Джо Хил
Носферату (6)

Шугъркрийк, Пенсилвания

Рекламата беше на една от последните страници на „Люта заплаха“, в августовския брой от 1949 г., на чиято корица бе изобразена гола крещяща жена, затворена в леден блок („Тя се отнесе студено към него… затова той я смрази!“). Представляваше една колонка, разположена точно под доста по-голямата реклама на сутиени „Адола“ („Направете фигурата си уау!“). Бинг Партридж я забеляза чак след като успя да отдели съсредоточения си взор от дамата от рекламата на „Адола“, която имаше бледи майчински гърди, повдигнати от сутиен с конусовидни чашки, който блестеше с метален блясък. Очите й бяха затворени, а устата — леко разтворена; сякаш спеше, сънувайки сладки сънища, и Бинг си представи как я събужда с целувка.

— Бинг и Адола, седнали на едно дърво — затананика си Бинг. — Мамка му, колко е хубаво!

Намираше се в своето закътано местенце в сутерена, беше си свалил панталона и седеше по гол задник на прашния цимент. Вероятно се сещате какво стискаше свободната му ръка, която обаче все още не се бе задействала. Той прелистваше списанието в търсене на най-доброто и накрая го намери — малко каре в долния десен ъгъл на страницата. Снежен човек с цилиндър на главата сочеше с кривата си ръка текст, поставен в рамка от снежинки:

ВЯРВАТЕ ЛИ В СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА КОЛЕДНА ЗЕМЯ??

КАКВО БИХТЕ НАПРАВИЛИ, ЗА ДА СЕ СДОБИЕТЕ С ДОЖИВОТНО РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА ПОСЕЩЕНИЕ НА МЯСТО, КЪДЕТО ВСЯКА СУТРИН Е КОЛЕДНА И НЕЩАСТИЕТО Е ЗАБРАНЕНО СЪС ЗАКОН?!?

НЕ ПРЕСТАВАЙТЕ ДА ВЯРВАТЕ В ЧУДОТО! НЕ ПРЕСТАВАЙТЕ ДА ВЯРВАТЕ В МЕЧТИТЕ СИ!

ТЪРСИМ ПРЕДПРИЕМЧИВИ ХОРА, КОИТО ОБИЧАТ ДЕЦАТА И НЕ СЕ СТРАХУВАТ ОТ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА.

НАУЧЕТЕ ЗА СПЕЦИАЛНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ В НАШИЯ ОТДЕЛ „ОХРАНА“.

ТОВА НЕ Е ПРОСТО РАБОТА… ТОВА Е ЖИВОТ!

КОЛЕДНАТА ЗЕМЯ ЧАКА… ВАС!

Бинг харесваше рекламите на последните страници на долнопробните списания — на тенекиени кутии, пълни с войничета (за да пресъздадете вълнуващата битка при Вердюн), на първокласна екипировка от Втората световна война (щикове, пушки, противогази), на книги, които учат как да накараш жените да те пожелаят („Направи така, че тя да каже: «Обичам те!».“). Той често изрязваше формуляри за поръчка и пращаше по някоя монета или долар в опит да получи мравешки ферми или детектори за метал. Копнееше с цялото си сърце да впечатли приятелите си и да удиви роднините си… макар че единствените му приятели бяха тримата кретени, работници по поддръжката, на които бе началник в „Норкемфарм“, и че единствените му преки родственици лежаха в гробището зад храма „Нова американска вяра“. Бинг не предполагаше, че колекцията на баща му от евтини еротични списания, която плесенясваше в един кашон в стаята на Бинг, е по-стара от самия него и че повечето от компаниите, на които изпраща пари, отдавна не съществуват.

Но чувствата, които го изпълваха, когато четеше и препрочиташе рекламите за мястото, наречено Коледна земя, бяха емоционална реакция от различен порядък. Необрязаният му, леко намирисващ пенис омекна в лявата му ръка, вече напълно забравен. Душата му бе камбанария, в която всички камбани са зазвънели едновременно.

