Джо Хил
Носферату (55)

Езерото

След приключването на следобедния разпит от страна на Хътър, Вик се чувстваше изстискана, все едно бе хванала стомашен вирус. Ставите я боляха, а гърбът й пулсираше. Бе гладна като вълк, но когато й дадоха сандвич с пуешко, за малко не повърна. Дори препечената филийка не можа да преглътне.

Каза на Хътър всички стари лъжи относно Манкс — как той й бил някаква инжекция, а после я набутал в колата си; как тя избягала, когато стигнали в Колорадо. Бяха в кухнята, Хътър задаваше въпроси, а Вик гледаше да отговаря възможно най-добре. Непрекъснато влизаха и излизаха ченгета.

След като Вик разказа за отвличането си, Хътър поиска да узнае какво се е случило впоследствие. Интересуваше се какво е довело до влизането на Вик в лудница и защо тя е подпалила собствената си къща.

— Нямах намерение да изгарям къщата — обясни Вик. — Просто исках да се отърва от телефоните. Набутах ги всичките във фурната. Това ми се струваше най-простият начин да спра телефонните обаждания.

— Телефоните обаждания от мъртъвци?

— От мъртви деца, да.

— Това ли е основната тема в самозаблудите ти? Нещата винаги ли се въртят около мъртви деца?

— Беше. Въртяха. Минало време.

Хътър изгледа Вик така, както укротителите на змии гледат отровна кобра. Вик си помисли: „Няма ли да ме питаш най-сетне. Да ме питаш дали не съм убила момченцето си. Изплюй камъчето де“. Срещна погледа на Хътър, без да мигне или да трепне. Вик бе преживяла какво ли не — нападение с чук, опити да бъде прегазена, застреляна и изгорена жива, вкарване в психиатрично заведение, наркотична зависимост, и на няколко пъти се бе измъквала на косъм от смъртта. Някакъв си враждебен поглед беше нищо.

Хътър каза:

— Може би желаеш да си починеш и да се освежиш. Пресконференцията е насрочена за пет и двайсет. Така ще влезем в праймтайма.

Вик отвърна:

— Де да знаех нещо, което да ти помогне да го намериш.

— Напротив, много ми помагаш. Благодаря ти. Вече разполагам с доста полезна информация.

Хътър отмести погледа си и Вик си помисли, че разпитът е приключил. Но когато Вик се надигна от стола, Хътър се пресегна към подпрените на стената листове рисувателен картон.

— Вик — подхвана Хътър, — има още нещо.

Вик застина с ръка върху облегалката на стола.

Хътър сложи листовете на масата така, че Вик да може да ги вижда добре. Нейните рисунки, страниците на новата книга — „Петата скорост на Търсача“, празничната история. Това, върху което работеше, когато не се занимаваше с триумфа. Хътър започна да прелиства, давайки възможност на Вик да разгледа изображенията. Първо бе рисувала със син молив, после бе минала всичко с туш, а довършването бе с водни бои. Хартията шумолеше по начин, който извика в съзнанието на Вик образа на гадател, който разбърква картите си таро, готов да предскаже нещо много лошо.

Хътър каза:

— Вече ти споменах, че в академията в Куонтико използваха загадките на Търсача за обучителни цели, по-точно за трениране на наблюдателността. Когато видях в гаража част от илюстрациите към новата книга, просто не можах да се въздържа. Впечатлена съм от работата ти. Дори Ешер би могъл да ти завиди. Като ги разгледах хубаво, започнах да се чудя. За коледна книга са, нали?

Внезапният импулс да избяга от купчината листове, да се скрие от собственото си творение, сякаш това бяха снимки на одрани животни, изчезна за секунди. Идеше й да каже, че никога не е виждала тези илюстрации, да изкрещи, че не знае откъде са се появили. И двете твърдения биха били истина, но тя просто положи ръка върху листовете и заговори отегчено:

— Да, идея на издателя ми.

— А… мислиш ли… дали е възможно… това да е Коледната земя? Човекът, който отвлече сина ти, да е знаел върху какво работиш и да има някаква връзка между новата ти книга и това, което видяхме, когато се опитахме да проследим айфона на сина ти?

