Джо Хил
Носферату (53)

Езерото

Вик затвори очи за секунда, а когато ги отвори, погледът й се спря върху часовника на нощната масичка. Показваше 5:59. Точно в 6:00 телефонът звънна.

В първия момент Вик си помисли, че се е задействала алармата, и се зачуди защо я е нагласила за толкова рано. Телефонът отново иззвъня и вратата на спалнята се отвори. Табита Хътър надникна вътре, очите й проблеснаха зад очилата с кръгли рамки.

— Номерът започва с 603 — каза тя. — Добре ще е да вдигнеш. Може да е той.

Нямаше нужда да уточнява кого има предвид под „той“ и защо тъкмо Вик трябваше да поеме разговора. Вик не ги бе видяла да се закачат за телефонната линия, но бе гледала достатъчно филми с Томи Лий Джоунс, за да предположи, че са свършили тази работа.

Хвана слушалката. Беше топла, което означаваше, че обаждането не е от Коледната земя.

— Много късно разбрах — каза баща й. — А и ми отне доста време да открия номера ти. Изчаках колкото можах, защото си помислих, че има някаква вероятност да спиш. Как си, Хлапе?

Вик отдръпна слушалката от устата си и каза:

— Баща ми. Обажда се от Дувър.

Табита Хътър отвърна:

— Кажи му, че разговорът се записва. Всички, които се обаждат на този номер, ще бъдат записвани.

— Чу ли това, Крис?

— Чух. Няма проблеми. Нека си вършат работата. Радвам се да чуя гласа ти, миличка.

— Какво искаш?

— Искам да знам как си. Искам ти да знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

— Всяко нещо си има първи път.

Той издиша разочаровано.

— Знам колко ти е трудно. И аз съм минавал през същото преди много години. Обичам те, момиче. Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Не можеш — отвърна тя. — В момента няма нищо за гърмене. Всичко вече е изгърмяло. Не ми се обаждай повече, татко. Достатъчно зле ми е. Ти само влошаваш още повече нещата.

Вик затвори. Табита Хътър я гледаше, застанала на прага.

— Твоите експерти проследиха ли телефона на Уейн? Има ли някаква разлика в сравнение с опита ни с приложението „Намери айфона си“? Съмнявам се. Ако беше получила нова информация, щеше да ме събудиш.

— Не могат да локализират телефона му.

— Не могат? Или са го проследили до пътя „Свети Ник“, някъде на изток от Коледната земя?

— Това означава ли нещо за теб? Чарли Манкс е имал къща в Колорадо. Дърветата наоколо са имали коледна украса. Медиите са я кръстили Къщата на шейна. Това Коледната земя ли е?

„Не — помисли си Вик. — Тя е в нашия свят, а Коледната земя е проекция в главата на Манкс.“

Хътър я гледаше с кротък поглед, в който нямаше грам емоция. Вик си помисли, че ако й каже, че Коледната земя се намира в четвъртото измерение и там мъртви деца пеят коледни песни и провеждат телефонни разговори, изражението й няма изобщо да се промени. Тя щеше да продължи да я гледа невъзмутимо, докато полицаите я повалят на леглото, за да й бие докторът инжекция.

— Не знам къде е Коледната земя и какво представлява тя — каза Вик. Общо взето, това бе истина. — Нямам представа защо излизат такива неща, когато търсите телефона на Уейн. Искаш ли да хвърля едно око на чуковете?

Къщата все още бе пълна с хора, но повечето от тях не приличаха на ченгета, а на техници. Трима млади мъже бяха отворили лаптопите си върху масичката в дневната — висок, татуиран азиатец; кльощаво хлапе с бухнала къдрава червена коса и почти милион лунички по лицето и чернокож с пуловер, взет сякаш от гардероба на Стив Джобс. Миришеше на кафе. В кухнята се вареше поредната кана. Хътър наля на Вик, после добави сметана и захар, сякаш знаеше как предпочита тя кафето.

— И това ли го има в досието ми? — попита Вик. — Какво слагам в кафето си?

— В хладилника имаше сметана. Значи я използваш за нещо. А в буркана със захар имаше кафена лъжичка.

