма начин.

— Трябва…

— Не. Млъкни и ме слушай. Трябва да намериш едно момиче, казва се Мишел Деметър. Живее в Бранденбург, Кентъки. Баща й е изчезнал в края на май и тя сигурно много се тревожи. Той е тук долу, в мазето. Мъртъв е. От доста време. Разбра ли?

— Да, аз…

— Погрижи се за него, по дяволите. Да не го тикнете веднага в някоя скапана морга. Нека някой поседи при него, докато не дойде дъщеря му. Дълго време е бил сам.

— Какво се е случило с него?

— Убил го е човек на име Бинг Партридж. Той е онзи с противогаза, който стреля по мен. Онзи, който според вас не съществува. Работеше за Манкс. Дълго време са били сподвижници.

— Вик, Чарли Манкс е мъртъв.

— Не. Не е. Видях го, видял го е и Нейтан Деметър. Деметър потвърждава казаното от мен.

— Вик, току-що ми каза, че той е мъртъв. Как го потвърждава? Успокой топката. Много ти се струпа на главата напоследък. Мисля, че имаш…

— Добре съм с главата. Не провеждам въображаеми разговори с мъртви хора. Деметър е оставил бележка, разбра ли сега? В нея се споменава Манкс. Лу! Лу, чуваш ли ме?

— Да, Вик. Ти добре ли си?

— Говорих с Уейн тази сутрин, Лу. Ще го намеря.

— О, боже — каза той с разтреперан глас. Като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — О, боже! Той какво ти каза?

— Не е пострадал.

— Виктория — намеси се Табита Хътър, — ти кога…

— Чакай! — кресна Лу. — Не можеш да се справиш сама. Не можеш да минеш по моста сама.

Вик се съсредоточи, сякаш се прицелваше с пушка в далечна мишена. С възможно най-ясен и спокоен глас каза:

— Чуй ме, Лу. Ще се отбия до едно място, а после ще се видя с един човек. Той може да ми осигури нещо, с което да излича света на Манкс.

— Информация ли ще ти даде? — попита Табита Хътър. — Виктория, Лу е прав. Не можеш да се справиш сама. Върни се. Върни се да поговорим. С кого ще се срещнеш? От каква информация имаш нужда?

Лу заговори бавно и с подрезгавял от вълнение глас:

— Махай се от там, Вик. Друг път ще обсъждаме фъшкии. Тръгнали са към теб. Махай се и отиди да правиш каквото трябва!

— Господин Кармоди? — подхвана Табита. В гласа й се усещаше напрежение. — Господин Кармоди?

— Тръгвам, Лу. Обичам те.

— Аз също.

Личеше си, че той прелива от емоции.

Тя внимателно положи слушалката върху вилката.

Надяваше се, че Лу я е разбрал. Бе отвърнал: „Друг път ще обсъждаме фъшкии“, което бе обнадеждаващо. Думата имаше значение, което само Вик можеше да схване. Конските фъшкии бяха основна съставка на експлозива, с който баща й от десетилетия взривяваше скали.

Докуцука до мивката и пусна студената вода. Изми си ръцете и наплиска лицето си. Кръв и мръсотия потекоха към канала под формата на красиви розови струйки. По цялото й тяло, вероятно и в косата й имаше парченца от Човека с противогаза. В далечината зави полицейска сирена. Хвана я яд, че не взе душ, преди да се обади на Лу. Не се бе сетила и да потърси оръжие. Вероятно се нуждаеше повече от оръжие, отколкото от шампоан.

Отвори задната врата и слезе внимателно по стълбите, като гледаше да не натоварва лявото си коляно. Трябваше да го държи изпънато, докато кара. Притесни се, че няма да може да сменя скоростите, после си спомни, че моторът е английски. Скоростният лост бе от дясната страна, нещо, което бе забранено в Съединените щати още преди тя да се роди.

Излезе от сенките на къщата и бе обляна от слънчева светлина. Светлината не бе ярка като през лятото, а чиста, мека и хладна, както подобава на сезона, когато се берат ябълки, играе се футбол и листата стават крехки, придобивайки есенни цветове. Много обичаше тази светлина. Винаги я бе обичала.

Заизкачва се по хълма с извърнато към слънцето лице. Затвори очи, за да може да концентрира сетивата си върху приятната топлина, разливаща се по кожата й.

Воят на сирените се засилваше, доплеровият ефект го правеше променлив. Щяха да хвърчат глави, когато Табита Хътър разбереше, че са приближили къщата с надути сирени, предупреждавайки по този начин Вик.

Стигна върха на хълма и се заклатушка по паркинга. Погледна през рамо. Една полицейска кола мина по „Блок Лейн“ и спря пред къщата на Бинг. Ченгето дори не сви по алеята, а блокира пътя, паркирайки косо. Той се изстреля навън толкова рязко, че си удари главата в покрива и шапката му падна. Беше много млад. Вик не можеше да си представи да излиза с него, камо ли пък да бъде арестувана от него.

След нови три крачки къщата долу вече не се виждаше. Мина й през ума, че е възможно мотоциклета да го няма, че е възможно деца да са видели, че ключът е в стартера, и да са решили да направят няколко кръгчета. Триумфът обаче бе на мястото си, полегнал върху ръждясалата си стойка.

С мъка го изправи във вертикално положение. Заскимтя от болка, когато се наложи да напъне с левия си крак.

Завъртя ключа и настъпи газта.

Моторът бе мокър от дъжда и нямаше да е изненадващо, ако откажеше да запали. Всичко бе наред — забоботи веднага, сякаш копнееше да излезе на пътя.

— Радвам се, че поне ти си добре — каза тя.

Направи обратен завой и излезе от сенките. Докато се плъзгаше покрай изгорялата църква, заваля. Студени блещукащи капки западаха от слънчевото небе. Цопваха приятно върху кожата й и сухата й, окървавена, мръсна коса.

— Дъжд, дъжд — промълви нежно тя. — Ела отново и отмий тази гадост.

Триумфът и възседналата го жена заобиколиха обгорените дъски и камъни, които някога са били молитвен дом.

Когато стигна до мястото, където се бе озовала вчера, видя моста, сгушен сред дърветата. Единствената разлика бе, че бе обърнат, така че Вик влезе от страната, която възприемаше като източна. На стената вляво със зелен спрей бе написано: „Хиър“.

Старите изгнили дъски затракаха под гумите. Когато шумът на двигателя заглъхна в далечината, един гарван кацна пред входа и се вторачи в мрака.

Две минути по-късно мостът изведнъж изчезна, както балон, прободен от игла. Дори изпука като балон, а ударната вълна помете гарвана, изскубвайки половината му пера и отхвърляйки го на десетина метра. Птицата падна на земята, беше мъртва — поредната жертва на пътнотранспортно произшествие.