Джо Хил
Носферату (49)

Езерото

Когато остана сам на задната седалка на призрака, Уейн направи единственото разумно нещо — опита да се измъкне.

Майка му се спусна по склона на хълма — сякаш не бягаше, а летеше — а Човека с противогаза се заклатушка след нея като пиян. После и Манкс се отправи към езерото, притиснал с длан раната на главата си.

Отдалечаването на Манкс даде за момент кураж на Уейн. Дневната светлина бе изместена от воднист синкав здрач, светът сякаш се бе разтекъл. Мъглата с цвят на езеро бе обгърнала здраво дърветата. Езерото с цвят на мъгла чакаше долу в ниското. От задната седалка на колата Уейн едва виждаше сала.

На фона на талазите влага Манкс приличаше на привидение, на нещо средно между скелет и ходещ на кокили циркаджия. Невъзможно висока и изпосталяла фигура, облечена в архаичен фрак. Безформената глава и кривият нос навяваха асоциация с лешояд. Мъглата си играеше със сянката му и се създаваше впечатлението, че той минава през поредица от тъмни врати с неговите очертания, като всяка следваща бе по-голяма от предишната.

Бе му адски трудно да отмести погледа си от него. „Джинджифилов дим“ — помисли си Уейн. Бе вдишал такова нещо и сега се чувстваше отпаднал. Разтърка лицето си с длани в опит да се разсъни и пристъпи към действие.

Вече се бе опитал да отвори задните врати, но лостчетата не помръдваха, независимо колко силно ги дърпаше. Стъклата също не помръдваха. Отпред обаче бе друго. Виждаше се, че шофьорската врата е отключена, а и стъклото бе свалено наполовина. Ако вратата случайно откажеше да се отвори, той преспокойно можеше да се промуши над стъклото.

Надигна се и пое по дългия, изнурителен път към предната част на колата. Хвана се за предната седалка и опита да се преметне над нея… но се стовари на пода отзад.

Чувстваше главата си странно, виеше му се свят. Стоя на четири крака няколко секунди, като дишаше дълбоко и се опитваше да успокои стомаха си, който се бе разбунтувал. Опитваше се и да определи какво се бе случило току-що.

Бе дезориентиран от нагълтания газ и му бе трудно да прецени къде е долу и къде горе. Следователно се бе объркал и затова сега пак лежеше на задната седалка. Точно така.

Приготви се за втори опит. Светът се люшна, така че се наложи да изчака малко. Пое си дълбоко въздух (миришеше на джинджифилов дим) и се надигна над преградата. Секунда по-късно отново се озова на пода отзад.

Стомахът му изпрати част от закуската му към устата. Уейн преглътна храната. Първия път бе имала по-добър вкус.

Долу край езерото Манкс говореше спокойно и без да бърза.

Уейн се огледа озадачено, не можеше да разбере защо пак е отзад. Сякаш задната седалка бе безкрайна. Сякаш нямаше нищо друго освен задна седалка. Беше замаян, както когато слезе от онази въртележка на панаира, в която се чувстваше като в центрофуга.

„Стани. Не се отказвай.“ Видя тези думи в съзнанието си съвсем ясно, все едно бяха изписани с черна боя върху белите дъски на ограда.

При следващия опит Уейн наведе глава и се засили. Метна се над преградата… и отново се пльосна на килима отзад. Айфонът му изскочи от джоба на шортите.

Надигна се на колене и лакти, но се наложи да се хване за килима, за да не се претърколи, толкова бе замаян. Имаше чувството, че колата се движи, че се плъзга по черен лед, правейки огромни кръгове. Усещането за изместване встрани бе много силно, така че се наложи да затвори очи, за да се пребори с него.

Когато се осмели да вдигне глава и да се огледа, видя телефона си. Лежеше на килима, току пред главата му.

Пресегна се с мудното движение на астронавт, който се опитва да улови летяща вафла.

