Джо Хил
Носферату (59)

Индиана

Погледна през задното стъкло. На пътя се бе пръснала бутилка. Парченцата се изтърколиха във всички посоки. Манкс бе изхвърлил нещо. Уейн и преди го бе виждал да прави така. Чарли Манкс като че ли не бе поддръжник на рециклирането на вторичните суровини.

Уейн се надигна и разтърка очите си. Снежните човеци бяха изчезнали. Спящата луна, планините и сияещата Коледна земя — също.

Видя царевично поле и крайпътно заведение с десетметрова неоновата табела, на която бе изобразена блондинка с къса пола и каубойски ботуши. Когато табелата примигна, мадамата ритна с крак, наклони глава назад, затвори очи и целуна мрака.

Манкс го оглеждаше през огледалото за обратно виждане. Уейн все още не се бе разсънил и вероятно поради тази причина не се стресна от факта, че Манкс изглежда подмладен и здрав.

Главата му пак бе плешива, но скалпът розовееше, а не беше бял и на петна. Само ден по-рано тя приличаше на глобус с континенти, които никой нормален човек не би пожелал да посети — Южна саркома и Северна язва. Очите му надничаха изпод заострени, извити вежди с цвят на скреж. Вече няколко дена бяха заедно, но Уейн не го бе виждал да мига. Този човек, изглежда, нямаше клепачи.

Вчера сутринта той приличаше на ходещ труп. Сега — на жизнен шейсет и няколко годишен дядо. Но в очите му грееше стръвната тъпота на птица, която е забелязала мърша на пътя и се чуди дали ще успее да си клъвне нещичко, без да рискува да бъде прегазена.

— Ти ядеш ли ме? — попита Уейн.

Манкс се засмя, смехът му наподобяваше дрезгавия грак на гарван.

— Щом досега не съм те захапал, значи няма страшно — подхвърли Манкс. — Съмнявам се, че си особено питателен. Нямаш много месо, а и това, което имаш, вече започва да понамирисва. Бих предпочел чипс от сладки картофи.

Уейн усещаше, че нещо не е наред с него. Но не можеше да определи къде е проблемът. Имаше болежки и лека треска, но това вероятно се дължеше на спането в колата. Струваше му се, че не реагира адекватно спрямо Манкс. За малко не се засмя, когато Манкс каза „понамирисва“. Тази дума рядко се използваше, затова му се видя забавна. Нормален човек обаче не би се засмял на странностите в говора на похитителя си.

— Ти си вампир — рече Уейн. — Вземаш нещо от мен и го вкарваш в себе си.

Манкс бе вперил очи в огледалото.

— Колата прави и двама ни по-добри. Тя е като онези превозни средства, които се наричат хибриди. Чувал ли си за хибридите? Карат на бензин и добри намерения. Но тази кола е оригинален хибрид! Използва бензин и лоши намерения! Мислите и чувствата са друг вид енергия, точно както е горивото. Този класически ролс-ройс се храни от лошите ти усещания и от нещата, които са ти причинявали болка и са те плашили. И не гледай на думите ми като опит да се правя на поетичен. Имаш ли белези по тялото си?

Уейн отвърна:

— Една шпакла за маджун се изплъзна от ръката ми и ме поряза ето тук.

Той вдигна дясната си длан и я погледна, но не видя в основата на палеца си белег. Озадачи се. Какво ли го бе заличило?

— Пътят до Коледната земя премахва тъгата, намалява болката и заличава белезите. Той унищожава нещата в теб, от които нямаш полза, а останалото пречиства. Когато пристигнем, ти не само няма да изпитваш болка, но и няма да помниш болката. Цялото ти нещастие е като кал по прозорец. Когато колата приключи с теб, ще светнеш от чистота. Аз също.

— О, ами ако не пътувах с теб? Ако ти пътуваше сам за Коледната земя? Колата щеше ли… да те подмлади? Щеше ли ти да светнеш от чистота?

