Джо Хил
Носферату (54)

Къщата на съня

В двора на Бинг бе пълно с разноцветни станиолови цветя. Въртяха се, огрени от сутрешното слънце.

Къщата беше кокетна, с бели первази и клюмнали лилии. Беше място, където блага старица би поканила дете да похапне джинджифилови курабии, а после би го затворила в клетка и би го угоявала седмици наред, за да го пъхне накрая във фурната. Това бе Къщата на съня. На Уейн му се приспа още като видя въртящите се цветя от станиол.

На хълма до къщата имаше изгоряла почти до основи църква. Бяха останали само фасадата и високата кула. Цветното стъкло на прозорците бе потъмняло от пепел. Задната част на църквата представляваше купчина изгорели греди и опушен бетон. Отпред имаше табела, от онези с преместваемите букви, на която бе посочен графикът на службите. Някой обаче бе разместил буквите, изписвайки съобщение, което вероятно не отговаряше съвсем точно на разбиранията на паството:

ЦЪРКВА НОВА АМЕРИКАНСКА ВЯРА.

ГОСПОД ИЗГОРЯ ЖИВ.

ОСТАНАХА САМО ДЯВОЛИТЕ.

Вятърът задуха още по-силно в короните на старите дъбове, ограждащи паркинга пред опожарената църква. Уейн усети миризма на изгоряло, въпреки че стъклата на колата бяха вдигнати.

NOS4A2 зави по алеята и се насочи към гаража. Бинг бръкна в джоба си и извади дистанционно. Вратата се вдигна и колата се плъзна в мрака.

Гаражът бе бетонов, от него лъхаше на хлад и миризма на смазка и желязо. Миризмата на метал идеше от резервоарите, които бяха шест на брой, зелени, с цилиндрична форма, леко ръждясали. Върху тях с червени букви бе написано: „Запалимо“, „Газ под налягане“, „Севофлуран“. Приличаха на войници роботи на чуждоземна армия, чакащи вечерна проверка. Зад резервоарите имаше тясно стълбище, което водеше към таванското помещение.

— Олеле, време е за закуска — каза Бинг и погледна Чарли Манкс. — Ще ви приготвя най-прекрасната закуска на света. Честен кръст, да умра, ако лъжа. Най-прекрасната. Само кажете какво искате.

— Искам да остана сам — рече Манкс. — Главата ми се нуждае от почивка. Вероятно не съм гладен, защото се наситих с брътвежите ти.

Бинг сякаш се смали. Дланите му се плъзнаха към ушите.

— Не си запушвай ушите, преструвайки се, че не ме чуваш. Ти си същинско бедствие.

Лицето на Бинг се сгърчи. Очите му се затвориха. Разплака се.

— Можех да се застрелям! — ревна Бинг.

— О, свещена простота! — възкликна Манкс. — Вероятно щеше да пропуснеш целта, прострелвайки мен.

Уейн се засмя.

Така изненада всички, включително себе си. Смехът му бе напълно неволна реакция и приличаше на кихане. Манкс и Бинг извърнаха глави към него. Очите на Бинг бяха влажни, дебелото му грозно лице бе изкривено в нещастна физиономия. Манкс обаче изглеждаше приятно изненадан.

— Ти да мълчиш! — кресна Бинг. — Не ми се присмивай! Ще ти отпоря муцуната! Ей сега ще си взема ножицата и ще те накълцам на парчета!

Манкс вдигна сребристия чук и тупна Бинг по гърдите.

— Тихо — каза Манкс. — Всички деца се смеят на маймунджилъците на клоуните. Това е съвсем естествено.

На Уейн му мина през акъла, че щеше да е много забавно, ако Манкс бе разбил носа на Бинг с чука. Представи си как носът на Бинг се пръсва като балон, пълен с червено безалкохолно. Едва не се засмя отново.

Дълбоко в себе си Уейн се чудеше как изобщо е възможно при такава ситуация да намира нещо за смешно. Може би газът, с който го бе напръскал Бинг Партридж, все още действаше. Беше спал цяла нощ, но не се чувстваше отпочинал. Чувстваше се болен — изсмукан и трескав. Трескав преди всичко, сякаш се вареше в собствената си кожа. Копнееше за студен душ, за топване в студено езеро, за хапка сняг.

Манкс хвърли на Уейн още един кос поглед и смигна. Уейн трепна, стомахът му сякаш бавно се преобърна.

