Джо Хил
Носферату (46)

Езерото Уинипесоки

Уейн се събуди в леглото на майка си твърде рано. Нещо го бе стреснало. В първия момент не разбра какво, но после чу меко туп, туп, туп. Звукът идеше откъм вратата на спалнята.

Очите му бяха отворени, но той не се чувстваше буден — състояние на съзнанието, което щеше да продължи цял ден, така че нещата, които видя и чу, приличаха много на сън. Всичко случило се изглеждаше свръхреално и натоварено с таен смисъл.

Нямаше спомени да е лягал в леглото на майка си, но не се изненада, че се намира в него. Тя често го местеше в леглото си, след като той задремеше. Той възприемаше присъствието си там като нещо необходимо, като допълнително одеяло в студена нощ. Тя не лежеше до него. Тя винаги ставаше по-рано от него.

— Хей? — провикна се той, докато търкаше очите си с юмруци. Тупкането заглъхна… после продължи по спънат, настоятелен начин: Туп? Туп? Туп?

— Какво е това? — попита Уейн.

Шумът спря. Вратата на спалнята изскърца и се открехна. На стената изпълзя сянка — профил на мъж. Уейн видя големия закривен нос и високото извито чело на Чарли Манкс.

Опита се да извика. Опита се да изкрещи името на майка си. Но единственият звук, който успя да издаде, бе смешно хриптене, наподобяващо тракане на счупен зъбец сред въртящите се чаркове на изморена машина.

На снимката Чарли Манкс гледаше право към обектива, а ококорените очи и кривите горни зъби, захапали долната устна, му придаваха вид на любопитен идиот. Уейн не познаваше профила му, но въпреки това разбра чия е сянката от пръв поглед.

Вратата отново помръдна. Отново се чу тупкане. Уейн изпитваше затруднения при дишането. Искаше му се да каже „моля ви, помогнете“, но сянката на стената го принуждаваше да мълчи, сякаш някой бе затиснал устата му с длан.

Уейн затвори очи, вдиша жадно глътка въздух и изкрещя:

— Махай се!

Чу как вратата изскърца на пантите си. Една ръка натисна ъгъла на леглото, точно до коляното му. Момчето изписка тихичко. Отвори очи и погледна. Беше Хупър.

Едрото куче се взираше настоятелно в лицето на Уейн, предните му лапи лежаха върху леглото. Влажните му очи гледаха тъжно, ужасено.

Уейн премести погледа си върху открехнатата врата. Сянката на Манкс вече я нямаше. На определено ниво от съзнанието си Уейн осъзнаваше, че никога не я е имало, че въображението му е сглобило образа от други сенки. На друго ниво обаче бе убеден, че е видял съвсем ясно профила. Вратата бе отворена дотолкова, че да може да вижда коридора. Нямаше никой там.

Все пак бе сигурен, че е чул тупкане, нямаше как да си е въобразил това. Докато се взираше към дъното на коридора, се появи същият шум. Извърна се и видя, че Хупър бие пода с късата си дебела опашка.

— Хей, момче — промърмори Уейн и зарови пръсти в меката козина зад ушите му. — Изплаши ме, да знаеш. Защо си дошъл?

Хупър продължаваше да се пули насреща му. Ако някой помолеше Уейн да опише с една дума изражението на голямото грозно лице на кучето, Уейн щеше да го опише като „виновно“. Но нищо чудно животинката да бе гладна.

— Ще ти донеса нещо за ядене. Искаш да ядеш, нали?

Хупър изхриптя като беззъба, неспособна да зацепи скоростна кутия, сякаш искаше да възрази.

Уейн бе чул този звук преди малко. Беше си помислил, че идва от него. Но не идваше нито от него, нито от Хупър. Идваше откъм тънещия в утринен мрак двор.

Хупър продължаваше да гледа Уейн с тъжни, молещи очи. „Много съжалявам — казваше с поглед той. — Исках да съм добро куче. Исках да съм твоето добро куче.“ Уейн чу тази мисъл в главата си, сякаш Хупър имаше свръхестествени способности, като кучетата в комиксите.