— Еха, колко много въпроси! Обзалагам се, че си пълен отличник! Не. Не мога да стигна до Коледната земя сам. Не мога сам да намеря пътя. Без пътник колата е съвсем обикновена. Това й е хубавото! Мога да се сдобия с щастие и здраве само когато дарявам другите с щастие и здраве. Оздравителният път до Коледната земя е само за невинните. Колата не би позволила да се облагодетелствам само аз. Трябва да правя добрини на другите, за да правят те добрини на мен. Ох, де да можеше този принцип да важи навсякъде!

— Това ли е оздравителният път към Коледната земя? — попита Уейн и погледна през прозореца. — Прилича ми на междущатската магистрала 80.

— Тя е… когато си буден. Но само преди минута ти сънуваше сладки сънища и пътувахме по „Свети Ник“, под погледа на стария господин Луна. Не си ли спомняш? Снежните човеци и планините в далечината?

Уейн се разтресе така, сякаш бяха минали през дълбока дупка. Не му харесваше мисълта, че Манкс е бил в съня му. В съзнанието му проблесна споменът за покритото с точици небе. Небе фалшиво е това. Уейн се досещаше, че баба Линда се опитва да го предпази от Манкс и неговата чудновата кола, но не разбираше смисъла на думите й, а и нямаше желание да напряга мозъка си. Освен това вече бе малко късно да му дава съвети. Тя не си бе направила труда да му каже нещо полезно, когато бе жива, и изглежда, не харесваше баща му само защото е дебел.

— Когато се унесеш, пак ще го намерим — каза Манкс. — Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-скоро ще се возиш на въртележката и ще играеш „Бодни слепия“ с дъщерите ми и техните приятели.

Пътят прорязваше царевично поле. Над редовете висяха черни греди, наподобяващи арки над сцена. Уейн си помисли, че това са пръскачки на отрова. Те щяха да залеят царевицата с вещество, което щеше да изтреби всички вредители. Думата „вредители“ се заби в съзнанието му. По-късно царевицата щеше да бъде позаплакната и дадена на хората за храна.

— Някой напускал ли е Коледната земя? — попита Уейн.

— Когато отидеш там, няма да искаш да си тръгнеш. Всичко, за което си мечтал, е там. Най-добрите игри. Най-хубавите въртележки. Има толкова захарен памук, колкото не би могъл да изядеш за сто години.

— Но ще мога ли да напусна Коледната земя? Ако поискам?

Манкс го изгледа кръвнишки през огледалото.

— Предполагам, че някои от учителите се дразнят от въпросите ти. Какви оценки получаваше?

— Не много добри.

— Е, за твоя радост, в Коледната земя няма училище. Аз също мразех ученето. Предпочитах да правя историята, отколкото да чета за нея. Говори се, че ученето е приключение. Дрън-дрън. Ученето си е учене. Приключението си е приключение. Научиш ли се да събираш и да изваждаш, и да четеш сравнително добре, нищо повече не ти трябва. Другото води само до неприятности.

Уейн стигна до извода, че няма да може да напусне Коледната земя.

— Един последен въпрос…

— Виж какво, държиш се така, все едно си осъден на смърт. Няма да те беся, гаранция. Ще пристигнеш в Коледната земя в идеално състояние!

— Но щом няма връщане назад, щом трябва да стоя вечно в Коледната земя, искам да свърша някои неща. Може ли последно ястие?

— Какво имаш предвид? Мислиш, че няма да получаваш храна в Коледната земя?

— Ами ако там няма каквото искам? В Коледната земя всякакво ядене ли има?

— Има захарен памук, какао, хотдог и близалки, от които винаги ме заболяват зъбите. Тоест всичко, което децата обичат.

— Искам царевица. С масло — обяви Уейн. — И бира.

— Царевица може да се осигури… И какво още каза? Безалкохолна бира? Тук в Средния запад има чудесна бира, ароматизирана с кора на лаврово дърво. Тази със сарсапарила е дори по-добра.

— Не говоря за безалкохолна бира, а за истинска. Искам „Корс Силвър Булит“.

— Защо искаш бира?