Обади се на баща си, само неговият телефон бе записан в „любими“ — едно докосване и готово. Едва ли щеше да успее, ако се наложеше да прави нещо повече.

— Какво става, друже? — каза Луис Кармоди.

Гласът му бе толкова топъл, приятелски и необременен от тревоги, че в гърлото на Уейн се надигна хленч.

Чак сега осъзна, че е на път да се разплаче. Гърлото му бе ужасно стегнато. Трудно му бе да диша, камо ли да говори. Затвори очи и за момент си представи как докосва брадясалата мечешка буза на баща си.

— Татко. Татко, в една кола съм. Не мога да изляза.

Трябваше да обясни, но му бе много трудно. Не можеше да вдиша въздуха, необходим, за да говори, а и плачът допълнително влошаваше нещата. Очите му горяха. Зрението му бе замъглено. Трудно му бе да разкаже за Човека с противогаза, Чарли Манкс, Хупър, джинджифиловия дим и безкрайната задна седалка. Не бе сигурен какво каза. Май нещо за Манкс. И за колата.

Тогава Човека с противогаза започна отново да стреля. Бам, бам, бам, бам. Стреляше към сала. Автоматичният пистолет подскачаше в ръката му, бълвайки огън в мрака. Кога се бе стъмнило толкова?

— Те стрелят, тате! Стрелят по мама! — каза с дрезгав глас Уейн.

Имаше чувството, че говори друг човек.

Уейн погледна през предното стъкло. Не можа да прецени дали някой от куршумите е уцелил майка му. Не я виждаше. Тя бе част от езерото и от мрака. Колко лесно само бе избягала от него.

Манкс не остана да гледа как Човека с противогаза стреля към езерото. Вече се изкачваше по хълма. Притискаше ухото си с длан, сякаш там имаше слушалка, през която идваха заповеди от по-висшестоящите му. Само че кой би могъл да е шеф на Манкс?

Човека с противогаза изпразни пълнителя и се извърна. Заизкачва се по склона, като се олюляваше, сякаш върху раменете му бе легнала огромна тежест. Скоро щяха да стигнат до колата. Уейн нямаше представа какво ще се случи тогава, но бе дотолкова с ума си, че да разбира, че ако видят телефона, ще му го отнемат.

— Трябва да затварям. Те се връщат. Ще ти звънна, когато мога. Не ми се обаждай, за да не чуят телефона. Може да чуят, дори ако изключа звука.

Баща му викаше името му, но нямаше време за повече говорене. Прекъсна обаждането и изключи звука.

Затърси място, където да скрие телефона. Между седалките? Тогава забеляза чекмеджетата от орехово дърво със сребърни дръжки. Бяха между предните седалки. Издърпа едното и метна телефона вътре. Затвори го с ритник тъкмо когато Манкс отваряше шофьорската врата.

Манкс остави чука на предната седалка и понечи да влезе. Беше притиснал ухото си с копринена кърпичка, но когато видя, че Уейн е коленичил на килима, я свали. Уейн изписка ужасено при вида на лицето на стареца. Две ивици плът се поклащаха край бузата му. Издълженото му лице бе омазано с кръв. От челото му бе отпрано парче кожа, което сега висеше. Част от веждата бе останала върху него. Отдолу се белееше кост.

— Май представлявам страшна гледка — каза Манкс и се ухили, показвайки розовеещи зъби. Посочи ухото си. — Има ухо, няма ухо.

На Уейн му призля. В колата бе прекалено тъмно, сякаш отваряйки вратата, Манкс бе пуснал нощта вътре.

Високият мъж седна зад волана. Вратата се затвори сама, а стъклото се вдигна, също само. Манкс не бе пипнал нищо. Той притисна отново ухото си с едната ръка, а с другата внимателно повдигна парчето кожа, увиснало над челото му.

Човека с противогаза стигна до отсрещната врата и дръпна дръжката й… и тогава копчето за заключване се плъзна надолу.