Уейн бутна Хупър настрани, стана и погледна през прозореца. Отвън бе толкова тъмно, че отначало не виждаше нищо друго освен собственото си неясно отражение в стъклото.

После циклопът отвори мътното си око, точно от другата страна на прозореца, на някакви си два метра от него.

Сърцето на Уейн трепна за втори път през последните три минути и той усети, че в гърлото му се надига вик.

Окото се бе отворило много бавно и много широко, сякаш циклопът току-що се събуждаше. Цветът му бе нещо средно между тези на напитка „Танг портокал“ и урина. Преди Уейн да е успял да извика, то започна да помътнява, докато накрая не остана само блещукащият ирис с меден оттенък. Малко по-късно всичко изчезна.

Уейн издиша треперливо въздуха в гърдите си. Фар. Това бе фарът на мотоциклета.

Майка му се надигна и отметна косата си назад. През старото некачествено стъкло приличаше на призрак. Носеше бял потник, стари памучни шорти и разбира се, татуировки. В тъмното детайлите на татуировките не се виждаха. Човек можеше да си помисли, че нощта е полепнала по кожата й. Но Уейн бе наясно, че майка му е обвързана към своя личен мрак.

Хупър бе при нея, мотаеше се в краката й. От козината му капеше вода. Явно току-що бе излязъл от езерото. На Уейн му отне известно време да осъзнае, че Хупър е отвън. В това нямаше никаква логика, защото Хупър стоеше до него. Обаче след като се огледа, разбра, че е сам в спалнята.

Не мисли дълго по въпроса. Все още бе твърде уморен. Може би го бе събудило куче от сънищата. Може би щеше да полудее като майка си.

Уейн обу късите си гащи и излезе в хладната утрин. Майка му работеше по мотоциклета. В едната си ръка държеше парцал, в другата — онзи специален ключ, който приличаше на кука, или по-скоро на закривена кама.

— Как се озовах в твоето легло? — попита той.

— Кошмар — отвърна тя.

— Нямам спомени да съм сънувал кошмар.

— Не беше ти, който го сънуваше.

Тъмни птици прелитаха през мъглата, която пълзеше по повърхността на езерото.

— Откри ли къде е счупеният зъбец? — попита Уейн.

— Откъде знаеш, че има счупен зъбец?

— Не съм сигурен, просто така ми се стори, като запали двигателя.

— Доста време ли прекарваш в сервиза? Помагаш на баща ти?

— Понякога. Той казва, че съм полезен, защото имам малки ръце. Мога да развивам гайки, които той не стига. Цар съм на разглобяването. Но в сглобяването не ме бе бива особено.

— Добре дошъл в клуба — каза тя.

Поработиха заедно. Уейн нямаше представа колко време се правиха на монтьори, но когато приключиха, беше топло и слънцето се бе издигнало високо над върховете на дърветата. По време на работата почти не разговаряха, което бе добре. Нямаше причини да развалят придружените с омазване и разраняване на кокалчетата усилия по поправяне на мотора с разговори за чувства, бащи и момичета.

В един момент Уейн се отпусна върху петите си и погледна Вик. Тя се бе изцапала със смазка до лактите, имаше петно на носа, а дясната й ръка бе разкървавена. Момчето спря да шкури ръждясалия ауспух и се погледна. Беше мръсен колкото нея.

— Не знам как ще се измием — каза той.

— Разполагаме с цяло езеро. — Отметна косата си и кимна към езерото. — Предлагам следното: ако стигнеш пръв до сала, ще закусим в „Грийнбау“.

— А ако ти победиш, какво получаваш?

— Удоволствието, че макар и стара, мога да надделея над един малък лентяй.

— Какво е „лентяй“?

— Това е…

Той вече тичаше, като междувременно се опитваше да издърпа ризата си над главата. Метна дрехата в муцуната на Хупър. Движеше се бързо и гладко, босите му стъпала шляпаха в покритите с искряща роса треви.

Но тя го настигна и му се оплези. Стигнаха едновременно до пристана. Босите им крака задумкаха по дъските.