— Баща ми каза, че когато стана на осемнайсет, двамата ще изпием по една бира на верандата. Каза и че в Деня на независимостта, докато гледам фойерверките, също ще мога да пийна. Чаках тези моменти с нетърпение. Но вече май няма шанс… А ти спомена, че в Коледната земя всеки ден е Коледа. Значи няма да празнуваме Четвърти юли. В Коледната земя патриотизмът явно не е на мода. Искам и бенгалски огън. В Бостън палех бенгалски огън.

Качиха се на дълъг нисък мост. Металните елементи жужаха кротко под гумите. Манкс заговори чак когато преминаха от другата страна.

— Тази вечер си много бъбрив. Пропътувахме хиляди мили, но чак сега се разприказва. Да видим дали съм те разбрал правилно. Искаш да ти купя биричка, царевица и бенгалски огън, с който да отпразнуваш Деня на независимостта. Сигурен ли си, че е само това? Може би с майка ти сте планирали да хапнете гъши дроб и хайвер, когато станеш на двайсет и една?

— Не държа да празнувам Четвърти юли. Просто искам бенгалски огън. И евентуално няколко ракети. — След секунда добави: — Каза, че ми дължиш услуга. Задето уби кучето ми.

Последва тягостно мълчание.

— Така е — призна накрая Манкс. — Бях забравил. Не се гордея с тази постъпка. Квит ли ще сме, ако ти осигуря бира, царевица и фойерверки?

— Не. Но няма да искам нищо друго.

Погледна навън, към луната. Приличаше на нащърбено парче кост, безлично и отдалечено. Не можеше да се сравнява с луната в Коледната земя. В Коледната земя май всичко бе по-хубаво.

— Как разбра за Коледната земя?

— Закарах дъщерите си там. И първата си съпруга. — След кратко мълчание добави: — Първата ми жена бе неприятен човек. Трудно можеше да й се угоди. Повечето червенокоси са такива. Беше изготвила дълъг списък с оплаквания срещу мен и направи така, че собствените ми деца да не ми вярват. Имаме две дъщери. Баща й ми даде пари, с които да започна бизнес. Купих кола. Тази кола. Мислех, че жена ми, Каси, ще се зарадва. Но тя ме посрещна на нож, както винаги. Каза, че съм прахосал парите. Обясних й, че смятам да стана шофьор. Тя отсече, че ще се докарам до просешка тояга, а те я подкрепиха. Беше злобна жена, унижи ме пред децата, което за един мъж е неприемливо. — Манкс стисна здраво кормилото, чак кокалчетата му побеляха. — Веднъж тя ме замери с газова лампа и най-хубавото ми палто се подпали. Как мислиш, дали ми се извини? Е, пак си помисли. Правеше ме за посмешище в Деня на благодарността и на роднинските срещи, като се преструваше на подпалена. Тичаше напред-назад, крякайки като пуйка, и размахваше ръце, и викаше: „Загасете ме, загасете ме“. Сестрите й се пръсваха от смях. Да ти споделя нещо. Температурата на кръвта на червенокосите е с три градуса по-ниска от тази на нормалните жени. Проучванията го потвърждават. — Направи крива физиономия в огледалото. — Естествено, онова, което ги прави нетърпими, същевременно привлича мъжете, ако разбираш какво имам предвид.

Уейн не разбираше, но въпреки това кимна.

Манкс продължи:

— Е, добре тогава. Ще се разберем с тебе. Знам едно местенце, където може да се купят такива фойерверки, от които да оглушееш и ослепееш още преди да си ги изстрелял всичките! Утре вечер трябва да сме стигнали в библиотеката на Хиър. Можем да ги изгърмим там. Такава пукотевица ще настане, че хората ще си помислят, че е започнала трета световна война. — После добави с лукава нотка в гласа: — Дано госпожица Маргарет Лей се присъедини към нас за празненствата. С радост бих палнал един фитил под нея, за да й покажа, че не бива да си вре носа, където не й е работа.

