Джо Хил
Носферату (58)

Пътят „Свети Ник“

Северно от Кълъмбъс Уейн притвори очи за момент, а когато ги отвори, коледната луна спеше в нощното небе и от двете страни на пътя имаше снежни човеци, които проследяваха преминаването на призрака, завъртайки глави.

Отпред се издигаха планини, чудовищни стени от черен камък, разположени сякаш в края на света. Върховете бяха толкова високи, че като че ли имаше опасност луната да се заклещи между тях.

В една от гънките на най-високата част на най-високата планина лежеше кош от светлина. Той се виждаше от стотици мили и грееше като коледна играчка. Гледката бе толкова вълнуваща, че на Уейн му идеше да скочи от седалката. Това бе чаша огън, черпак горещи въглени. Той пулсираше, а с него и Уейн.

Господин Манкс бе опрял едната си ръка върху волана. Пътят бе съвсем прав, изграден сякаш по конец. Радиото бе включено. Момчешки хор пееше O Come All Ye Faithful. Отговорът на тяхната свята покана бе в сърцето на Уейн. „Вече сме близо. Ще пристигнем съвсем скоро. Запазете малко Коледа за нас.“

Снежните човеци бяха на групи, на семейства, а създаденият от преминаването на колата вятър отмяташе раираните им шалове. Снежни бащи и снежни майки, и снежни деца, и снежни домашни любимци. Имаше изобилие от цилиндри, лули от царевични кочани и моркови. Те махаха с кривите си пръчки, поздравявайки господин Манкс, Уейн и NOS4A2. Очите им от въглени блестяха, по-тъмни от нощта, по-ярки от звездите. Едно от снежните кучета бе захапало кокал. Един от бащите държеше връзка имел над главата си, а майката целуваше заоблената му бяла буза. Едно от децата стоеше до обезглавените си родители, стиснало брадвичка. Уейн се засмя и плесна с ръце. Живите снежни човеци бяха най-хубавото нещо, което бе виждал. Колко глупави бяха само!

— Кое ще е първото нещо, което искаш да направиш, когато стигнем там? — попита господин Манкс от тънещата в сумрак предна седалка. — Когато стигнем в Коледната земя?

Възможностите бяха толкова вълнуващи, че бе трудно човек да ги степенува.

— Ще отида в захарната пещера да видя Лошия снежен човек. Не! Ще се кача на шейната на Дядо Коледа и ще му помогна да се справи с облачните пирати!

— Има план! — каза Манкс. — Първо въртележките! После игрите!

— Какви игри?

— Децата играят една игра, наречена „Ножица за скитника“. Много ще ти хареса! Има и друга — „Бодни слепия“. Синко, не знаеш какво е истинско забавление, ако не си играл „Бодни слепия“ с някой много чевръст. Виж! Ето там, отдясно! Снежен лъв отхапва главата на снежна овца!

Уейн се извърна, за да погледне през дясното стъкло, и тогава пред очите му изникна баба Линда.

Беше същата като предния път. По-ярка беше от всичко на задната седалка, по-ярка от сняг на лунна светлина. Очите й бяха скрити зад сребърни монети от половин долар, които проблясваха. Тя му изпращаше такива монети за рождените дни, но никога не идваше, казваше, че не обича да лети.

— Небе фалшиво е това — каза Линда Маккуин. — Също и едно са не забавлението и любовта. Обратно на тръгнеш да опитваш се не. Съпротивляваш се да опитваш се не.

— Защо да е фалшиво небето? — попита Уейн.

Тя посочи навън и Уейн проточи врат и се загледа. Преди секунда в небето танцуваха снежинки. Сега имаше точки, милиарди черни, сиви и бели петънца, които жужаха яростно над планините. Нервните окончания зад очните ябълки на Уейн запулсираха при тази гледка. Петънцата не бяха много ярки, даже мътнееха, но мърдането им ги правеше трудни за наблюдаване. Той трепна, затвори очи и се отдръпна. Баба му го следеше с очите си от монети.

— Ако толкова ти се искаше да си играем, щеше да идваш при нас в Колорадо — отбеляза Уейн. — Можехме да си говорим на обратно колкото искаш. Дори направо не разговаряхме, докато беше жива. Не мога да разбера защо си се разприказвала сега.

— С кого разговаряш, Уейн? — попита Манкс.

— С никого — отвърна Уейн.

Протегна ръка, отвори вратата и избута баба си отвън.

Тя беше съвсем лека, като перце. Тупна върху асфалта и се пръсна със звук, който не бе лишен от мелодичност. В същия този момент Уейн се събуди в…