Джо Хил
Носферату (48)

Езерото Уинипесоки

Когато Бинг се появи с пистолет в ръка, Вик се опита да отстъпи, но мозъкът й не можа да изпрати сигнал до краката. Дулото на оръжието я закова на място, беше толкова пленително, колкото и ръчният часовник на хипнотизатор. Все едно бе заровена в земята до кръста.

После Манкс се изправи между нея и стрелеца и оръжието гръмна. Лявото ухо на Манкс стана на пихтия.

Манкс закрещя, по-скоро от гняв, отколкото от болка. Пистолетът гръмна още веднъж. Вик видя как мъглата отдясно се раздвижи, оформи се чист коридор, маркиращ пътя на куршума.

„Ако останеш тук още секунда, той ще те застреля пред очите на Уейн — каза баща й и я побутна в кръста. — Махай се от тук, за да не гледа Уейн!“

Тя стрелна поглед към колата. Синът й бе вътре, на задната седалка. Лицето му бе зачервено, изопнато. Махаше развълнувано с ръка към нея: „Бягай! Бягай!“.

Вик не искаше той да види, че тя бяга, оставяйки го в лапите на онези. Всичките й предишни провали бяха нищо в сравнение с този.

В главата й като куршум през мъгла профуча мисъл: „Ако загинеш сега, никой няма да може да намери Манкс“.

— Уейн! — кресна тя. — Ще се върна! Където и да те отведат, ще те намеря!

Нямаше представа дали той я е чул. Самата тя не се чуваше добре. Ушите й кънтяха от изстрела. Едва успя да долови крясъците на Манкс: „Застреляй я, застреляй я“.

Тя се обърна и токът й изскърца върху мократа трева. Най-сетне се бе задействала. Наведе глава и стисна с две ръце каската. Искаше да я махне, преди да побегне нанякъде. Чувстваше се комично бавна, като герой от анимационен филм, чиито крака се въртят бясно и тревата се навива като килим, но придвижване напред няма. На света нямаше други звуци освен тежкото тупкане на стъпалата й по земята и усиленото от вътрешността на каската дихание.

Човека с противогаза щеше да пусне куршум в гърба й, право в гръбнака. Надяваше се да умре веднага, защото не искаше да лежи парализирана в калта, чакайки довършването. „В гърба, в гърба, в гърба“ — мислеше си тя. Мозъкът й успяваше да навърже само тези две думи. Целият й речник се бе свел до тези две думи.

Спускаше се по склона на хълма.

Най-накрая успя да свали каската. Метна я настрани.

Пистолетът изгърмя.

Нещо цопна отдясно във водата, сякаш дете бе метнало плоско камъче към повърхността.

Вик стъпи върху дъските на пристана. Той се залюля. След три подскока тя скочи във водата.

Проби повърхността, мислейки за куршума, който бе разрязал мъглата, и потъна.

Стигна почти до дъното, където светът бе тъмен и бавен.

Струваше й се, че само допреди няколко секунди е била в мрачния подводен свят на езерото, и отново изпада в спокойното състояние на безсъзнание.

Жената се плъзна в студената пустош.

Един куршум прониза езерото само на няколко сантиметра от Вик, оставяйки светла диря. После скоростта му бързо намаля. Вик се отдръпна и замахна сляпо, сякаш можеше да го пропъди. Дланта й попадна върху нещо топло. Отвори я и се вторачи в предмета. Приличаше на оловна рибарска тежест. Теченията го понесоха и той потъна на дъното. Чак тогава Вик осъзна, че бе уловила куршум.

Извъртя се, размаха крака и погледна нагоре. Дробовете вече я боляха. Видя повърхността на езерото — ярък сребрист чаршаф високо над главата й. Салът беше на десетина крачки встрани.

Вик заплува към повърхността.

Гърдите й сякаш бяха пълни с жарава.

Тя риташе ли, риташе. После се озова под черния правоъгълник на сала.

Посегна към повърхността и си помисли за баща си и за хлъзгавите бели пакети взривно вещество, с което рушеше скали. Гърдите й бяха пълни с готов да експлодира амониев нитрат.