Тя протегна ръка и бутна Уейн по рамото. Той чу смеха й, докато залиташе пиянски настрани, размахвайки ръце. Пльосна се в тъмнозелената вода и потъна. След секунда тя се метна от края на пристана и се чу едно глухо „пляк“.

Той се показа на повърхността, плюейки нагълтаната вода, и се понесе към сала, който бе на десетина метра от брега. Салът всъщност представляваше голяма платформа от груби сиви дъски, прикрепени към ръждясали варели. Проклетото нещо определено бе екологична заплаха. Хупър лаеше гневно, без да смее да скочи във водата. Той по принцип не одобряваше забавленията, в които не играе главна роля.

Уейн почти бе стигнал до сала, когато осъзна, че е сам в езерото. Водната повърхност бе гладка като стъкло. Майка му я нямаше.

— Мамо! — провикна се той. Не се страхуваше. — Мамо?

— Ти загуби — отговори Вик с дълбок, глух, ехтящ глас.

Той се гмурна, задържайки въздуха в дробовете си, и заплува под водата. Излезе точно под сала.

Тя бе там, в мрака; мокрото й лице блестеше, косата й сияеше. Ухили се, когато той изникна до нея.

— Виж! — каза тя. — Изгубено съкровище.

Сочеше трептяща паяжина с диаметър поне шейсет сантиметра. Бе накичена с хиляди блестящи капки, същински скъпоценни камъни.

— Няма ли да закусим все пак?

— Ще, ще. Трябва. Победите над лентяите са важни, но не и засищащи.

* * *

Майка му цял следобед работи по мотоциклета.

Небето бе потъмняло. Нейде в далечината отекна гръмотевица. Звукът бе като при преминаването на камион по железен мост. Уейн зачака да завали.

Не капна дори капка дъжд.

— Някога приисквало ли ти се е да осиновиш мотор „Харли Дейвидсън“, вместо да родиш дете? — попита я той.

— По-малко харчове за храна щеше да има — отвърна тя. — Подай ми онзи парцал.

Той й го подаде.

Тя си избърса ръцете, намести кожената седалка върху чисто новия акумулатор и възседна мотора. С дънковите си шорти, големите черни мотористки ботуши и покритите си с татуировки ръце и крака приличаше на всичко друго, но не и на майка.

Завъртя ключа и щракна копчето. Циклопът отвори окото си.

Стъпи върху стартера, надигна се и натисна рязко. Моторът кихна.

— Наздраве! — каза Уейн.

Вик отново се надигна и ритна с всичка сила. Моторът изпухтя, хвърляйки прах и листа от ауспусите. На Уейн не му харесваше, че тя стоварва цялата си тежест върху стартера. Опасяваше се, че нещо може да се повреди. Като не бе задължително това да е мотоциклетът.

— Хайде! — каза тихичко тя. — И двамата знаем защо те намери Хлапето, така че не се опъвай.

Ритна още веднъж и още веднъж. Кичури коса паднаха върху лицето й. Стартерът изтрака и моторът пусна една кратка гръмотевична пръдня.

— Нищо че не работи — измърмори Уейн. Не му харесваше случващото се. Внезапно реши, че цялото това нещо е лудост… лудост, каквато не бе виждал у майка си от малък. — Пробвай по-късно, а?

Тя не го чуваше. Изправи се и намести крака си върху стартера.

— Хайде да търсим, мръснико! — изръмжа тя и настъпи здраво. — Отговори ми!

Двигателят забумтя. От ауспусите изригнаха кълба мръсен синкав дим. Уейн едва не падна от оградата, на която бе седнал. Хупър се присви, после излая уплашено.

Вик даде газ и двигателят изръмжа. Шумът бе плашещ, но и вълнуващ също така.

— Работи! — извика момчето.

Тя кимна.

— Какво казва? — подвикна той.

Тя се смръщи насреща му.

— Ти настояваше да ти отговори. Какво казва той? Аз не говоря езика на мотоциклетите.

— О! — възкликна тя. — Хай-йо, Силвър.^[1]

— Чакай да си взема каската! — провикна се Уейн.