„Този човек е отрова — помисли си той, след което повтори наум думите си, само че на обратно: — Отрова е човек този.“ След като роди това странно звучащо, обърнато изречение, Уейн, незнайно защо, се почувства по-добре.

— Щом ти се върши домакинска работа, нарежи малко бекон за този младеж. Сигурен съм, че той ще се зарадва.

Бинг сведе глава, по бузите му се търкаляха сълзи.

— Действай. Ходи да ревеш в кухнята, за да не те чувам. Скоро ще си уредим сметките.

Бинг се изниза и затвори вратата. Докато минаваше покрай задните прозорци, хвърли към Уейн поглед, изпълнен с омраза. На Уейн никога не му се бе случвало да го гледат така — този човек определено гореше от желание да го убие. Беше забавно. Уейн едва се въздържаше да не се засмее.

Издиша бавно въздуха в дробовете си. Не искаше да мисли за нещата, за които мислеше. Някой бе развъртял капачката на буркан с черни пеперуди и сега те се щураха бясно в главата му — върволица от забавни идеи. Забавни като да се счупи носът на някого или някой да се гръмне в главата.

— Предпочитам да шофирам нощем — каза Чарли Манкс. — По принцип съм нощна птица. Това, което е добро денем, става още по-добро нощем. Въртележка, виенско колело, целувка на момиче. Всичко. А и когато чукнах осемдесет и пет, слънцето започна да дразни очите ми. Искаш ли да пуснеш една вода?

— Да се изпишкам?

— Или да направиш шоколадова торта? — попита Манкс.

Уейн прихна. Смехът му бе остър, гръмък. Покри устата си с длан в опит да се спре.

Манкс го наблюдаваше с грейналите си немигащи очи. Уейн бе почти сигурен, че откакто бяха заедно, не го бе виждал да мига.

— Какво правиш с мен? — попита Уейн.

— Отдалечавам те от нещата, които са те натъжавали. А когато стигнем, от твоята тъга няма да е останала следа. Ела. Тук в гаража има тоалетна.

Той излезе от колата и в този момент задната дясна врата се отключи. Изщракването бе толкова силно, че Уейн трепна.

Уейн бе възнамерявал да хукне да бяга веднага щом излезе от колата, но въздухът бе топъл и влажен и някак… уморителен. Той залепваше за Уейн или може би Уейн залепваше за него… като муха в хартиен капан. Още след първата крачка Манкс плъзна длан към врата му. Хватката му не бе болезнена или груба, а здрава. С лекота завъртя Уейн, така че той да не вижда отворената гаражна врата.

Погледът на Уейн се задържа върху редиците очукани зелени бутилки. Веждите му се смръщиха. Севофлуран.

Манкс забеляза накъде гледа Уейн и едното ъгълче на устата му се помести нагоре в тънка усмивка.

— Господин Партридж работи в отдела по поддръжка на едно химическо предприятие, намиращо се на три мили от тук. Севофлуранът е наркотик и анестетик, използва се често от зъболекарите. Едно време зъболекарите упояваха пациентите си, децата включително, с бренди, но се смята, че севофлуранът е по-хуманен и по-ефективен. Повредените бутилки биват изваждани от употреба. Бинг върши тази работа. Но понякога повредите не са сериозни.

Манкс повлече Уейн към стълбището, което водеше към втория етаж на гаража. Под стълбището имаше открехната врата.

— Мога ли да ти извия ухото за момент, Уейн? — попита Манкс.

Уейн си представи как Манкс сграбчва лявото му ухо и започва да го усуква, вследствие на което той запищява и пада на колене. Една ужасяваща, скрита част от съзнанието му намираше това за забавно. В същото време кожата на врата му под жилавата длан на Манкс изтръпна.

Преди да успее да отговори, Манкс добави:

— Озадачават ме някои неща. Надявам се да разбулиш мистерията.

Той мушна другата си ръка под палтото и извади сгънат на четири лист хартия. Беше доста зацапан. Разгъна го и го тикна пред лицето на Уейн. „Изчезнал инженер от «Боинг».“

— Онзи ден една жена с много странен цвят на косата е посетила майка ти. Сигурен съм, че си я спомняш. Носела е папка, пълна с истории за мен. Майка ти и въпросната дама са се сдърпали на двора. Бинг ми разказа. Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че Бинг е видял всичко от къщата отсреща.