Тя впери поглед в първата илюстрация. На нея бяха изобразени Търсача и малката Бони, прегърнати, стоящи върху парче лед насред Северния ледовит океан. Вик имаше спомен, че е рисувала промъкващия се отдолу механичен калмар, управляван от откачалката Мобиус Стрип. Но под леда тук се виждаха деца с мъртви очи. Бяха промушили ръцете си с дълги бели нокти през пукнатините. Хилеха се, показвайки малките си закривени зъби.

На друга илюстрация Търсача се опитваше да намери път през лабиринт от високи захарни бастунчета. Вик си спомняше, че бе рисувала точно това — бе като в транс от музиката на „Блек Кийс“. Не си спомняше обаче да е рисувала въоръжени с ножица деца, криещи са зад ъглите и в тъмните алеи. Не си спомняше и да е рисувала малката Бони ослепена, залитаща, покрила очите си с длани. Помисли си: „Ножица за скитника“.

— Няма начин — отвърна Вик. — Никой не е виждал тези рисунки.

Хътър прокара пръст по ръба на купчината и каза:

— Стори ми се малко странно, че рисуваш коледни сцени по това време на годината. — Позамисли се. — Има ли вероятност работата ти да е свързана по някакъв начин с…

— С решението на Чарли Манкс да ми отмъсти, задето го пратих в затвора? — попита Вик. — Не мисля. Нещата са пределно ясни. Аз го прекарах и сега той иска да ми го върне тъпкано. Ако сме приключили, ще отида да полегна малко.

— Да. Сигурно си уморена. А и нищо чудно, като си починеш, да се сетиш за друго.

Тонът й бе съвсем спокоен, но Вик усети намека. Агентката очевидно смяташе, че Вик крие нещо.

Вик не можеше да познае къщата. На кушетките в дневната бяха подпрени бели магнитни табла. На едно имаше карта на североизточната част на страната, на друго — написан с червен маркер график. Върху всички хоризонтални повърхности лежаха папки с разпечатки. Експертите на Хътър бяха насядали един до друг като студенти, захласнати по компютърна игра.

Единият говореше в слушалка с блутут, а другите щракаха по клавиатурите на лаптопите си. Никой от тях не я погледна. Тя нямаше значение.

Лу бе в спалнята, на люлеещия се стол в ъгъла. Тя затвори вратата зад себе си и се плъзна към него. Завесите бяха спуснати, в стаята бе сумрачно и задушно.

По ризата му имаше черни петна. Миришеше на мотоциклет и гараж — одеколон, който не бе неприятен. Върху гърдите му бе лепнат лист кафява хартия. Облото му месесто лице сивееше на оскъдната светлина и с този надпис отпред Лу предизвикваше асоциация със старите снимки на мъртви гангстери: „Така постъпваме ние с престъпниците“.

Вик го погледна, първо притеснено, после разтревожено. Тъкмо се пресягаше към пухкавата му предмишница, за да потърси пулс — опасяваше се, че няма да намери — когато той си пое въздух и едната му ноздра изсвири. Той просто спеше. Беше легнал да спи, без дори да си свали обувките.

Отдръпна ръката си. Никога не го бе виждала толкова изморен и с толкова болнав вид. В брадата му имаше бели косми. Не бе в реда на нещата Лу, който обичаше комикси, сина си, цици, бира и партита, да остарява.

Тя присви очи към бележката, на която пишеше:

Моторът все още не е наред. Нуждае се от части, за поръчването на които ще отидат седмици. Събуди ме, ако искаш да поговорим по въпроса.

Шестте думи „моторът все още не е наред“ звучаха почти толкова ужасно, колкото би звучало: „Уейн е намерен мъртъв“. Имаше чувството, че двете изречения са опасно близки по смисъл.

Не за пръв път й се приискваше той да не я бе качил на мотора си в онзи ден, приискваше й се да се бе изпързаляла по тръбата за прането и да бе умряла от задушаване. Така щеше да си спести мъките от сегашния жалък живот. Така нямаше да загуби Уейн, защото Уейн изобщо нямаше да се роди. Задушаването с отровен дим бе къде-къде по-добра съдба от сегашното мъчително раздиране отвътре. Тя бе чаршаф, който се късаше и който съвсем скоро щеше да стане на парцали.