— Защо да се занимаваме с нея? — попита Уейн. — Нека я оставим на мира.

Голяма зелена пеперуда се удари в предното стъкло, издавайки мек, сух звук, и остави петно с цвят на смарагд.

— Ти си умен младеж, Уейн Кармоди. Прочел си всичко за нея. Сигурен съм, че ако си понапънеш мозъка, ще разбереш защо тя е от значение за мен.

Когато бе светло, Уейн бе прегледал донесените от Манкс разпечатки — Бинг бе изровил от интернет много неща за Маргарет Лей. Цялостната картина включваше изоставяне, зависимости, самота… и притеснителни чудеса.

Първата статия бе от началото на деветдесетте години и бе излязла в „Сидър Рапидс Газет“ — „Медиум или късметлийка? Странното предчувствие на местна библиотекарка спасява деца“. Пишеше за човек, на име Хейес Арчър, от Сакраменто. Арчър качил двамата си синове на новата си чесна и поел на нощен полет покрай бреговете на Калифорния. Не само самолетът бил нов. Нова била и пилотската му книжка. Четиресет минути след излитането едномоторният самолет направил няколко странни маневри и изчезнал от радарите. Възникнали опасения, че заради мъглата Арчър е загуби ориентация и се е разбил в морето. Националните телевизии също споменали за случая, защото Арчър бил важна персона.

Маргарет Лей се обадила в полицията и казала, че Арчър и децата му не са мъртви и че самолетът не се е разбил в морето. Те се били приземили в някакъв пролом. Не можела да посочи местоположението, но настоявала полицията да претърси крайбрежието, по-точно местата, където има сол.

Открили чесната забита в една секвоя; висяла на десетина метра от земята, преобърната. Мястото се наричало Парк „Солниците“. Момчетата били невредими. Бащата бил със счупен гръбнак, но опасност за живота му нямало. Маги обяснила, че прозрението дошло, докато си играела на скрабъл. Към статията имаше снимки на разбития самолет и на Маги от един турнир по скрабъл. Заглавието под втората снимка гласеше: „Като се има предвид способността на Маги да вижда бъдещето, е жалко, че нейната любима игра е скрабъл, а не лотарията!“.

Маги още няколко пъти проявяваше способностите си — дете, открито в кладенец; информация за човек, който се загубил по време на околосветското си пътешествие. Но прозренията ставаха все по-редки. Последната статия бе от 2000 г. — Маги бе помогнала при намирането на избягало дете. Чак до 2008 г. нямаше нищо, а информацията от въпросната година не бе за чудеса, а за нещо съвсем различно.

В Хиър, Айова, станало наводнение. Щетите били големи, библиотеката била наводнена. Маги едва не се удавила, докато се опитвала да спаси някакви книги. Била приета в болница с хипотермия. От даренията не дошли много пари и библиотеката била затворена.

През 2009 г. Маги била обвинена в палеж на изоставена сграда и в притежание на средства за приготвяне на наркотични дози.

През 2010 г. била арестувана за навлизане в чужда собственост и притежание на хероин.

През 2011 г. била арестувана за подбудителство. Маги Лей вероятно умеела да предсказва бъдещето, но дарбата не й помогнала да се предпази от ченгето под прикритие, което чакало във фоайето на един мотел в „Сидър Рапидс“. Била осъдена на трийсет дена затвор. По-късно същата година тя била прибрана отново, но не се озовала в затвора, а в болница. Била премръзнала, което се случвало често на бездомниците в Айова. Така Уейн разбра, че тя живее на улицата.

— Искаш да се срещнете, защото тя е знаела, че идваш, и е казала това на мама — рече накрая Уейн.

— Държа да се видим, защото тя знаеше, че съм на път, и смяташе да ми създава неприятности — поясни Манкс. — Ако не си поговоря с нея, тя ще продължи да ми се пречка. Не за пръв път се сблъсквам с такава пасмина. Много ме дразнят.

— Такава пасмина… имаш предвид другите библиотекари?

Манкс изпръхтя.