Уейн се намръщи. Зачуди се как е възможно Бинг да шпионира от съседната къща. Та нали там живееше семейство Де Зут. Отговорът можеше да е само един. Не бе никак забавен.

Стигнаха до вратата под стълбите. Манкс натисна дръжката. Оттатък имаше тоалетна с наклонен покрив.

Манкс хвана верижката, която висеше под голата крушка, и я дръпна, но помещението не се освети.

— Бинг съвсем е занемарил имота. Ще оставя вратата отворена, за да ти е светло.

Набута Уейн в сумрачната тоалетна. Вратата остана отворена една педя, но старецът се отдръпна, за да може Уейн да си свърши работата на спокойствие.

— Майка ти откъде познава тази странна дама и защо те двете са ме обсъждали?

— Нямам представа. Не съм я виждал преди.

— Обаче си прочел статиите, които донесе тя. Статиите, повечето от които са за мен. Трябва да ти кажа, че там е пълно с долни клевети. Никога не съм убивал дете! Ама никога. А и не съм перверзник. За такива хора дори адът не е достатъчно жежък. Посетителката на майка ти явно не смята, че съм мъртъв. Невероятна прозорливост, като се има предвид, че вестниците разтръбиха, че съм умрял и ми е направена аутопсия. Според теб тя защо вярва, че съм оцелял?

— Откъде да знам. — Уейн се бе надвесил над тоалетната чиния, но не можеше да се изпикае. — Мама каза, че тя е луда.

— Не ме будалкаш, нали, Уейн?

— Не, сър.

— Какво каза тази жена за мен?

— Мама ме накара да се прибера в къщата. Нищо не съм чул.

— О, ти говориш опашати лъжи, Брус Уейн Кармоди — каза Манкс, но не изглеждаше ядосан. — Чепчето не те слуша, а?

— Кое?

— Пишлето. Чурката.

— О, има нещо такова.

— Може би защото разговаряме. Не е лесно да се изпишка човек, когато има компания. Ще се отдръпна още малко назад.

Уейн чу тропането на токовете на Манкс по бетонния под. Почти веднага мехурът на Уейн се отпусна и бликна урина.

След като се изпика, той въздъхна с облекчение и отметна глава назад.

Над тоалетната чиния имаше плакат. Коленичила гола жена със завързани зад гърба ръце. Беше с противогаз и с нашийник. До нея стоеше облечен в нацистка униформа мъж, който държеше каишката.

Уейн затвори очи и прибра чепчето си, не, тази дума бе абсурдна, пениса в гащите си. Докато си миеше ръцете, видя, че по мивката пълзи хлебарка. После с радост установи, че не е открил нищо забавно в онзи ужасен плакат.

„Причината е в колата. Когато си в колата, всичко ти изглежда забавно, дори и да не е.“

Веднага разбра, че това съждение е вярно.

Излезе от тоалетната. Манкс вече бе отворил задната врата на призрака. Сребристият чук бе в ръката му. Ухили се, показвайки ситните си пожълтели зъби. Уейн си помисли, че би могъл да стигне до алеята, преди Манкс да му е разбил главата.

— Честно да ти кажа — подхвана Манкс, — много бих желал да науча повече за приятелката на майка ти. Вярвам, че ако се понапънеш, ще си спомниш някои подробности. Я по-добре седни в колата и си помисли. Аз ще ти донеса закуска. Нищо чудно, докато се върна, да си се сетил нещо. Какво ще кажеш?

Уейн сви рамене, но при мисълта, че ще остане сам в колата, сърцето му ускори ритъма си. Телефонът. Трябваше му само минутка да се свърже с баща си и да му разкаже всичко — Шугъркрийк, Пенсилвания, розова къща близо до хълм с изгоряла църква. Ченгетата щяха да цъфнат още преди Манкс да е донесъл бекона с яйца. Влезе охотно в колата.

Манкс затвори вратата и почука по стъклото.

— Връщам се след секундичка! Не бягай!

Засмя се, когато лостчето на ключалката се спусна.

Уейн коленичи на задната седалка и се загледа в отдалечаващия се Манкс. Когато старецът изчезна, Уейн се обърна, слезе на пода и сграбчи дръжката на чекмеджето от орехово дърво. Отвори чекмеджето.

Телефона го нямаше.

* * *

Някъде излая куче и забръмча косачка. Животът продължаваше, но тук, в ролс-ройса, всичко бе застинало, защото телефона го нямаше.