Седна на ръба на леглото и впери празен поглед в мрака. Видя рисунките си, тези, които Табита Хътър й бе показала. Не можеше да си представи, че човек, разгледал тези творби, ще я „заподозре“ в невинност. Всичките тези издавени деца, преспите сняг, захарните бастунчета, потресаващата безнадеждност. Скоро щяха да я опандизят и тогава нямаше да може да направи нищо за Уейн. Те щяха да я вкарат в затвора и тя нямаше да може да ги вини за абсолютно нищо. Бе проява на слабост от страна на Табита Хътър, че все още нямаше белезници на ръцете.

Тежестта на тялото й огъна матрака. Лу бе захвърлил парите си и мобилния си телефон в средата на завивката и сега те се плъзнаха към нея, опирайки се в бедрото й. Щеше й се да има на кого да се обади, щеше й се някой да й каже какво да прави и да я успокои. После й щукна, че такъв човек съществува.

Взе телефона на Лу, шмугна се в банята и затвори вратата. Имаше още една врата, тя водеше към спалнята на Уейн. Посегна да я затвори, но се разколеба.

Той беше там. Уейн беше там, в стаята си, под леглото, извърнал бледото си уплашено лице към нея. Вик имаше чувството, че магаре я е ритнало в гърдите. Сърцето й подрипваше неритмично под гръдната кост. Погледна отново, но видя само плюшена маймуна, полегнала на една страна. Лъскавите кафяви очи на играчката гледаха отчаяно. Затвори вратата към неговата стая, после опря чело в касата и зачака дишането й да се нормализира.

Както бе с притворени очи, видя телефонния номер на Маги: 888, след това рождения ден на Вик и буквите FUFU. Маги вероятно бе платила немалка сума за този номер с идеята… Вик да може да го запомни лесно. Тя може би знаеше, че на Вик ще й потрябва този номер. Тя може би знаеше, че при втората им среща Вик ще реагира враждебно. Имаше много „може би“, но Вик я бе грижа само за едно от тях — синът й може би бе жив.

Телефонът звъня дълго и Вик си помисли, че ако се включи гласовата поща, няма да успее да остави съобщение, няма да успее дори да издаде звук през стегнатото си гърло. След четвъртото позвъняване, когато Вик си помисли, че връзка няма да се осъществи, Маги вдигна.

— В-в-вик — каза Маги, преди Вик да успее да обели дума. На телефона на Маги вероятно се бе изписало „Кар-карма“ — фирмата на Лу, така че тя нямаше как да знае, че се обажда Вик, но въпреки това знаеше. — Исках да ти се обадя в-в-в-веднага щом научих, но реших, че идеята не е добра. Как си? По н-н-новините казаха, че си била нападната.

— Това няма значение. Искам да знам дали Уейн е добре. Предполагам, че ти можеш да разбереш.

— Вече разбрах. Нищо му няма.

Краката на Вик се разтрепериха и тя се подпря на шкафа, за да не загуби равновесие.

— Вик? В-в-вик?

Не можеше да отговори веднага. С върховни усилия спря напиращите сълзи.

— Да — каза накрая Вик. — Чувам те. С колко време разполагам? С колко време разполага Уейн?

— Нямам п-п-представа. Не знам. Какво каза на п-п-полицията?

— Каквото трябваше. Не съм споменавала за теб. Постарах се всичко да изглежда правдоподобно, но те едва ли ще се вържат.

— Вик. М-м-м-моля те. Искам да помогна. Кажи ми как мога да помогна.

— Вече ми помогна — отвърна Вик и затвори.

„Не е мъртъв. Все още има време.“ Мисълта се въртеше натрапчиво в главата й: „Не е мъртъв, не е мъртъв, не е мъртъв“.

Искаше да събуди Лу и да му заяви, че на всяка цена трябва да ремонтира мотора, но той едва ли бе спал повече от няколко часа, а и лицето му бе толкова бледо… Глождеше я мисълта, че той не бе съвсем искрен относно припадъка на летище „Логан“.

Може би тя трябваше да хвърли едно око на мотора. Съмняваше се, че нещата са чак толкова зле, колкото казваше Лу. Вчера машината си работеше нормално.