— Досега бе доста плах. Е, радвам се, че си възвърнал чувството си за хумор. Искам да кажа, че освен мен има и други хора, които могат да влизат в тайните светове на мисълта. — Вдигна ръка и се чукна с пръст по слепоочието. — Аз имам призрака и когато съм зад волана му, мога да стигна до тайните пътища, които водят към Коледната земя. Познавам хора, които с помощта на специфични тотеми обръщат реалността наопаки. Оформят я, сякаш е мека като глина. Например Крадък Макдермот твърди, че духът му витае в любимия му костюм. Ходещия назад притежава ужасен часовник, който върви назад. Само да не го срещнеш в някоя тъмна алея този, дете! Или където и да е другаде! Истинския възел живее на пътя и общо взето, е като мен. Аз не ги закачам и те не ме закачат. А нашата Маги Лей има нещо, чрез което шпионира. Вероятно това са споменатите от нея плочки за скрабъл. Е, тя като че ли проявява голям интерес към мен. Тъй и тъй минаваме оттам, няма да е вежливо да не я посетим. Ще ми се да опитам да излекувам любопитството й!

Той поклати глава, после се изсмя. Смехът му бе дрезгав, старчески. Пътят към Коледната земя бе подмладил тялото му, но за граченето не се бе погрижил.

Той продължи да шофира. Жълтата разделителна линия притичваше отляво.

Манкс въздъхна и рече:

— Нищо не ми пречи да ти кажа, Уейн. Почти всички проблеми, с които съм се сблъсквал, са започвали от жена. Маргарет Лей, майка ти и първата ми съпруга са от един дол дренки, а има и много други като тях. Знаеш ли какво? В моментите, в които съм бил щастлив, върху мен не е тегнело женско влияние! Тогава не ми се е налагало да се приспособявам. Голяма част от живота на мъжете преминава в скачане от жена на жена и в принуда да служиш вярно като куче. Нямаш представа от какво те избавям! Мъжете не могат да спрат да мислят за жени. Захласват се като умиращ от глад по пържола. Когато си гладен и подушиш метната на скара пържола, нещо те стисва за гърлото и преставаш да мислиш. Жените са наясно с това. И се възползват. Поставят условия, както майките поставят условия преди вечеря. Ако не си почистиш стаята, не си смениш ризата и не си измиеш ръцете, нямаш право да седнеш на масата. Някои мъже смятат, че са голяма работа, ако могат да посрещат изискванията на жените си. Така се чувстват значими. Но когато жената бъде премахната, в душата на мъжа настава спокойствие. Няма с кого да се пазариш, освен със себе си, и почваш да се осъзнаваш. А това винаги е хубаво.

— Защо не си се развел? — попита Уейн. — Щом не си я харесвал?

— Тогава хората не се развеждаха. Дори не съм си помислял за такова нещо. Канех се да избягам. Всъщност бягах няколко пъти. Но се връщах.

— Защо?

— Прияждаше ми се пържола.

— Преди колко време си се оженил?

— Питаш ме на каква възраст съм?

— Да.

Манкс се подсмихна.

— Ще ти отговоря така. На първата ни среща двамата с Каси отидохме на кино. Гледахме ням филм! Толкова отдавна беше!

— Кой филм?

— Германски хорър. Но имаше субтитри на английски. По време на страшните моменти, Каси заравяше лице във врата ми. Баща й присъстваше на прожекцията. Ако бяхме само двамата, тя със сигурност щеше да седне в скута ми. Тогава тя бе само на шестнайсет; мила, сладка и срамежлива. При повечето жени е така. Като млади са същински скъпоценни камъни. Трептят от жизненост и страст. После се получава нещо като смяната на оперението при птиците и стават злобни. Изхвърлят нежността си, както дете изхвърля млечните си зъби.

Уейн кимна и внимателно издърпа един от горните си зъби. Езикът му се плъзна към дупката и се обагри в кръв. Имаше нов зъб, никнещ на мястото на стария. Обаче го усещаше повече като рибарска кука, не като зъб.