— Ти оставаш тук!

Бяха принудени да крещят, за да надмогнат мощния рев на двигателя.

— Защо?

— Все още не е безопасно. Няма да ходя далече. Връщам се след пет минути.

— Чакай малко! — викна Уейн и вдигна пръст, след което се обърна и хукна към къщата.

Слънцето представляваше студена бяла точка, сияеща през ниските облаци.

Тя искаше да тръгва. Нуждата да излезе на пътя бе като влудяващия сърбеж, причинен от ухапване от комар. Искаше да излезе на пътя и да види какво може моторът, да види какво тя може да намери.

Входната врата се затръшна. Синът й се връщаше тичешком, носейки каска и якето на Лу.

— Върни се жива, чу ли! — изкрещя той.

— Такъв ми е планът — каза тя. Докато обличаше якето, добави: — Веднага се връщам. Не се тревожи.

Той кимна.

Светът около нея вибрираше заради бумтенето на машината — дърветата, пътят, небето, къщата, всичко сякаш бе на път да се разпадне. Тя вече бе обърнала мотоциклета към пътя.

Сложи каската. Облече якето, но не дръпна ципа.

Малко преди да отпусне ръчната спирачка, синът й се наведе пред мотоциклета и вдигна нещо от земята.

— Какво? — попита Вик.

Той й подаде ключа, който приличаше на закривен нож. Тя благодари с кимване и го мушна в джоба на шортите си.

— Върни се — каза той.

— Бъди тук, когато се върна.

Тя стъпи на стъпенките, включи на първа и потегли.

В този момент всичко спря да трепери. Оградата се плъзгаше назад. При излизането на пътя Вик се наклони на една страна. Имаше чувството, че е в самолет, който прави вираж. Имаше чувството и че гумите не докосват асфалтовата настилка.

Включи на втора. Къщата чезнеше зад гърба й. Погледна за последно през рамо. Уейн стоеше на алеята и й махаше, Хупър бе излязъл на пътя и се пулеше отчаяно.

Вик даде газ, превключи на трета и триумфът се стрелна напред. Стисна здраво дръжките, за да не падне. Тогава си спомни за фланелката, която бе носила преди време. На гърба й пишеше: „Ако виждате този надпис, значи кучката е паднала от мотора“.

Разкопчаното яке се наду като балон от вятъра. Тя се шмугна в мъглата.

Не забеляза чифта близко разположени един до друг фарове, които светнаха далече зад нея.

Уейн също не ги забеляза.

* * *

Неясните очертания на дървета, къщи и дворове отлитаха назад в мъглата.

В главата й не се появяваше никаква мисъл. Мотоциклетът не позволяваше това. Още когато го видя в гаража, тя разбра, че е достатъчно бърз и мощен, за да я откъсне от най-лошата й част — частта, която се опитваше да намери обяснение за всичко.

Пак смени скоростите с крак, и пак, и пак. Триумфът скачаше напред всеки път и поглъщаше пътя под себе си.

Мъглата стана плътна и облъхваше лицето й. Беше перлена, непостоянна, слънцето я бе пробило някъде вляво и всичко наоколо сияеше. Вик бе убедена, че на света няма нищо по-красиво.

Влажният асфалт съскаше под гумите — звук, наподобяващ статичен шум.

Лека болка погали деликатно лявото й око.

Видя хамбар в движещата се мъгла — дълга, висока, тясна постройка, леко наклонена на една страна. Заради кълбетата влага се създаваше усещането, че се издига насред пътя, а не на стотина метра встрани, макар че Вик много добре знаеше, че пътят ще свие наляво и ще я преведе покрай него. Усмихна се, беше й заприличал на нейния стар въображаем мост.

Вик наведе глава и се заслуша в шепота на гумите, който толкова много наподобяваше шум на радио, което не е на станция. Бе чела някъде, че това е фоновата радиация, в която се къпе цялата Вселена.