Вик излезе от банята и метна телефона на леглото. Той се плъзна по завивката и изтрака при падането си на пода. Лу мръдна рамене, но не се събуди. Вик го гледаше, притаила дъх.

Отвори вратата на спалнята и подскочи от изненада. Табита Хътър стоеше отпред. Бе вдигнала ръката си, канейки се да почука.

Двете жени се вторачиха една в друга и Вик си помисли: „Нещо не е наред“. Следващата й мисъл, естествено, беше: „Намерили са Уейн, захвърлен в канавка, със срязано от ухо до ухо гърло!“.

Но Маги бе казала, че той е жив, а Маги бе наясно с нещата, така че явно ставаше въпрос за друго.

Вик погледна зад Хътър към дъното на коридора и видя детектив Долтри и още един полицай.

— Виктория — каза спокойно Табита, — трябва да поговорим.

Вик излезе в коридора и затвори вратата на спалнята.

— Какво има?

— Къде можем да поговорим на спокойствие?

Вик отново погледна Долтри и униформения полицай. Полицаят бе висок над метър и осемдесет, със слънчев загар и дебел врат. Долтри бе кръстосал ръцете си на гърдите, устата му представляваше тънка бяла линия. В голямата си груба ръка държеше флакон, вероятно със сълзотворен газ.

Вик кимна към стаята на Уейн.

— Тук няма да пречим на никого.

Дребната жена влезе в стаичката, която Уейн бе използвал няколко седмици; Вик я последва. Чаршафите му — със сцени от „Островът на съкровищата“ — бяха отметнати настрани и сякаш подканяха детето да си легне. Вик седна на ръба на леглото.

„Върни се! — каза тя на Уейн с душата си. Идеше й да сграбчи чаршафите му, да ги поднесе към лицето си и да ги подуши, да напълни носа си с миризмата на детето. — Върни се, Уейн!“

Хътър се облегна на скрина, при което сакото й се разтвори и глокът под мишницата й се показа. Вик забеляза, че младата жена си е сложила обеци — златни петоъгълници със знака на Супермен в средата.

— Само да не те види Лу с такива обеци — каза Вик. — Страшно ще му се прииска да те прегърне. Фенките са неговият криптонит^[1].

— Трябва да си изясним нещо — каза Хътър.

Вик се наведе, бръкна под леглото и извади плюшената маймуна. Беше дългоръка, със сива козина и носеше кожено яке и мотористка каска. От лявата страна на гърдите й пишеше „Вълнена маймуна“. Вик нямаше спомен да е купувала такова нещо.

— Относно какво? — попита тя, без да поглежда Хътър.

Положи маймуната на леглото, там, където бе лежал Уейн.

— Ти не беше искрена с мен. Още от самото начало. Не знам защо. Може би има неща, за които те е страх да говориш. И такива, за които се срамуваш да говориш пред толкова много мъже. Вероятно си мислиш, че защитаваш сина си по някакъв начин. Възможно е да защитаваш някой друг. Не знам каква е причината, но е време да свалиш картите.

— Не съм те излъгала за нищо.

— Престани да се ебаваш с мен — каза със спокоен, лишен от всякакви емоции глас. — Коя е Маргарет Лей? Какво ви свързва? Тя откъде знае, че синът ти не е пострадал?

— Подслушвате телефона на Лу?

— Естествено. Доколкото знаем, той е замесен. Ти също. Ти каза, че си се опитала да представиш нещата правдоподобно, но се съмняваш, че ние ще се вържем. Права си. Аз не се вързах. Дори за момент.

Вик се зачуди дали ако се нахвърли върху Табита Хътър и я притисне към скрина, ще може да й отнеме пистолета. Но отраканата кучка вероятно знаеше карате, а и каква полза щеше да има от атаката? После какво щеше да прави?

— Последен шанс, Вик. Искам да си наясно с едно. Ще те арестувам по подозрение в участие…

— В какво? В нападение върху мен самата?

— Не знам кой те е пребил. Може да е синът ти, докато се е отбранявал.

Така. Най-сетне. Вик установи, че изобщо не е изненадана. Изненадващото бе, че те чак сега стигнаха до този извод.