Прибра извадения в джоба на шортите си, при другите. Бе загубил пет зъба за трийсет и шестте часа возене в призрака. Не се тревожеше за това. Та нали му никнеха нови.

— А по-късно жена ми ме обвини, че съм вампир, както ти направи — подхвана отново Манкс. — Каза, че съм като демона в онзи немски филм, който гледахме. Каза, че източвам живота на дъщерите ни, че се храня с тях. Но сега, след толкова много години, дъщерите ми са здрави, щастливи, млади и горящи от желание да се забавляват! Явно не съм източил качествено живота им. За няколко години жена ми ме направи толкова нещастен, че ми идеше да убия нея и децата, а после да приключа със себе си. Просто за да туря точка на мъчението. Но сега гледам на миналото с усмивка на уста. Хвърли едно око на регистрационната табела! Направих си шега с ужасните идеи на съпругата ми. Това е начинът за оцеляване! Трябва да се научиш да се смееш, Уейн. Трябва да търсиш начини да се забавляваш! Ще запомниш ли този съвет?

— Сигурно — каза Уейн.

— Хубаво е — продължи Манкс. — Двамата с теб пътуваме в нощта! Много приятно. Бих казал, че си по-добра компания от Бинг Партридж. Поне не се чувстваш задължен да превръщаш всичко в тъпа песен. — Манкс запя с фалцет. — Обичам те, обичам себе си, обичам да играя с чепчето си! — Поклати глава. — Пътувал съм доста с Бинг и всяко следващо пътуване бе по-трудно от предишното. Нямаш си представа колко е хубаво да си с човек, който не пее тъпи песни и не задава тъпи въпроси.

— Ще спрем ли да хапнем някъде? — попита Уейн.

Манкс плесна кормилото и се засмя.

— Явно говорих твърде прибързано… защото този въпрос клони към тъп, млади господарю Уейн! Обещах ти чипс и ще удържа на обещанието си. През миналото столетие заведох почти двеста деца в Коледната земя и никое от тях не е умряло от глад.

Прословутото ресторантче бе на двайсет минути път на запад и представляваше постройка от хром и стъкло с паркинг с размерите на футболно игрище. Качени върху десетметрови стълбове натриеви лампи обливаха асфалта с ярка светлина. На паркинга бе пълно с тирове, а всички места край бара бяха заети, сякаш бе пладне, а не полунощ.

Цялата страна търсеше възрастен мъж и дете, возещи се в стар ролс-ройс, но никой не ги забеляза. Уейн не се изненада от това. Бе стигнал до извода, че хората виждат колата, но не й обръщат внимание. Тя бе като телевизионен канал със снежинки… който всички прескачат. Манкс паркира отпред, с предницата към сградата, а на Уейн дори не му дойде наум да скача, да вика или да удря по стъклото.

— Да не мърдаш от тук — каза Манкс и смигна на Уейн, преди да слезе от колата и да се отправи към ресторанта.

Манкс си проправи път през тълпата и застана пред бара. По телевизията даваха въртящи се в кръг автомобили; после президента, застанал на подиум и размахващ пръст; после блондинка, стиснала микрофон, зад която се виждаше езеро.

Уейн се смръщи. Езерото му изглеждаше познато. Картината се смени и Уейн видя наетата от майка му къща. Отпред бяха спрени полицейски коли. Манкс също бе вперил очи в качения високо над бара телевизор.

Картината отново се смени и Уейн видя как майка му излиза от гаража с триумфа. Не носеше каска и косата й се вееше назад; беше се насочила право към камерата. Операторът нямаше как да се дръпне навреме, Вик го закачи, а падащата камера за момент даде небе, трева и чакъл, след което се удари в земята.

Чарли Манкс излезе с бърза крачка от ресторанта и седна зад волана, а колата се плъзна към изхода на паркинга.

Очите му бяха помътнели, ъгълчетата на устата — виснали надолу.

— Май яденето на чиле се отлага — подхвърли Уейн.

Чарли Манкс се направи, че не го чува.