Чакаше пътят да свие наляво и да я преведе покрай хамбара, но той продължаваше все направо. Високата ръбата постройка изникна пред нея и я погълна в сенките си. Това не бе никакъв хамбар. Разбра, че пътят води право към нещото, чак когато стана твърде късно за смяна на посоката. Мъглата притъмня и застудя, стана студена като езерните води.

Дъски затракаха като картечници под гумите.

Мъглата се стопи, когато моторът стъпи на моста. Вик усети миризмата на прилепи.

Натисна спирачката и затвори очи. „Това не е истина“ — каза си.

Педалът на спирачката потъна до долу, задържа се така за момент, после изпадна. Затъркаля се върху дъските, думкайки кухо. След него затракаха гайка и няколко шайби.

Една тръбичка се шибаше в крака й и бълваше спирачна течност. Токът на ботуша й докосна дъските, чувството бе като да стъпиш върху машина за вършеене от деветнайсети век. Струваше й се, че халюцинира. Но в същото време усещаше как ботушът й се удря в моста и си даваше сметка, че ако падне от мотора ще бъде прекършена надве от халюцинацията.

Имаше време да погледне надолу и назад, за да прецени какво се случва. Отнякъде изскочи въже, което описа дъга в сенките. Предната гума се разтресе. Светът се завъртя, задната гума се плъзна настрани, блъскайки лудо халтави дъски.

Вик се надигна от седалката и премести тежестта си наляво, удържаше мотоциклета повече с воля, отколкото със сила. Той се изпързаля встрани, тракайки по дъските. Гумите най-накрая захапаха и моторът се закова несигурно, като едва не се катурна. Вик стъпи долу и успя някак си да го задържи, макар че скърцаше със зъби заради тежестта, която падаше върху крака й.

Тежкото дишане на Вик ехтеше остро във вътрешността на Прекия път, който не бе претърпял никаква промяна от последното й идване преди петнайсет години.

Тя потрепери, потеше се в огромното мотористко яке.

— Не е истина — каза и затвори очи.

Чуваше шумоленето на крилата на прилепите.

— Не е истина — повтори.

Откъм стените идеше тих статичен шум.

Вик се концентрира върху дишането си. Вдишваше бавно и стабилно, после издишваше през изкривените си устни. Слезе от мотора и застана до него, стиснала кормилото.

Отвори очи, но заби поглед в стъпалата си. Дъските бяха стари, сивкавокафяви и изтъркани. През пролуките се процеждаше статичен шум.

— Не е истина — каза тя за трети път.

Отново затвори очи. Обърна мотоциклета и закрачи към входа. Усещаше как дъските се огъват под краката й и под гумите на триумфа. Дробовете й се бяха стегнали и не можеше да вдишва дълбоко, гадеше й се. Налагаше се отново да постъпи в лудницата. Нямаше да може да изпълнява ролята на майка на Уейн. При тази мисъл гърлото й се сви от мъка.

— Това не е истина. Няма никакъв мост. Не съм си пила лекарствата, затова ми се привиждат разни неща. Това е.

Тя направи една крачка, после още една и още една… Отвори очи. Стоеше с повредения мотоциклет на пътя.

Когато обърна глава и погледна през рамо, видя само път.

* * *

Следобедната мъгла се вдигна като завеса, за да даде път на Вик Маккуин и нейната гадна машина, после се спусна отново, поглъщайки дори шума на двигателя.

— Ела, Хупър — каза Уейн. — Прибираме се.

Хупър стоеше до пътя и се взираше учудено в момчето.

Когато влезе в къщата, Уейн се провикна отново. Задържа вратата отворена, изчаквайки кучето да влезе. Хупър обаче обърна голямата си рошава глава и се вторачи в пътя… не натам, накъдето бе тръгнала Вик, а в обратната посока.

Уейн се чудеше какво е привлякло вниманието на животното. Какво ли виждаха кучетата? Какво ли означаваха за тях сенките в мъглата? Какви ли суеверия имаха? Уейн вярваше, че кучетата са не по-малко суеверни от човеците. Нищо чудно дори по-суеверни да бяха.

— Прави каквото искаш — каза Уейн и затвори вратата.