Скоростният лост се размърда и се включи на задна. Колата се стрелна назад и изпод гумите й захвърчаха камъчета.

— Не! — изкрещя Човека с противогаза. Бе стиснал дръжката, когато колата тръгна назад, и едва не загуби равновесие. Закуцука подир ролса, опитвайки се да държи едната си ръка върху капака му, сякаш така можеше да го спре. — Не! Господин Манкс! Не си отивайте! Съжалявам! Без да искам! Погрешка стана!

Гласът му бе подрезгавял от ужас и мъка. Затича се, хвана отново дръжката и я дръпна.

Манкс се приведе към него. Каза през прозореца:

— Ти вече си в списъка ми с непослушните, Бинг Партридж. Трябва да си много самонадеян, за да си мислиш, че след бъркотията, която сътвори, ще те закарам в Коледната земя. Страх ме е да те пусна вътре. Как мога да съм сигурен, че няма да направиш колата на решето с пистолета си.

— Заклевам се, ще слушам! Ще бъда много послушен! Не си тръгвайте! Съжалявам! Много съжалявам! — Вътрешността на противогаза се бе запотила от хлиповете му. — Искам да се гръмна! Наистина! Ще ми се да бе пострадало моето ухо! Бинг, Бинг глупака, пак се наака!

— Стига си вдигал врява. Бездруго ме боли главата.

Копчето отскочи нагоре. Човека с противогаза дръпна вратата и влезе.

— Без да искам! Заклевам се, че стана без да искам! Готов съм да поправя грешката си! На всичко съм готов! — Ококори очи. — Мога да си отрежа ухото! Собственото си ухо! Не ми пука! Притрябвало ми е, имам две! Искате ли да си отрежа ухото?

— Искам да млъкнеш. Ако ще режеш нещо, отрежи езика си. Така поне ще има тишина.

Колата ускори на заден ход и излезе на асфалта, после сви надясно по посока на движението. Скоростният лост се помести и колата се стрелна напред.

Манкс не бе докоснал нито волана, нито скоростния лост, просто притискаше ухото си и гледаше Човека с противогаза.

„Джинджифиловият дим“ — помисли си Уейн и вдигна учудено вежди. От него му се привиждаха разни неща. Колите не се движат сами. Задните седалки не са безкрайни.

Човека с противогаза се хвана за главата и се заклати напред-назад, скимтейки жално.

— Глупак — каза той. — Толкова съм глупав!

Удари си челото в арматурното табло. Силно, два пъти.

— Веднага престани или те оставям на пътя! Няма причина да си изкарваш гнева върху красивия интериор на колата ми — заяви Манкс.

Колата бързо се отдалечаваше от къщата. Воланът се местеше лекичко наляво-надясно, за да може ролсът да държи пътя. Уейн присви очи и се опита да осмисли видяното. Ощипа се по бузата много силно, но болката не помогна за проясняването на зрението му. Колата продължаваше да се движи сама, така че или джинджифиловият дим предизвикваше халюцинации, или… но в тази линия на разсъждение нямаше никакво „или“. Не му се искаше да мисли в посока на „или“.

Извърна глава и погледна през овалното задно стъкло. Езерото чезнеше зад ниската завеса на мъглата. Повърхността му бе гладка като тепсия, като острие на нож. Нямаше и следа от майка му.

— Бинг, бръкни в жабката. Там трябва да има ножица и лепенки.

— Искате да си отрежа езика ли? — попита с надежда в гласа Бинг.

— Не. Искам да ме превържеш. Стига, разбира се, да не предпочиташ да гледаш как ми изтича кръвта. Предполагам, гледката би била забавна.

— Не! — извика Човека с противогаза.

— Добре тогава. Значи трябва да се погрижиш за ухото и челото ми. И свали този противогаз. Трудно се общува така.