— Елементарно, Уотсън — каза Вик.

— На Хелоуин се обличах като Холмс. Имах лула, ловджийска шапка, всичко. Ами ти? Какъв костюм носеше?

— Усмирителна риза — отвърна Вик. — За да приличам на избягала от лудницата. Така се подготвях за останалата част от живота си.

Усмивката на Хътър замръзна, после бавно се стопи.

Агентката седна до Вик и й подаде айпада си. Показа й как да сменя снимките на различните чукове.

— Какво значение има с какъв чук ме е удрял? — каза Вик.

— Никога не се знае кое ще се окаже важно. Така че ги разгледай всичките.

Имаше какво ли не — ковашки чукове, железарски чукове, стикове за крикет.

— Какво, по дяволите, е това? База данни към убийствата, извършени с чук?

— Да.

Вик я стрелна с поглед. Изражението на Хътър отново излъчваше невъзмутимост.

По едно време Вик спря да разглежда.

— Този. С такъв ме удряше.

Хътър погледна екрана. На снимката имаше дълъг трийсетина сантиметра чук с метална глава с формата на паралелепипед, нарязана дръжка и заострена кука в единия край.

— Сигурна ли си?

— Да. Заради куката. Този беше. Що за чук е това?

Хътър прехапа долната си устна, после ритна стола си назад и стана.

— Такива не се продават в железарските магазини. Трябва да проведа един телефонен разговор.

Поколеба се, положила длан върху облегалката на стола на Вик.

— Ще можеш ли да направиш изявление пред журналистите този следобед? Кабелните новинарски канали вършат работа. Всички знаят за поредицата „Търсача“, а това е плюс. Съжалявам, но голяма част от хората възприемат отвличането като игра на живот и смърт, подобна на тези в „Търсача“. Една лична молба за помощ би била полезна. Информираността е най-доброто ни оръжие.

— Медиите спомниха ли си, че Манкс ме отвлече, когато бях тийнейджърка?

Хътър сбърчи замислено чело.

— Хм. Не, не са извадили това още. Мисля, че не трябва да споменаваш този факт в изявлението си. Важно е медиите да са фокусирани в информацията, която е от значение. Искаме хората да започнат да търсят сина ти и онази кола. За това ще говорим. Всичко друго е маловажно, дори може да попречи.

— Колата, синът ми и Манкс — каза Вик. — Искаме всички да си отварят очите на четири за Манкс.

— Да, разбира се. — Направи две крачки към вратата, после се обърна и добави: — Справяш се чудесно, Виктория. Прояви сила в труден момент. Направи толкова много, че чак ми е неудобно да искам още. Но днес по някое време, когато си готова, ще се наложи да минем пак през цялата история. Искам да знам повече за това, което ти е сторил Манкс. Така шансовете да намерим сина ти ще се увеличат значително.

— Вече ти казах какво ми направи. Вчера ти споделих всичко. Би ме с чука, подгони ме към езерото, а накрая си тръгна със сина ми.

— Съжалявам. Не се изразих достатъчно ясно. Не говоря за стореното от Манкс вчера. Говоря за 1996 г., когато е отвлякъл теб.

* * *

Вик разбираше, че Хътър е старателна жена. Търпелива и благоразумна. Чрез своя внимателен, търпелив и благоразумен подход тя вървеше към заключението, че Вик се заблуждава относно Чарли Манкс. Обаче ако не вярваше, че Уейн е бил отвлечен от Манкс, тогава какво се бе случило според нея?

Вик имаше чувството, че я дебне някаква заплаха. Сякаш докато шофираше, бе усетила лед под гумите и бе осъзнала, че при всяко по-рязко завъртане на волана колата може да изхвърчи от пътя.

„Несъмнено някой те е пребил — бе казала Хътър. — По този въпрос няма спорове.“

И: „Прекарала си един месец в психиатрична клиника, където ти е била поставена диагноза шизофрения“.

Както си пиеше кафето в състояние на относително спокойствие, Вик най-накрая успя да прозре истината. Прозрението бе съпроводено със студенина на врата и изтръпване на скалпа — физическите индикатори за учудване и ужас. В еднаква степен чувстваше и двете. Глътна малко топло кафе, за да пропъди гадната студенина и съпътстващата я тревожност. Опита се да запази присъствие на духа.