Седна пред телевизора с айфона в ръка и в продължение на няколко минути чати с баща си.

На летището ли си вече?

Да. Отложиха полета ми за три часа, така че трябва да чакам.

Кофти. Какво ще правиш?

Ще нападна щандовете за храна. Мощна атака.

Майка поправи мотора. Сега обикаля с него.

Сложи ли си каска?

Да. Накарах я. И якето облече.

Хубаво. Якето е яка защита.

:-) Обичам те. Лек път.

Ако загина в самолетна катастрофа, помни, че трябва да се грижиш за комиксите си. И аз те обичам.

Нямаше какво повече да си кажат. Уейн взе дистанционното и включи телевизора. Намери „Спондж Боб“. Официалното му становище бе, че вече е твърде голям за „Спондж Боб“, но тъй като майка му я нямаше, можеше да пренебрегне официалното становище и да прави каквото си иска.

Хупър излая.

Уейн стана и отиде до прозореца. Не виждаше кучето, което явно бе навлязло дълбоко в мъглата.

Заслуша се, чудеше се дали майка му не се връща. Май бе отсъствала доста повече от пет минути.

Очите му смениха фокуса си и той видя отражението на телевизора върху прозореца. Спондж Боб се бе загърнал с шал и разговаряше с Дядо Коледа. Добрият старец заби стоманена кука в главата на Спондж Боб, дръпна го и го запрати в чувала с играчки.

Уейн извърна рязко глава. Спондж Боб разговаряше с Патрик и нямаше никакъв Дядо Коледа.

Отправи се към кушетката и тогава чу как Хупър тупа с опашката си пред входната врата. Туп, туп, туп, точно както сутринта.

— Идвам — каза той. — Задръж малко!

Но когато отвори вратата, отвън не стоеше Хупър, а нисък космат дебелак, облечен в сив анцуг на златни райета. Главата му бе на петна, сякаш имаше краста. Очите му се кокореха над широкия сплеснат нос.

— Здравей — каза той. — Мога ли да използвам телефона ти? Претърпяхме ужасен инцидент. Току-що блъснахме някакво куче.

Говореше със запъване, сякаш четеше нечетливо написан текст.

— Какво? — възкликна Уейн. — Какво казахте?

Грозният мъж го изгледа разтревожено и рече:

— Здрасти. Мога ли да използвам телефона ти? Стана ужасен инцидент. Блъснахме куче.

Този път интонацията му бе различна, сякаш не можеше да прецени кои изречения са въпросителни и кои обяснителни.

Уейн погледна зад грозния мъж. На пътя, пред някаква кола, лежеше нещо, което приличаше на навит на руло бял килим. Заради движещата се на талази мъгла не виждаше ясно нито колата, нито бялата купчина. Това не бе никакъв килим, естествено. Уейн знаеше много добре какво е.

— Не го видяхме, а и то стоеше насред пътя. Блъснахме го — каза мъжът и махна над рамото си.

До предната дясна гума стоеше висок мъж. Беше се привел, дланите му лежаха върху коленете. Взираше се замислено в кучето, все едно очакваше то да се надигне.

Ниският стрелна с поглед дланта си, после вдигна глава и каза:

— Ужасен инцидент. — Усмихна се очаквателно. — Мога ли да използвам телефона?

— Какво? — попита отново Уейн, въпреки че бе чул ясно думите му със звънтящите си уши. А и онзи вече за трети път повтаряше едно и също. — Хупър? Хупър!

Шмугна се покрай ниския. Не се затича, вървеше с бърза, вдървена крачка.

Хупър бе полегнал на една страна и приличаше на заспал. Краката му бяха изпънати. Лявото му око бе отворено, зареяно към небето, но когато Уейн се приближи, се фиксира върху него. Все още бе жив.

— О, момчето ми — каза Уейн и падна на колене. — Хупър!

На светлината на фаровете мъглата се виждаше като хиляди миниатюрни капчици вода, трептящи във въздуха. Твърде малки, за да паднат, те се носеха напред-назад — дъжд, който никога нямаше да завали.

