Джо Хил
Носферату (47)

Летище „Логан“, Бостън

Лу мина проверката, но му оставаше още един час за убиване, затова се заби в „Макдоналдс“. Бе се зарекъл да си вземе само салата с пиле и вода, но във въздуха витаеше съблазнителната миризма на пържени картофки и когато стигна до касата, се чу да казва на пъпчивото хлапе, че иска два големи бургера, голяма порция пържени картофи и голям ванилов шейк… Откакто навърши деветнайсет, все това поръчваше.

Докато чакаше, погледна вдясно и видя момченце на не повече от осем години с тъмни очи като Уейн. Стоеше до майка си пред съседната каса. Момчето се вторачи в Лу — в двойната му брадичка и напращелите му гърди — но не с отвращение, а някак тъжно. Бащата на Лу бе толкова дебел, че когато умря, се наложи да поръчат специален ковчег, който, затворен, приличаше на огромна трапезна маса.

— Нека шейкът да е малък — каза Лу на касиера.

Нямаше сили да погледне отново момчето, опасяваше се, че то продължава да го наблюдава.

Притесняваше го не това, че е патологично пълен, както каза лекарят му (що за определение, все едно дебелаците са от един дол дренки с некрофилите). Най-много се тормозеше от неспособността да промени навиците си. Просто не можеше да каже нещата, които трябваше да каже, не можеше да поръча салата, при положение че се усеща миризма на пържени картофки. По време на последната си година с Вик той осъзнаваше, че тя има нужда от помощ — защото тя пиеше тайно и отговаряше на въображаеми телефонни обаждания — но не можеше да каже „край“, да постави изисквания и да отправи ултиматум. А ако тя бе насвяткана и искаше да се чукат, той не можеше да й обясни, че се тревожи за нея; можеше само да я стисне за задника и да зарови лице в голите й гърди. Той бе неин съучастник до деня, в който тя натъпка телефоните във фурната и изгори до основи къщата. Бе виновен за всичко, само дето не той бе драснал клечката.

Настани се на маса, проектирана за страдащо от анорексия джудже, и седна на стол, в който би се поместил само задникът на десетгодишно хлапе — тези от „Макдоналдс“ не можеха ли да разберат каква е клиентелата им? Защо мъчеха хора като него с такива столове? Извади лаптопа си и се закачи за безплатния интернет.

Провери дали има поща и хвърли едно око на сладураните, облечени в костюми на Пауър Гърл. Влезе във форума на компанията, издател на комикси „Милъруърлд“; неколцина приятели обсъждаха какъв цвят трябва да е следващият Хълк. Феновете на комиксите го шокираха с глупавите си разсъждения. Естествено, че трябваше да е сив или зелен. Другите цветове бяха тъпи.

Лу се чудеше дали би могъл незабелязано да разгледа лошите момичета в сайта „Суисайд Гърлс“, когато телефонът започна да мърка в шортите му. Надигна задника си, за да може да го извади.

Тъкмо го напипа и му направи впечатление каква музика звучи по аудиосистемата на летището. Чудно, но бе онази стара песен на Джони Матис, наречена Sleigh Ride. Чудно, защото в тази юлска утрин температурите в Бостън бяха като на Венера. Само като погледнеше навън, Лу се изпотяваше. Освен това, преди телефонът да звънне, по аудиосистемата звучеше друго. Лейди Гага или Аманда Палмър, или някоя друга симпатична откачалка с пиано.

Лу извади телефона си, но първо хвърли едно око на жената на съседната маса — ставаща за чукане майка, която малко приличаше на Сара Пейлин.

— Човече — каза Лу, — чуваш ли това? — Вдигна пръст към тавана. — Пуснали са коледна музика! А сега е лято!

Тя замръзна с поднесена към сочните й устни вилица със зеле и впери в Лу поглед, издаващ объркване и неспокойство.

— Песента — каза Лу. — Чуваш ли тази песен?

Тя сбърчи чело. Изгледа го така, както се гледа локва повърнато.

Лу погледна телефона си и видя, че обаждането е от Уейн. Странна работа, само преди няколко минути си бяха писали. Може би Вик се бе върнала от разходката с триумфа и искаше да обсъди с него представянето му.

— Няма значение — каза Лу на приличащата на Сара Пейлин майка и махна с ръка.

Прие обаждането.

— Какво става, друже?

— Татко — прошепна дрезгаво Уейн. Той с мъка задържаше сълзите си. — Татко, в една кола съм. Не мога да изляза.

Лу усети лека, почти нежна болка зад гръдната си кост, във врата си и незнайно защо, зад лявото ухо.

— Как така? Каква кола?

— Те ще убият мама. Двамата мъже. Те ме набутаха в колата, на задната седалка и сега не мога да изляза. Единият е Чарли Манкс, тате. Другият е с противогаз. Не знам… — Той изпищя, а Лу чу някакво пукане. Първата му мисъл бе, че това са фойерверки. Но не бяха фойерверки. Уейн изкрещя: — Те стрелят, тате! Стрелят по мама!

— Излез от колата! — чу се да казва Лу. Гласът му бе странен, тънък и писклив. Беше се изправил на крака, без да се усети. — Просто отвори вратата и бягай!

— Не мога, не мога. Не става. А когато опитам да се прехвърля на предната седалка, просто отново се озовавам на задната.

Уейн се давеше от ридания.

Главата на Лу представляваше балон с нагорещен въздух, който го теглеше към тавана. Имаше опасност да отлети от реалния свят.

— Трябва да може да се отключи тази врата. Провери, Уейн!

— Трябва да затварям. Те се връщат. Ще ти звънна, когато мога. Не ми се обаждай, за да не чуят телефона. Може да чуят, дори ако изключа звука.

— Уейн! Уейн! — завика Лу.

Ушите му звънтяха по странен начин.

Връзката прекъсна.

Всички в ресторанта гледаха към него. Никой не казваше нищо. Приближиха се двама мъже от охраната. Единият бе положил дланта си върху дръжката на пистолет.

Лу си помисли: „Обади се в полицията. Обади се на щатската полиция в Ню Хемпшир. Веднага!“. Но когато свали телефона от ухото си, за да набере 911, той се изплъзна от ръката му. А когато се наведе да го вземе, ръката му се стрелна към гърдите. Болката внезапно се бе усилила, пронизваше го жестоко. Сякаш някой го дупчеше с телбод. Подпря се на масата, за да не падне, но лакътят му се огъна и той политна с главата напред. Удари зъбите си в ръба на масата и те изтракаха. Изстена и се свлече на пода. Шейкът също падна. Чашата се пръсна и той остана да лежи в студена сладка локва от ванилов сладолед.

Беше само на трийсет и шест. Твърде млад, за да получи инфаркт, при все лошия ген. Знаеше, че ще си плати, задето не поръча салата.