Главата на Вик изскочи над повърхността. Дробовете й поеха жадно въздух.

Тя бе скрита в сенките, под дъските на сала, между редиците ръждясали варели. Миришеше на креозот и гнилоч.

Вик се насили да диша по-кротко. Всяко дихание ехтеше в тясното пространство.

— Знам къде си! — ревна Човека с противогаза. — Не можеш да се скриеш от мен!

Гласът му бе висок, детски. Тогава Вик осъзна, че той е дете. Независимо дали бе на трийсет, четиресет или петдесет години, бе просто едно от отровените деца на Манкс.

И, да, вероятно знаеше къде се намира тя.

„Ела да ме хванеш, нещастнико“ — помисли си тя и избърса лицето си.

Тогава чу друг глас — Манкс. Той я викаше напевно.

— Виктория, Виктория, Виктория Маккуин!

Между два от варелите имаше пролука. Тя доплува до нея и погледна. Видя Манкс. Стоеше на края на пристана, Човека с противогаза бе зад него. Лицето на Манкс бе окървавено, сякаш се бе топнал в тиган с доматен сос.

— Леле, леле! Ти ме поряза много добре, Виктория Маккуин. Ти направи лицето ми на каша, а моят сътрудник успя да гръмне ухото ми. О, какви приятели имам! Е, целият съм в кръв. Никоя девойка няма да иска да танцува с мен на баловете! — Той се засмя, после добави: — Право казват хората. Животът се движи на малки кръгове. Ето ни пак заедно. Ти все се изплъзваш като риба. Езерото е подходящо за теб място. — Той замлъкна за момент. Когато заговори отново, в гласа му се усещаше весела нотка. — Няма проблеми. Ти не успя да ме убиеш. Просто ме отдалечи от децата ми. Сметките ни са чисти. Мога да си замина, оставяйки те тук сама. Трябва да си наясно, че синът ти е при мен и никога няма да си го върнеш. Обаче очаквам той да ти се обажда понякога от Коледната земя. Той ще е щастлив там. Няма да му причиня зло. Както и да се чувстваш в момента, когато чуеш гласа му отново, ще разбереш как стоят нещата. Ще се убедиш, че при мен му е по-хубаво.

Пристанът изскърца. Двигателят на ролс-ройса замърка. Тя свали с мъка подгизналото яке на Лу. Помисли си, че то ще потъне веднага, но не, остана на повърхността. Приличаше на петно мазут.

— Разбира се, може да ти щукне да тръгнеш да ни търсиш — подхвърли лукаво Манкс. — Та нали предния път успя да ме намериш. Години наред размишлявах за моста. За твоя невъзможен мост. Вече знам всичко за тези мостове. Знам всичко и за пътищата, които може да се открият само с помощта на съзнанието. По един от тях стигнах до Коледната земя. Има нощен път, релсова линия към Храма на сиротните, порти към Средния свят, старата пътека към Къщата на ума и разбира се, покрития мост на Виктория. Знаеш ли все още как се стига до него? Намери ме, ако можеш, Вик. Ще те чакам в Къщата на съня. Ще се отбия там, преди да замина за Коледната земя. Ела да ме намериш и ще си поговорим пак.

Той се обърна и закрачи по пристана.

Човека с противогаза въздъхна нещастно и вдигна пистолета си, при което от дулото му изригна пламък.

Една от чамовите дъски над главата й се строши. Разхвърчаха се трески. Вторият куршум цопна във водата, отдясно на Вик, и направи бразда на повърхността на езерото. Вик се отдръпна от процепа, през който шпионираше. Третият куршум одра ръждясалата метална стълба. Последният пльосна тихичко точно пред сала.

Вик зарита силно.

Вратите на колата се затръшнаха.

Гумите изхрущяха върху алеята от чакъл, после изтрополяха върху падналите колове на оградата.

Вик си помисли, че това може да е номер — Манкс да е в колата, а другият да се крие някъде с пистолет в ръка. Притвори очи. Заслуша се.

Когато отново отвори очи, пред лицето й се поклащаше голям космат паяк. Мрежата му бе доста пострадала. Нещо я бе разкъсало. Бе изгубил изградения от него свят, подобно на Вик.