Нямаше представа къде е Коледната земя и какво представлява, досега не бе чувал за нея. Но изведнъж осъзна, че цял живот е копнял да иде там… да крачи по застланите й с обли камъни улици, да минава под уличните лампи, наподобяващи коледни бастунчета, и да чува как децата, качили се на въртележката с елени, крещят.

Какво бихте направили, за да се сдобиете с доживотно разрешително за посещение на място, където всяка сутрин е коледна? Това крещеше рекламата.

Бинг имаше трийсет и три коледи в актива си, но когато се замислеше за коледна утрин, само една от тях му се струваше важна, по-важна от всички други, взети заедно. В този коледен спомен майка му вадеше от печката курабийки с формата на коледни елхи и цялата къща ухаеше на ванилия. Това бе години преди Джон Партридж да получи пирон в челото; той седеше на пода до Бинг и го гледаше как отваря подаръците си. Бинг си спомняше най-добре последния подарък — голяма кутия, съдържаща противогаз и нащърбена каска, под чиято люпеща се боя надничаше ръжда.

— Пред теб е снаряжението, благодарение на което оцелях в Корея — рече баща му. — Вече е твое. Този противогаз е последното нещо, което видяха трима от жълтурковците.

Бинг сложи противогаза на лицето си и се вторачи в баща си през прозорчетата от прозрачна пластмаса. Дневната приличаше на малък свят, затворен в машина за гумени топки. Баща му постави каската на главата на Бинг и отдаде чест. Бинг отговори на поздрава с тържествен жест.

— Супер си — заяви баща му. — Малкият войник, за когото всички мъже говорят. Господин Необуздаем. Редник Не се ебавайте с мен. Нали така?

— Редник Не се ебавайте с мен се явява по служба, сър, да, сър — отвърна Бинг.

Майка му се изсмя нервно и подхвърли:

— Джон, внимавай с езика. Коледа е все пак. Не е хубаво така. Днес приветстваме появяването на нашия Спасител на Земята.

— Майки — каза Джон Партридж на сина си, след като тя им донесе курабийки и отиде в кухнята да налее какао, — биха ти давали да цоцаш цял живот, ако не ги отрежеш. Разбира се, като се замисли човек… какво му е лошото? — попита, смигвайки.

А отвън падаха едри снежинки, същински гъши пух. Цял ден прекараха заедно вкъщи; Бинг носеше каската и противогаза и си играеше на война, като час по час „застрелваше“ баща си, а Джон Партридж „умираше“ отново и отново, падайки от креслото пред телевизора. Веднъж Бинг „уби“ майка си, която покорно затвори очи и се свлече, и остана мъртва, докато течеше рекламата. Свести се чак когато той свали противогаза и я целуна по челото. После се усмихна и каза: „Бог да те благослови, мъничък Бинг Партридж. Обичам те повече от всичко на света“.

Какво ли не би направил, за да се чувства така всеки ден? Да се чувства така, все едно е коледна утрин и под елхата го чака истински противогаз от войната в Корея? Да вижда как майка му бавно отваря очи и казва: „Обичам те повече от всичко на света“. Въпросът по-скоро бе какво не би направил.

Тръгна към вратата и чак след това се сети, че трябва да си вдигне панталона.

Майка му се бе захванала със секретарска работа в църквата, след като баща му вече не можеше да работи, и пишещата й машина „Оливети“ все още бе в шкафа в коридора. Буквата „о“ липсваше, но той знаеше, че може да използва нула вместо нея. Бинг вкара лист в барабана и започна да пише:

Скъпи ХХХХХ уважаеми с0бственици на К0ледна земя,

Отг0варям на рекламата ви в списание „Люта заплаха“. Дали искам да раб0тя в К0ледна земя? Бъдете сигурни в т0ва. От 18 г0дини съм служител в „Н0ркемфарм“ в Шугъркрийк, Пенсилвания, и 0т 12 съм началник на екипа п0 п0ддръжка. В задълженията ми влизат прев0зът и съхраняването на газ0ве п0д налягане като кисл0р0д, вод0р0д, хелий и сев0фл0ран. П0знайте к0лк0 инцидента са се случвали п0 време на м0ите смени? Ник0лк0!