Уейн издърпа чекмеджето докрай и бръкна вътре, опипвайки платнената подплата, сякаш телефонът можеше да се е скрил под нея. Нямаше никакво съмнение, че го бе сложил точно в това чекмедже, но погледна и в другото, това зад пасажерската седалка. И то бе празно.

— Къде си? — кресна Уейн, макар че вече знаеше.

Докато той си бе мил ръцете, Манкс бе прибрал телефона, който сега вероятно бе в джоба на палтото му. На Уейн му се доплака. Бе изградил дълбоко в себе си фина катедрала от надежда, която Манкс бе стъпкал и впоследствие подпалил. ГОСПОД ИЗГОРЯ ЖИВ, ОСТАНАХА САМО ДЯВОЛИТЕ.

Беше глупаво и напълно безсмислено, но Уейн отвори отново първото чекмедже.

Вътре имаше коледни играчки.

Секунди по-рано не бяха там. Секунди по-рано чекмеджето бе абсолютно празно. Сега обаче вътре имаше емайлиран ангел с гледащи тъжно очи, голяма сребърна снежинка, покрита с лъскави прашинки, и спяща синя луна, мушната в коледна шапка.

— Какво е това? — каза Уейн, без да си дава сметка, че мисли на глас.

Извади един по един предметите и ги разгледа.

Ангелът висеше на златна халка. Поклащаше се лекичко и надуваше рога си.

Снежинката изглеждаше опасна, приличаше на шурикен на нинджа.

Луната се усмихваше умислено.

Уейн върна играчките в чекмеджето и внимателно го затвори.

Отново го отвори.

Бе празно.

Изпъшка разочаровано, издишвайки пара, ритна чекмеджето и изсъска:

— Искам си телефона.

Нещо изщрака отпред. Уейн вдигна глава точно навреме, за да види отварянето на жабката.

Телефонът му лежеше върху купчина пътни карти.

Уейн се надигна. Трябваше да се прегърби и темето му щеше да се опре в покрива, но шанс имаше. Чувстваше се така, сякаш е станал свидетел на ловък трик — фокусникът бе плъзнал дланта си над букет цветя и го бе превърнал в неговия айфон. Почудата му бе примесена е изнервящо смущение.

Призракът се опитваше да го дразни.

Призракът или Манкс. Уейн бе стигнал до извода, че двамата са едно и също нещо, по-скоро, че единият е продължение на другия. Призракът бе част от Манкс, както дясната ръка на Уейн бе част от Уейн.

Уейн се вторачи в телефона. Трябваше да се опита да си го прибере, въпреки съпротивата на колата.

Но какво значение имаше телефонът; шофьорската врата бе отключена, нищо не му пречеше да излезе от колата и да избяга. Като изключим факта, че три пъти се бе опитвал да се прехвърли на предната седалка и по някаква причина винаги бе падал отзад.

Тогава обаче бе упоен. Човека с противогаза го бе напръскал със севофлуран, при което съзнанието му се бе замъглило. Тогава едва успяваше да се надигне от пода. Нищо чудно, че все падаше на задната седалка. Направо не бе за вярване, че е останал толкова дълго време в съзнание.

Уейн вдигна дясната си ръка, канейки се да се пресегне над преградата, когато забеляза, че все още стиска играчката с форма на луна. Всъщност вече цяла минута плъзгаше палец по гладката извивка — несъзнателно движение, което бе адски успокоително. Примигна озадачено, сигурен бе, че прибра трите играчки в чекмеджето.

В този момент Уейн осъзна, че луната с дебелите си бузи, големия нос и дългите мигли прилича на баща му. Прибра я в джоба си, после отново вдигна ръка. Пресегна се над преградата към жабката.

Когато се озоваха над предната седалка, пръстите му се смалиха. Връхчетата се бяха преместили над долните стави. Когато видя какво се случва, раменете му подскочиха нервно, но той не отдръпна ръката си. Гледката бе гротескна, но в същото време и някак очарователна.

Все още чувстваше върховете на пръстите си. Можеше да ги потърка едни в други, да усети как възглавничката под палеца му се отрива в крайчеца на показалеца. Просто не ги виждаше.

Уейн се пресегна още по-напред и цялата му ръка мина през невидимата бариера. Ръката му се превърна в гладък розов чукан — безболезнена ампутация. Няколко пъти отвори и затвори невидимия си юмрук. Беше там, цялата му ръка бе там. Само дето не бе ясно къде е това „там“.