— Не ми се ще да вярвам, че си замесена в изчезването на сина ти. Но познаваш човек, който има информация за състоянието на Уейн. Укриваш факти от нас. Обясненията ти за случилото се звучат като бълнувания на параноик. Имаш последен шанс да кажеш истината, ако изобщо можеш. Помисли си, преди да отговориш. Защото, когато приключа с теб, почвам Лу. Той също крие доказателства, сигурна съм. Кой баща би отделил десет часа за ремонтиране на мотор, при положение че синът му е бил отвлечен предния ден. Задавам му въпроси, които не му харесват, и той веднага пали двигателя, за да ме заглуши. Като тийнейджър, който надува музиката, за да не чува майка си, която му опява да си почисти стаята.

— Какво имате предвид… той е запалил двигателя? Той е запалил триумфа? — попита Вик.

Хътър бавно издиша въздуха в гърдите си. Главата й клюмна, раменете й увиснаха. Най-накрая нещо бе успяло да накърни невъзмутимостта й. Вече изглеждаше уморена и някак… съкрушена.

— Хубаво — промълви Хътър. — Вик. Съжалявам. Наистина. Ще ми се ние двете…

— Може ли да те попитам нещо?

Хътър вдигна глава.

— Чукът. Ти ме накара да разгледам петдесет типа чукове. Изненада се, че посочих онзи. Защо?

Очите на Хътър за момент сякаш потрепнаха от съмнение и колебание.

— Този чук е медицински. Използва се при аутопсии.

— Да не би да е изчезнал такъв от моргата в Колорадо, където бе тялото на Манкс?

Хътър мълчеше. Езикът й обаче се плъзна по горната устна и я навлажни, което определено приличаше на нервна реакция. Това само по себе си бе отговор.

— Всяка една дума, която съм ти казала, е истина — настоя Вик. — Ако съм премълчала нещо, то е, защото съм знаела, че няма да ми повярваш. Щеше да ги зачеркнеш като шизофренични глупости и никой не би те винил.

— Трябва да тръгваме, Вик. Задължена съм да ти сложа белезници. Можем да ти вържем пуловер на кръста, за да си скриеш ръцете. Не е нужно да стряскаме хората. Ще се качим в моята кола. Никой няма да се впечатли от заминаването ни.

— Ами Лу?

— За съжаление, не мога да ти разреша да говориш с него сега. Той ще пътува в задната кола.

— Поне го оставете да се наспи! Не е добре, а и двайсет и четири часа е бил на крак.

— Съжалявам. Не ми влиза в работата да се грижа за добруването на Лу. Задължена съм да намеря сина ти. Стани, моля те.

Тя отмести назад дясната част на сакото си и се показаха белезниците, закачени на колана й.

Вратата вдясно от скрина се отвори и Лу излезе със залитане от банята, попипвайки ципа си. Очите му бяха кървясали от недоспиване.

— Буден съм вече. Какво става? Казвай, Вик.

— Полицай! — провикна се Хътър, когато Лу пристъпи напред.

Туловището му, заемащо едва ли не една трета от помещението, се озова между Вик и Хътър. Вик се изправи на крака, заобиколи го и се насочи към отворената врата на банята.

— Трябва да тръгвам — обяви Вик.

— Ами тръгвай тогава — каза Лу, изправен като стена пред Табита Хътър.

— Полицай! — кресна отново Хътър.

Вик прекоси банята и влезе в спалнята. Затвори вратата зад себе си. Нямаше ключ, така че извлачи един шкаф по дюшемето, за да препречи вратата. Завтече се към прозореца, гледащ към задния двор.

Дръпна щорите и отключи прозореца.

Откъм хола долитаха крясъци.

Чу гневния рев на Лу:

— Какъв ти е проблемът бе, пич! Я го дай по-спокойно!

— Полицай! — изкрещя Хътър за трети път, като добави: — Прибери оръжието!

Вик вдигна прозореца, натисна мрежата с крак и забута. Рамката изпука и падна на двора. Тя седна на перваза, прехвърли краката си отвън и скочи от метър и половина височина върху тревата.

Беше с късите гащета от вчера, с фланелка на Брус Спрингстийн, без каска, без яке. Дори не знаеше дали ключовете са на мотора, или лежат на леглото до портфейла на Лу.

Чу се ясно как някой се строполи на пода на спалнята.