Чу се пукащ звук при свалянето на противогаза, сякаш някой бе отворил бутилка вино. Лицето на Бинг бе зачервено, а по отпуснатите му треперещи бузи се стичаха сълзи. Разрови се в жабката и извади лейкопласт и малка сребърна ножица. Разкопча горнището на анцуга си и отдолу се показаха лекьосан бял потник и космати като на горила рамене. Свали потника и облече отново горнището.

Мигачът се включи. Колата намали скоростта на знака „Стоп“, после се качи на магистралата.

Бинг отряза няколко дълги ивици плат от потника. Сгъна старателно едната и я лепна върху ухото на Манкс.

— Дръжте това така — каза Бинг и хлъцна някак нещастно.

— Много бих искал да знам с какво ме поряза тя — рече Манкс. Извърна се назад и срещна погледа на Уейн. — С майка ти сме се спречквали и преди. Все едно се биех с побеснели котки.

Бинг подхвърли:

— Да я изядат червеите дано! Личинки очите й да изгризат!

— У, каква гадост.

Бинг омота главата му с плат, като така притисна тампона върху ухото и покри разрязаното чело. Захвана се да залепи превръзката с парчета лейкопласт.

Манкс продължаваше да се взира в Уейн.

— Много си мълчалив. Няма ли да кажеш нещо?

— Пусни ме — каза Уейн.

— Така и ще направя.

Профучаха край „Грийнбау“, където Уейн и майка му бяха закусили със сандвичи сутринта. Сутринта му се виждаше далечна като полузабравен сън. Беше ли видял сянката на Чарли Манкс, когато се събуди? Явно, да.

— Знаех, че ще дойдете — каза Уейн. Изненада се, че споделя такова нещо. — Знаех от сутринта.

— Няма как едно дете да не мисли за подаръци преди Коледа — отбеляза Манкс.

Простена, когато Бинг залепи поредната лепенка.

Воланът се въртеше плавно, следвайки извивките на пътя.

— Тази кола сама ли се управлява? — попита Уейн. — Или виждам това, защото онзи пръсна нещо в лицето ми?

— Я да мълчиш! — ревна насреща му Човека с противогаза. — Стига смях и забавление, че ще ти резна езика без извинение!

— Би ли престанал да говориш за рязане на езици? — каза Манкс. — Започвам да си мисля, че имаш някаква мания. Разговарям с момчето. Нямам нужда от твоята неадекватна подкрепа.

Смутен, Човека с противогаза продължи с лепенето на лейкопласт.

— Не ти се привижда нищо и тя не се управлява сама — обясни Манкс. — Аз я управлявам. Аз съм колата и колата е мен. Това е автентичен „Ролс-Ройс Призрак“, който е сглобен в Бристол през 1937 г. и транспортиран до Америка през 1938 година. По-малко от петстотин такива са били докарани. Той е продължение на мислите ми и може да ме отвежда на пътища, които съществуват само във въображението.

— Ето — рече Бинг. — Всичко вече е наред.

Манкс се засмя.

— За да се оправи всичко, трябва да се върнеш в двора на онази къща и да изнамериш остатъка от ухото ми.

Лицето на Бинг се сбръчка, очите му се присвиха, раменете му се разтресоха от тихите ридания.

— Но той пръсна нещо в лицето ми — каза Уейн. — Нещо, миришещо на джинджифил.

— Искахме да те успокоим. Ако Бинг бе използвал правилно веществото, сега ти щеше да спиш сладко.

Манкс изгледа сътрудника си със студен, изпълнен с отвращение поглед.

Уейн потъна в размисъл. Бе му трудно да мисли, все едно мъкнеше тежка щайга и трябваше да влага много усилия.

— А защо вие двамата не спите сладко? — попита накрая Уейн.