Хупър изтласка с дебелия си език струйка кремави лиги. Дишането му бе учестено. Уейн не виждаше кръв.

— Мили боже — каза мъжът, който гледаше кучето. — На това му викат лош късмет! Много съжалявам. Горкичкото. Обзалагам се обаче, че не е разбрал какво го е сполетяло. Дано това ти носи някаква утеха!

Уейн погледна мъжа, стоящ до предницата на колата. Носеше черни ботуши, които стигаха до коленете му, и фрак с месингови копчета. Уейн обърна внимание и на колата. Беше стара. Стара, но златна, както казваше баща му.

В дясната си ръка високият държеше сребрист чук, като тези, които се използват в крикета. Под връхната му дреха имаше бяла копринена риза, гладка и лъскава като прясно мляко.

Уейн впери поглед в лицето му. Чарли Манкс го наблюдаваше с големите си хипнотични очи.

— Бог да благослови кучетата и децата — каза той. — Този свят им носи само беди. Светът е крадец, който обира детството ти и завлича най-добрите кучета. Но трябва да знаеш, че той се е запътил към по-хубаво място!

Чарли Манкс не изглеждаше много по-различно, отколкото на полицейската снимка, бе по-стар обаче, почти древен. Няколкото сребърни косъма бяха сресани назад върху покрития му с петна череп. Тънките му устни бяха отворени и зад тях се белееше гаден мъртвешки език. Беше висок колкото Линкълн и също толкова мъртъв. Уейн усещаше смъртта в него и смрадта на гниеща плът.

— Не ме докосвай — каза Уейн.

Изправи се на треперещите си крака и отстъпи назад, при което се блъсна в дебелия. Той го сграбчи за раменете, принуждавайки го да стои с лице към Манкс.

Уейн завъртя главата си в опит да погледне назад. Ако имаше въздух в дробовете си, щеше да изкрещи. Мъжът зад него имаше ново лице. Носеше черен гумен противогаз с гротесков филтър върху устата и лъскави прозорчета на мястото на очите. Ако очите бяха прозорци към душата, то Човека с противогаза предоставяше гледка към безкрайна пустош.

— Помощ! — изкрещя Уейн. — Помогнете ми!

— Точно това възнамерявам да направя — подхвърли Чарли Манкс.

— Помощ! — изкрещя отново Уейн.

— Аз викам, ти викаш, всички ние викаме, защото сладолед искаме — каза Човека с противогаза. — Викай си. Да видим какво ще стане. Но знай едно, приятелю, няма сладоледени изненади за оногова, който голям глас вади!

— Помощ! — ревна Уейн.

Чарли Манкс положи мършавите си пръсти върху ушите и направи болезнена гримаса.

— Какъв гаден шум само.

— Който вдига шум, не получава играчка, само голяма плачка — отбеляза Човека с противогаза. — Който вика с мощ, не получава помощ.

На Уейн му се повръщаше. Отвори уста, за да извика отново, и Манкс се протегна и опря пръст в устните му. Шт. Уейн трепна, усетил миризма на формалдехид и кръв.

— Няма да ти сторя нищо лошо. Никога не бих наранил дете. Престани с това мяукане. Искам да обсъдя нещо с майка ти. Убеден съм, че си свястно момче. Всички деца са свестни… за известно време. Тази лъжлива кранта майка ти лъжесвидетелства срещу мен. Но това не е краят. Аз имам деца, а тя ми попречи да съм с тях. Цяло десетилетие нямах възможност да видя сладките им усмихнати личица, макар че често чувах гласчетата им в сънищата си. Чувах ги как ме викат и знаех, че са огладнели. Нямаш представа какво е да знаеш, че децата ти са в нужда, а да не можеш да направиш нищо по въпроса. Всеки нормален човек би се побъркал. Разбира се, някои биха казали, че на мен не ми трябва много да стигна до това състояние!

Двамата мъже се засмяха.

— Моля ви — проплака Уейн. — Пуснете ме.

— Да му дам ли газ, господин Манкс? Време ли е за малко джинджифилов дим?