Протегна се към жабката и намиращия се в нея телефон.

Нещо го смушка в гърба. В същото време пръстите на невидимата му дясна ръка се удариха в твърд предмет.

Уейн погледна назад.

Една ръка — неговата ръка — стърчеше от задната седалка. Като че ли не бе пробила седалката, а бе израснала от нея. Дланта в края бе покрита с нормална кожа. Китката също. Обаче към рамото плътта потъмняваше и загрубяваше, и заприличваше на протъркана бежова тапицерия, която бе изтъняла, тъй като бе изтеглена от облегалката.

Нямаше нищо по-нормално от това да се разпищи, но вече се бе напищял. Сви дясната си длан в юмрук. Израсналата от задната седалка ръка също сви пръстите си. Стомахът му запротестира — стряскащо е да можеш да контролираш движенията на ръка, появила се от нищото.

— Трябва да поиграеш на борба с палци със себе си — подхвърли Манкс.

Уейн подскочи и веднага прибра дясната си ръка. Крайникът, подаващ се от задната седалка, се шмугна обратно в тапицерията и в следващия момент отново се прикачи към рамото на момчето, където му бе мястото. Уейн се хвана за гърдите. Сърцето му препускаше.

Манкс се наведе и надникна през страничното стъкло. Захили се, показвайки кривите си, стърчащи напред горни зъби.

— На задната седалка на тази кола човек може много да се забавлява! В никоя друга кола няма толкова интересни неща!

В едната си ръка държеше чиния. Бъркани яйца, бекон и препечени филийки. В другата имаше чаша с портокалов сок.

— За твоя радост в тази закуска няма нищо здравословно. Пълно е с масло, сол и холестерол. Дори портокаловият сок не е препоръчителен за теб. Всъщност това не е никакъв сок, ами гадно безалкохолно. Обаче аз никога не съм пил витамини, а съм си поживял доста. Щастието носи много повече ползи за здравето, отколкото който и да е чудодеен хап, измислен от аптекарите!

Уейн се отпусна на задната седалка. Манкс отвори вратата и му подаде чинията и чашата. Уейн забеляза, че няма вилица. Старецът може и да звучеше като селски полуидиот, но се бе сетил, че не трябва да дава на пасажера си остър предмет. Взе чинията и тогава Манкс седна на задната седалка.

Манкс бе казал, че адът не е достатъчно жежък за хората, които блудстват с деца, но Уейн се подготви да реагира, ако бъде опипан. Онзи вероятно щеше да бръкне между краката му и да го попита дали някога си е играл с чепчето.

Когато Манкс атакуваше, Уейн щеше да се бие, да загуби и да бъде насилен. Щеше да метне обаче закуската в лицето му. И да хапе като звяр.

Съпротивата бе безсмислена. Ако поискаше да свали гащите на Уейн и да направи… нещо си, Манкс щеше да го направи. Беше по-голям. Толкова просто понякога е всичко. Уейн щеше да се постарае да преживее унижението. Щеше да се преструва, че тялото му принадлежи на друг човек, и да мисли за лавината, която бяха видели с баща му. Щеше да си представи, че е затрупан под снега, и това щеше да му донесе облекчение. Някой ден щяха да го заровят някъде — по-скоро рано, отколкото късно — и повече нямаше да има значение какво му е сторил Манкс. Само се надяваше майка му да не разбере. Тя бе предостатъчно нещастна, беше се борила предостатъчно дълго с лудостта и алкохолизма си и той не биваше да става източник за още страдания за нея.

Но Манкс не го докосна. Той въздъхна и изпъна дългите си крака.

— Виждам, че вече си избрал играчката, която ще закачиш на елхата, когато стигнем в Коледната земя. Тя символизира преминаването ти в другия свят.

Уейн погледна дясната си ръка и с изненада установи, че спящата луна пак е в нея. Палецът му се плъзгаше по извивката. Нямаше спомен да я е изваждал от джоба си.

— Дъщерите ми донесоха ангелчета и с тях обявиха края на пътуването — промълви Манкс. Беше се отнесъл. — Грижи се за нея, Уейн. Пази я така, все едно е собственият ти живот!

Потупа Уейн по гърба и кимна към предницата на колата. Уейн проследи погледа му. Той гледаше към отворената жабка. Към телефона.