— Хм? — Манкс се бе загледал в бялата си копринена риза, която всъщност вече не бе бяла, а кървавочервена. — О, там ти си в нещо като джоб. Не пускам никого отпред. — Въздъхна тежко. — Ризата няма как да се спаси! Предлагам да й отдадем минута мълчание. Марката е „Ридъл Макинтайър“ — най-добрият производител на ризи на Западното крайбрежие от поне сто години. Джералд Форд е носел само такива. Сега става само за парцал. Коприната не може да се изчисти от кръв.

— Коприната не може да се изчисти от кръв — прошепна Уейн.

Това твърдение приличаше на максима, на важен факт.

Манкс се позамисли. Уейн се взря в променливата светлина. Сякаш облаци затуляха от време на време слънцето. Но не, днес нямаше слънце, а пулсиращата светлина бе в главата му, зад очите му. Момчето бе пред прага на шока — място, където времето течеше различно, тоест ту се забързваше, ту се забавяше.

Уейн чу далечен звук. Гневен, настоятелен вой. За момент си помисли, че някой пищи, и си спомни как Манкс удряше майка му със сребристия чук. Пригади му се. Но когато звукът се усили, му стана ясно, че това е полицейска сирена.

— Тя не си поплюва — каза Манкс. — Голяма работа е майка ти, признавам. Винаги е готова да ми създаде неприятности.

— Какво ще направиш, когато полицаите ни забележат? — попита Уейн.

— Съмнявам се, че ще ни обърнат внимание. Запътили са се към наетата от майка ти къща.

Колите пред тях започнаха да отбиват вдясно. На ниския хълм отпред изникна син буркан, който започна да се спуска. Призракът се изтегли вдясно и намали, но не спря.

Полицейската кола профуча край тях. Уейн извърна глава след нея. Шофьорът дори не бе погледнал към тях. Манкс даде газ. Или може би колата даде газ. Манкс все още не бе докоснал волана. Бе свалил сенника и се оглеждаше в огледалото.

Проблясванията вече идваха по-бавно, напомняха за въртяща се рулетка; топчето скоро щеше да застане на червено или черно. Уейн все още не се чувстваше ужасен. Ужасът бе останал в двора, при майка му. Стана от пода и се намести на седалката.

— Трябва да отидеш на лекар — каза Уейн. — Ако ме оставиш в някоя гора, ще можеш да се погрижиш за раните си, преди аз да стигна до населено място или някой да ме открие.

— Благодаря за загрижеността, но предпочитам да не получавам медицинска помощ с белезници на ръцете. Пътят ще ми помогне. Досега винаги ми е помагал.

— В Коледната земя ли ме водиш? — попита Уейн.

Имаше чувството, че гласът му идва отдалече. Бе сънлив, неясен глас.

— Накрая отиваме там — отвърна Манкс и го изгледа остро през огледалото за задно виждане.

— Мястото реално ли е? Или така наричате всички места, където убивате хора?

— Изненадвам се, че мислиш, че ще те убия. Какво ми пречеше да те убия в къщата? Не. Коледната земя е достатъчно реална. И не може да се открие лесно. Не можеш да стигнеш до нея по пътищата на този свят, но съществуват и пътища, които не са отбелязани на картите. Извън нашия свят е, но в същото време е само на няколко мили от Денвър. Но е и тук, в главата ми… — Той чукна дясното си слепоочие с пръст. — Вземам я със себе си, където и да отида. Никое от децата не е държано там насила. Те не желаят да напускат. Те копнеят да се запознаят с теб, Уейн Кармоди. Копнеят да се сприятелите. Скоро ще се срещнеш с тях… и когато това стане, ще се почувстваш като у дома си.

Асфалтът свистеше под гумите.

— Последният един час бе много вълнуващ — отбеляза Манкс. — Лягай долу. Ако се случи нещо интересно, ще те събудя.

Нямаше причина да изпълнява препоръките на Чарли Манкс, но не след дълго положи глава върху меката кожена седалка. Уейн се съмняваше, че на света има по-успокоителен звук от този на съприкосновението на гумите с асфалта при движение.

Рулетката защрака и накрая спря. Топчето застана на черно.