Какво бих направил, за да е К0леда всеки ден? К0г0 трябва да убия, ха-ха-ха. Занимавал съм се с какви ли не гад0сти в „Н0ркемфарм“. Чистил съм задръстени т0алетни, бърсал съм 0пикани стени и съм тр0вил плъхове. Търсите ч0век, койт0 не се страхува да си изцапа ръцете? Е, няма смисъл да търсите п0вече!

Аз съм вашият ч0век — предприемчив съм, 0бичам децата и не се плаша 0т предизвикателствата. Не ми трябва нищ0 п0вече от д0бр0 мяст0 за раб0та. Нямам нищ0 пр0тив да съм 0хранител. Да ви кажа честн0, едн0 време смятах да се запиша в армията, баща ми е в0ювал в К0рея, н0 младежки неблагоразумия и семейни пр0блеми ми п0пречиха. 0, да! Никакви 0плаквания! П0вярвайте ми, ак0 ме назначите за 0хранител, ще съм г0рд! К0лекци0нирам автентични в0енни предмети. Притежавам пист0лет и знам как да г0 изп0лзвам. Надявам се, че ще се свържете с мен на адреса, п0с0чен п0-д0лу. Л0ялен съм до крайн0ст и бих дал ЖИВ0ТА си за тази специална възм0жн0ст. Няма нещ0, к0ето не бих направил, за да стана част от перс0нала на К0ледна земя.

П0здрави,

Бинг Партридж

 

Бинг Партридж

„Бл0к Лейн“ №25

Шугъркрийк, Пенсилвания 16323

Извади листа от машината и го прочете, като мърдаше устни. От усилията да се концентрира тялото му с форма на картоф се бе запотило. Смяташе, че е представил фактите, свързани с персоната му, ясно и авторитетно. Помисли си, че може би не биваше да споменава за младежките неблагоразумия и семейните проблеми, но онези вероятно тъй и тъй щяха да разберат за родителите му. Беше по-добре да е честен, защото иначе можеше да излезе, че крие нещо. Бяха минали много години оттогава и след излизането му от Центъра за младежи, известен още като Кофата за боклук, бе примерен работник и не бе отсъствал нито един ден от „Норкемфарм“.

Сгъна писмото и затърси плик в предния шкаф. Намери кутия с неизползвани коледни картички. Момче и момиче с дълго мъхесто бельо надничаха зад ъгъла, вторачили ококорени очи в Дядо Коледа, който стоеше в мрака пред елхата. Нощницата на момичето бе разкопчана и се виждаше заоблената буза на задника му. Джон Партридж понякога казваше, че Бинг не може да излее водата от ботуш, дори ако инструкцията е написана върху тока, и това може би бе така, но той умееше да разпознава хубавите неща. Мушна листа в коледната картичка и сложи картичката в плик, върху който бяха изобразени листа от зеленика и лъскави червени боровинки.

Преди да пусне писмото в пощенската кутия в края на улицата, го целуна, както свещеник би целунал Библията.

* * *

На следващия ден чакаше пред пощенската кутия в два и трийсет часа, когато пощальонът минаваше по улицата със смешния си бял пикап. Станиоловите цветя в предния двор се поклащаха мързеливо, издавайки съвсем тих бръмчащ звук.

— Бинг — подхвана пощальонът, — не си ли на работа?

— Нощна смяна — отвърна Бинг.

— Война ли почва? — попита човекът и кимна към дрехите на Бинг.

Бинг носеше бежовите си военни дрехи, винаги избираше тях, когато искаше да се почувства щастлив.

— Ако започва, ще съм подготвен — каза Бинг и му намигна. Нямаше нищо от Коледна земя. А и как би могло да има?

Беше изпратил картичката предния ден.