— Кротко! — извика Лу. — Пич, сериозно ти говоря!

Езерото приличаше на сребърна тава, отразяваща небето. И на разтопен хром. Въздухът бе пропит с тежка, мрачна влага.

В задния двор нямаше никой. Двама загорели от слънцето мъже, по шорти и със сламени шапки на главите, ловяха риба от алуминиевата си лодка на стотина метра от брега. Единият вдигна ръка за поздрав, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да излизаш от къщата си през прозореца.

Вик се шмугна в гаража през страничната врата.

Триумфът стоеше изправен на стъпенката. Ключовете бяха на мястото си.

Портата бе отворена и Вик видя събралите се на алеята журналисти, чакащи да дойде време за пресконференцията, която тя никога нямаше да даде. Гората от камери в дъното на алеята бе насочена към разположените в ъгъла на двора микрофони. Кабелите се точеха като змии към репортерските микробуси. Трудно бе човек да се промуши през микробусите вляво, но пътят вдясно бе открит.

От гаража не се чуваше тупурдията в къщата. Витаеше усещането за тих, горещ септемврийски следобед. Беше времето на дремките, мързелуването и пльосналите се на верандата кучета. Дори на мухите им бе твърде топло.

Вик преметна крака си над седалката и завъртя ключа. Фарът светна, което бе добър знак.

„Моторът все още не е наред“ — спомни си тя. Нямаше да запали. Вик го знаеше. Когато Табита Хътър влезеше в гаража, Вик щеше трескаво, на сухо, да скача върху стартера. Хътър вече мислеше Вик за луда и тази прекрасна картинка щеше да потвърди подозренията й.

Надигна се и натисна рязко стартера. Триумфът изрева така, че отзад се разхвърчаха листа и прах, а стъклата на прозорците се разтресоха.

Вик включи на първа и триумфът бавно се измъкна от гаража.

Когато излезе отвън, погледна вдясно, към задния двор. Табита Хътър стоеше насред пътя. Беше се зачервила, по бузите й бяха полепнали кичури къдрава коса. Не бе извадила пистолета си, не го извади и сега. Дори не се провикна, просто стоеше и гледаше отдалечаващата се Вик. Вик кимна, сякаш двете имаха някаква договорка, и се зарадва, когато Хътър отговори с кимване. Отдалечи се, оставяйки агентката зад себе си.

Между края на двора и островчето от камери имаше половинметрова пролука. Вик се насочи към нея. Но когато се приближи до пътя, насред пролуката застана човек, който започна да снима с камерата си. Държеше камерата на нивото на кръста си и се взираше в издърпания настрани екран. Не отместваше погледа си от екрана, въпреки че гледката нямаше как да не е страховита — засилваща се сто и осемдесет килограмова машина, яхната от луда жена. Той нямаше да успее да се отмести навреме.

Вик натисна спирачката. Тя въздъхна, но не направи нищо.

„Моторът все още не е наред.“

Нещо я шляпна по лявото бедро и тя погледна надолу. Тръбичката на задната спирачка бе откачена.

Нямаше как да заобиколи малоумника с камерата, не и без да излезе от алеята. Даде газ и включи на втора.

Невидима ръка от нагорещен въздух натисна гърдите й. Сякаш се бе засилила към отворена фурна.

Предната гума стъпи на тревата. Репортерът най-накрая чу грозния рев на мотора. Вдигна глава и осъзна, че има опасност да бъде премазан. Отскочи светкавично назад и залитна.

Вик профуча покрай него. Въздушната струя го завъртя като пумпал и той се строполи на пътя, като изтърва камерата си, която изхрущя при удара в асфалтовата настилка.

При излизането на пътя задната гума отметна назад чимове трева и Вик се сети как махаше засъхналото по дланите й лепило в часовете по изкуства и занаяти в трети курс. Триумфът се наклони на една страна и тя усети, че има опасност да го изтърве, размазвайки крака си под тежестта му.

Но дясната й ръка помнеше какво се прави в такива случаи. Вик даде още газ. Машината изръмжа и изскочи от завоя като коркова тапа, която е била потопена във вода и пусната изведнъж. Гумите захапаха пътя и триумфът остави зад себе си камерите, микрофоните, Табита Хътър, Лу, къщата и здравия разум.