— Наистина ли си въобразяваше, че можеш да скриеш нещо от мен? — попита Манкс. — В тази кола?

Въпросът като че ли бе реторичен.

Манкс скръсти ръце на гърдите си, сякаш се прегръщаше. Подсмихваше се. Не изглеждаше ядосан.

— Да скриеш нещо в тази кола, е като да го пъхнеш в джоба на палтото ми. Няма как да не забележа. Не че те обвинявам, задето опита! Всяко момче би опитало. Яж тези яйца де. Ще изстинат.

Уейн се мъчеше да възпре сълзите си. Захвърли луната на пода.

— Ей! Ей! Не се натъжавай! Къса ми се сърцето, като видя нещастно дете! Ще се почувстваш ли по-добре, ако говориш с майка си?

Уейн примигна. Една сълза се изтърколи върху парчетата мазен бекон. При мисълта да чуе гласа на майка си Уейн се разтресе като от експлозия.

Кимна.

— Знаеш ли кое ще накара мен да се почувствам по-добре? Ако ми разкажеш за жената, донесла на майка ти онези статии. Услуга за услуга!

— Не ти вярвам — прошепна Уейн. — Няма да й се обадиш, каквото и да направя.

Манкс погледна над преградата.

Жабката изтрака звучно и се затвори. Уейн така се стресна, че за малко не изтърва чинията.

Чекмеджето зад шофьорската седалка се плъзна назад, без да издаде почти никакъв звук.

Телефонът бе вътре.

Уейн се втренчи в него, едва си поемаше дъх.

— Досега не съм те лъгал — каза Манкс. — Но разбирам недоверчивостта ти. Ето как стоят нещата. Ти знаеш, че няма да ти дам телефона, ако не ми разкажеш за онази жена. Ще го сложа на пода на гаража и ще мина с колата през него. Много ще е забавно! Да ти кажа честно, смятам, че мобилните телефони са измислени от дявола. Сега си помисли дали ще ми кажеш. Със сигурност си успял да научиш нещо важно. Ако не ти позволя да се обадиш на майка си, ще знаеш, че съм долен лъжец и с право няма никога повече да ми вярваш. Но ако ти позволя да й се обадиш, ще знаеш, че си държа на думата.

Уейн каза:

— Но аз не знам нищо за Маги Лей, което ти да не знаеш.

— Е, каза ми името й. Виждаш ли! Процесът на обучение вече започна.

Уейн се сви. Осъзнаваше, че току-що е извършил непростимо предателство.

— Госпожа Лей е казала нещо, което е уплашило майка ти. Какво е то? Кажи ми и аз ще ти позволя да се обадиш на майка си!

Уейн отвори уста, но не бе сигурен какво точно ще каже. Манкс го спря, като го стисна внимателно за рамото.

— Не си измисляй, Уейн! Сделката отпада, ако не си честен с мен още от самото начало! Изкривиш ли истината дори мъничко, ще съжаляваш!

Манкс си взе парче бекон от чинията. Една от сълзите на Уейн блестеше върху него, ярка като скъпоценен камък. Захапа месото заедно със сълзата и задъвка.

— Е? — рече Манкс.

— Каза, че си се задействал. Че не си в затвора и майка ми трябва да внимава. Предполагам, че това е уплашило майка ми.

Манкс се намръщи. Дъвчеше бавно, мърдайки превзето челюстите си.

— Нищо друго не съм чул. Наистина.

— Как са се запознали двете?

Уейн сви рамене.

— Маги Лей каза, че майка ми е била малка, когато са се запознали, но мама твърдеше, че не я познава изобщо.

— Кой според теб казва истината? — попита Манкс.

Уейн се стресна от този въпрос. След кратко колебание отговори:

— Майка ми.

Манкс преглътна бекона. Очите му светнаха.

— Виждаш ли колко е лесно. Е, сигурен съм, че майка ти ще се зарадва да те чуе. — Понечи да се наведе, за да вземе телефона… после се отпусна в седалката. — О, има още нещо! Тази Маги Лей спомена ли за някакъв мост?

По тялото на Уейн премина тръпка вследствие този въпрос. „Не му казвай.“

— Не — рече той, без да се замисля.

Гласът му бе глух. Имаше чувство, че лъжата е парче храна, заседнало в гърлото му.

Манкс пусна една лукава, сънлива усмивка. Притвори очи. Стъпи върху циментовия под на гаража и се надигна. В същото време чекмеджето с телефона изтрака остро и се затвори.