* * *

На следващия ден също не дойде отговор.

* * *

Или на по-следващия.

* * *

Беше сигурен, че в понеделник ще дойде нещо, затова чакаше на стълбите половин час преди графика за минаване на пощальона. Черни, грозни буреносни облаци се издигаха над хълма зад камбанарията на храма „Нова американска вяра“. Бурята, която Бинг бе почувствал във въздуха предния ден, най-накрая бе дошла. Глуха гръмотевица изтътна на две мили встрани, на височина над три. Не бе точно бумтене, а по-скоро вибрация, която разтресе костите на Бинг и обвивката му от мастна тъкан. Станиоловите цветя се замятаха лудо, потраквайки точно като велосипедите на групичка деца, спускащи се безразсъдно по склона на хълм.

Тътенът и трясъците обезпокоиха Бинг. Беше непоносимо топло и нейде далече ечаха гръмотевици в деня, когато пистолетът за пирони изгърмя (така възприемаше той нещата — не когато застреля баща си, а когато пистолетът изгърмя). Баща му бе усетил дулото върху лявото си слепоочие и бе хвърлил кос поглед към стоящия до него Бинг. Отпи от бирата си, примлясна и каза: „Щях да се уплаша, ако смятах, че имаш достатъчно кураж“.

След като дръпна спусъка, Бинг приседна до дъртия и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на гаража. Джон Партридж се бе проснал на пода, единият му крак потрепваше, а петното от урина върху предната част на панталона му бавно се разрастваше. Бинг седя така, докато майка му не влезе в гаража и не се разпищя. После идеше нейният ред, макар и без пистолета за пирони.

Сега Бинг стоеше в двора и гледаше как облаците се надигат над църквата на хълма, в която майка му бе работила през последните дни от живота си… църквата, която бе посещавал всяка неделя още преди да е проходил и проговорил. Една от първите изречени от него думи бе „алуя“, защото му бе трудно да произнесе „алилуя“. Майка му години наред го бе наричала Алуя.

Никой вече не се молеше там. Пасторът Мичел бе избягал с омъжена жена, открадвайки църковните пари, а банката бе придобила собствеността върху имота. В неделните утрини в храма „Нова американска вяра“ се каеха единствено гълъбите, намерили убежище сред покривните греди. Напоследък Бинг се плашеше от това място… по-скоро от празнотата му. Втълпи си, че храмът изпитва омраза към него, задето е зарязал Бог, и че понякога се привежда напред, готов да изскочи от основите си, и се вторачва в него с прозорците си от цветно стъкло. Понякога, в дни като днешния, гората гъмжеше от бясно жужащи насекоми, въздухът трепереше от лепкавата жега, а църквата сякаш се надигаше застрашително.

Гръмотевица разтърси следобеда.

— Дъжд, дъжд, махай се — зашепна Бинг на себе си. — Ела друг ден.

Първата топла капка го плесна по челото. Последваха други капки, които блестяха ярко на косите слънчеви лъчи, спускащи се от зейналото синьо небе на запад. Дъждът бе топъл като кръв.

Пощата закъсня и Бинг, който се спотайваше под козирката над входната врата, се бе понамокрил. Изтича в пороя до пощенската кутия. Беше точно до нея, когато една гръмотевица проряза небето и падна с оглушителен трясък някъде зад църквата. Бинг изпищя, когато светът се обагри в синьо-бяла светлина. Беше сигурен, че ще изгори, докоснат от Божия пръст, заради това, че продупчи баща си с пистолета за пирони, и заради това, което направи после на майка си на кухненския под.

Имаше само сметка от компания за комунални услуги и брошура, рекламираща нов магазин за матраци, нищо друго.

* * *

Шест часа по-късно Бинг се събуди в леглото си от треперливия звук на цигулки и от песента на мъж, чийто глас бе гладък и мек като глазура на ванилова торта. Беше съименникът му Бинг Кросби. Господин Кросби мечтаеше за бяла Коледа, като тези, които той познаваше.