Така. Хътър смяташе, че Вик е убила Уейн в изблик на лудост. Убила е и кучето, а после е метнала трупа на Уейн в езерото. Някой бил стрелял с пистолет? Но нямаше нито куршуми, нито гилзи. Куршумите явно бяха паднали на дъното. Оградата бе разбита, а по двора имаше следи от гуми — само за това все още не можеха да намерят обяснение. Рано или късно, обаче, щяха да намерят. Щяха да си измислят нещо и да го нагласят така, че да пасне на останалите факти.

Бяха я сложили в един кюп със Сюзан Смит от Южна Каролина, която издави децата си, а после излезе с опашатата лъжа, че са били отвлечени от чернокож. Цяла седмица страната се тресе от расистка истерия. Ето защо по телевизията не споменаваха Манкс. Полицаите не вярваха, че той е жив. Не вярваха и че е имало отвличане, но се правеха, че го приемат за факт, вероятно за да се покрият от законова гледна точка.

Вик допи кафето си, сложи чашата в мивката и излезе през задната врата.

В задния двор нямаше никой. Закрачи по росната трева. Стигна до гаража и погледна през прозореца му.

Лу спеше на пода, до мотоциклета, който бе на части. Бе подложил под главата си нагънат брезент. Ръцете му бяха целите в смазка. Бе се пипал по лицето насън — по бузите му имаше черни петна.

— Цяла нощ работи там вътре — каза някой зад нея.

Долтри я бе последвал. Както се хилеше, в устата му проблесна златен зъб. Държеше цигара.

— Запознат съм с това. Виждал съм го стотици пъти. Хората реагират по някакъв начин, когато се чувстват безпомощни. Нямаш представа колко много жени се занимават с плетене, докато чакат резултатите от животоспасяващите операции, на които са подложени децата им. Когато се чувстваш безпомощен, се опитваш да изключиш съзнанието си.

— Да — каза Вик. — Точно така. Той е механик. Ремонтите са неговото плетене. Ще ме почерпите ли цигара?

Надяваше се, че тютюнът ще успокои нервите й.

— Не открих пепелници в къщата — каза той.

Извади пакет „Марлборо“ от мръсното си сако и тръсна една цигара навън.

— Отказах ги заради сина си.

Той кимна, но не отговори. Поднесе към нея голяма месингова запалка „Зипо“, отстрани на която бе залепена някаква картинка. Барабанчето се завъртя с хрущящ звук и блъвнаха искри.

— Почти е свършил бензинът — обясни той.

Тя взе запалката от ръката му и с рязко движение успя да изкара жълтеникаво пламъче. Запали цигарата си, притвори очи и вдиша дима. Имаше чувството, че се потапя в топла вана. После въздъхна и се загледа в картинката върху запалката. Попай, замахващ с юмрук. Надписът „Бам“ бе ограден с жълти линии — ударната вълна.

— Знаеш ли какво ме учудва? — попита той, докато тя дърпаше силно от цигарата, пълнейки дробовете си със сладък дим. — Че никой не е видял твоя голям стар ролс-ройс. Как са могли да пропуснат такава кола! Тебе това не те ли изненадва?

Той я наблюдаваше с хитрите си, изпълнени с доволство очи.

— Не — отвърна тя и бе напълно искрена.

— Не — повтори Долтри. — Не те изненадва. Защо така?

— Защото Манкс умее да се покрива.

Долтри извърна глава и се вторачи в езерото.

— Сериозна работа. Двама мъже с автомобил „Призрак“ от 1938 година. Направих проверка в мрежата. По света има по-малко от четиристотин такива коли. В нашата страна са стотина. Дяволски рядка кола. И само ти си видяла онзи. Сигурно имаш чувството, че полудяваш.

— Не съм луда — каза Вик. — Уплашена съм. Има разлика.

— Ти си знаеш.

Метна фаса си в тревата и го смачка с върха на обувката си.

Изчезна във вътрешността на къщата още преди Вик да осъзнае, че запалката му все още е в ръката й.