— Исках да кажа „да“! — викна Уейн и го хвана за ръката. От рязкото движение чинията в скута му се обърна и яйцата и филиите започнаха да падат на пода. — Да, Да! Каза, че майка пак трябва да те намери! Попита майка дали ще може да те намери чрез моста!

Манкс застина на място, с единия крак в колата. Уейн продължаваше да стиска предмишницата му. Манкс изгледа умислено, леко изненадано ръката на Уейн.

— Мисля, че се разбрахме да не се лъжем.

— Да! Просто забравих за момент! Моля ви!

— О, забравил си. Забравил си, че трябва да говориш истината!

— Съжалявам!

Манкс изобщо не се трогна. Каза:

— Е, всеки бърка. Може и да дам разрешение за телефонен разговор. Но ще ти задам още един въпрос и искам хубаво да си помислиш, преди да ми отговориш. А когато отговориш, искам да ми кажеш истината, така че бог да ти е на помощ. Маги Лей каза ли нещо за това как майка ти би могла да стигне до този мост? Какво каза за средството?

— Тя… тя не каза нищо! Не, заклевам се! — Манкс се канеше да освободи ръката си. — Мисля, че не знаеше нищо за триумфа?

Манкс се поколеба.

— За триумфа?

— Това е мотоциклетът на майка ми. Нали си спомняте. Тя го буташе по пътя. От няколко седмици го ремонтира. Работи по него дори нощно време. Това ли превозно средство имате предвид?

Манкс бе зареял поглед в далечината. Чертите на лицето му омекнаха. Прехапа долната си устна със ситните си зъби. С такова изражение на лицето приличаше на идиот.

— Ха! Майка ти се опитва да се сдобие с ново средство. За да може пак да преминава. За да може да ме намери. Знаеш ли, веднага щом я видях да бута онзи мотоциклет, си помислих, че пак се е захванала със старите номера! А тази Маги Лей… сигурно и тя притежава някакво средство. Или поне е информирана за хората, които пътуват… по другите пътища. Хубаво. Имам и други въпроси, но тях по-добре да ги задам лично на госпожа Лей.

Манкс бръкна в джоба на палтото си и извади копието на статията за Нейтан Деметър. Погледна замислено листа, после го обърна към Уейн. Чукна с пръст върху името.

ГРАДСКА БИБЛИОТЕКА

Хиър, Айова

— Значи, трябва да я потърся в Хиър! — каза Манкс. — Добре че ни е на път!

Уейн дишаше учестено, сякаш бе пробягал няколко километра.

— Искам да се обадя на мама.

— Не — каза Манкс и се освободи от хватката на Уейн. — Имахме договорка. Истината, цялата истина и само истината. Още ми тръпнат ушите от лъжата, която се опита да ми пробуташ! Много лоша постъпка. Скоро ще разбереш, че на мен такива не ми минават!

— Не! — кресна Уейн. — Казах ти всичко, което искаше да знаеш! Ти обеща! Даде ми още един шанс!

— Казах „може и да дам разрешение за телефонен разговор“, ако ми кажеш истината за мотора на майка ти. Но ти не знаеше нищо, а и не съм споменавал, че ще ти позволя да се обадиш днес. Ще се наложи да изчакаме до утре. Благодарение на чакането ще научиш един много ценен урок. А именно че никой не обича да го лъжат, Уейн!

Той затвори вратата. Бутончето на ключалката се смъкна.

— Не! — изкрещя отново Уейн, но Манкс вече се отдалечаваше. Заобиколи зелените бутилки и се насочи към стълбището. — Не, не е честно!

Уейн се свлече на пода. Дръпна месинговата дръжка на чекмеджето, в което се намираше телефонът, но то не помръдна, сякаш бе заковано. Запъна крак в преградата, отделяща предната от задната част на колата, и задърпа с всичка сила. Дръжката се изплъзна от запотените му длани и той падна на седалката.

— Моля! — провикна се Уейн. — Моля!

Манкс, който вече бе пред стълбището, хвърли поглед към колата. Изражението му излъчваше тъга. Очите му се бяха навлажнили. Поклати глава, но дали в знак на отрицание, или просто на разочарование, никой не можеше да каже.

Натисна един бутон на стената. Автоматичната гаражна врата се спусна, тракайки. Преди да се качи горе, изключи осветлението, оставяйки Уейн сам в призрака.