Бинг придърпа одеялата към брадичката си и се заслуша. Успя да долови нежното драскане на игла върху грамофонна плоча.

Измъкна се от леглото и закрачи плахо към вратата. Подът студенееше под босите му крака.

Родителите на Бинг танцуваха в хола. Баща му бе с гръб към него, носеше бежова униформа. Майка му бе положила глава върху рамото му, очите й бяха затворени, устата — леко отворена, сякаш танцуваше насън.

Подаръците чакаха под нисичката, отрупана с гирлянди елха — три големи, зелени, очукани бутилки със севофлуран, които бяха украсени с алени панделки.

Родителите му бавно се завъртяха и тогава Бинг видя, че баща му носи противогаз, а майка му е гола. Тя наистина спеше. Стъпалата й се влачеха по дюшемето. Баща му я държеше за талията, като облечените му в ръкавици длани лежаха върху извивката на белия й задник — блед като луната, светещ с божествена светлина.

— Татко? — каза Бинг.

Баща му продължи да танцува, без да изпуска партньорката си.

— Слез долу, Бинг! — чу се дълбок, бумтящ глас, толкова мощен, че чашите в шкафа изтракаха.

Стреснат, Бинг залитна. Сърцето му за момент направи засечка. Иглата подскочи нагоре, после се сниши, за да възпроизведе края на песента. „Слез долу! Изглежда, че тази година Коледа е дошла по-рано, нали! Хо-хо-хо!“

На Бинг му се прииска да избяга в стаята си и да затръшне вратата. Прииска му се да покрие очите и ушите си, но не можа да събере нужната воля. Разтрепери се при мисълта, че трябва да пристъпи напред, но въпреки това краката му го понесоха покрай трите бутилки със севофлуран, покрай майка му и баща му, надолу по коридора, към входната врата. Тя се отвори още преди да е натиснал дръжката.

Станиоловите цветя се поклащаха в зимната нощ. Бе добавял по едно цвете за всяка година работа в „Норкемфарм“; подаръци за екипа по поддръжка, раздадени на годишното парти.

Коледната земя чакаше отвъд двора. Въртележката потракваше и децата в шейните крещяха и вдигаха ръце към изцъкленото от студ небе. Огромното виенско колело и Арктическото око се въртяха на фона на непознати звезди. Всички лампички на коледната елха, която бе висока колкото десететажна сграда и широка колкото къщата на Бинг, светеха.

— Весела шибана Коледа, Бинг, откачалко! — избумтя гласът и когато погледна към небето, Бинг видя, че луната има лице. Единственото кървясало око се блещеше от безплътната физиономия, пейзаж от кратери и кости. Лицето се усмихна. — Бинг, откачен шибаняко, готов ли си за пътуването на живота ти?!?

Бинг се надигна в леглото си, сърцето му препускаше — вече наистина бе буден. Толкова се беше изпотил, че пижамата му бе залепнала за кожата. Даде си сметка, че се е надървил и предницата на долнището му е издута.

Пое си дълбоко въздух, сякаш не просто се бе събудил, а бе изплувал на повърхността след дълго прекарване под вода.

Стаята бе обляна от светлината на хладната бледа луна с цвят на изсъхнала кост. Бинг бе дишал учестено почти половин минута, когато осъзна, че все още чува White Christmas. Песента бе излязла от съня му и го бе последвала. Чуваше се отдалече и като че ли постепенно заглъхваше и той осъзна, че ако не стане да погледне, звукът ще изчезне и на сутринта той ще е убеден, че всичко е било игра на съзнанието. Стана и закрачи вдървено към прозореца.

Една стара кола се отдалечаваше бавно, доближавайки следващата пресечка. Черен ролс-ройс със странични стъпенки и хромирана броня. Стоповете му просветнаха в червено и осветиха регистрационната табела — NOS4A2^[1]. Колата сви зад ъгъла и изчезна, отнасяйки екота на веселата коледна песен със себе си.