Манкс опря длани на кръста си и се намръщи.

— Кратката дрямка май ще е полезна в случая. Трудно се разговаря с толкова превъзбудено момче.

Човека с противогаза избута Уейн покрай предницата на колата. Уейн видя, че това е ролс-ройс и се сети за една от статиите, донесени от Маги Лей. В нея пишеше за човек, който е изчезнал в Тенеси заедно с ролс-ройс от 1938 година.

— Хупър! — викна Уейн.

Минаваха покрай кучето. Хупър извъртя глава, сякаш подразнен от муха, явно не бе чак толкова зле. Впи зъбите си в левия глезен на Човека с противогаза.

Човека с противогаза изписка и залитна. Уейн за момент си помисли, че ще успее да се измъкне, но ниският бе с дълги мускулести ръце като на павиан и сграбчи Уейн за гърлото.

— О, господин Манкс — проплака Човека с противогаза. — То хапе! Кучето хапе! Заби си зъбите в крака ми!

Манкс вдигна сребристия чук и го стовари върху главата на Хупър, също като мъжете по панаирите, които млатят целта в краката си в опит да накарат звънчето да звънне. Черепът на кучето изхрущя като настъпена електрическа крушка. Манкс го удари още веднъж за по-сигурно. Човека с противогаза освободи крака си, извърна се и срита Хупър.

— Мръсно куче! — ревна Човека с противогаза. — Дано да те е заболяло! Дано много да те е заболяло!

Когато Манкс се изправи, на копринената му риза блестеше кърваво петно с формата на буквата „Y“. Явно възрастният мъж имаше рана на гърдите си.

— Хупър — изхриптя Уейн.

Идеше му да вика, но можеше само да шепне. Едва чуваше собствения си глас.

По бялата козина на Хупър бяха избили кървави петна. Все едно виждаше кръв върху сняг. Уейн нямаше сили да погледне смазаната му глава.

Манкс се наведе над кучето, с мъка си поемаше въздух.

— Е, това кутре няма да гони повече гълъбите.

— Ти уби Хупър! — изстена Уейн.

Чарли Манкс отвърна:

— Да. Май така се получи. Горкичкият. Лоша работа. Винаги съм се опитвал да бъда приятел с кучетата и децата. Ще те компенсирам, момко. Приеми, че съм ти задължен. Вкарай го в колата, Бинг, и му дай нещо, което да заличи тревогите му.

Човека с противогаза избута Уейн напред. Куцаше, щадейки десния си глезен.

Задната врата на ролс-ройса изщрака и се отвори широко. Вътре нямаше никой. Никой не бе дръпнал лостчето. Уейн се озадачи, но бързо забрави това чудо. Нещата се развиваха светкавично и не можеше да си позволи да мисли за него.

Уейн осъзнаваше, че ако влезе, никога повече няма да излезе. Все едно да легне в гроб. Хупър обаче му бе показал какво трябва да прави. Хупър му бе показал, че дори когато изглеждаш победен, пак можеш да хапеш.

Уейн извърна глава и впи зъбите си в голата ръка на мъжа. Стисна здраво челюсти и усети вкуса на кръв.

Човека с противогаза изпищя:

— Боли! Той ме ухапа!

Ръката му се отвори, после се затвори. Уейн видя отблизо думите, изписани с черен маркер върху вътрешната страна на дланта.

ТЕЛЕФОН

ИНЦИДЕНТ

КОЛА

— Бинг! — изсъска Манкс. — Тихо! Набутай го в колата и млъквай!

Бинг — Човека с противогаза — сграбчи Уейн за косата и дръпна рязко. Уейн имаше чувството, че скалпът му всеки момент ще се разпори като вехт килим. Въпреки това вдигна крака си и го запъна в прага на вратата. Човека с противогаза изпъшка и удари Уейн в слепоочието.

Сякаш светна светкавица. Само че вместо ярка бяла светлина, зад очите му проблесна мрак. Краката му омекнаха. Когато погледът му се проясни, видя, че се е проснал на пода.

— Бинг! — ревна Манкс. — Затвори вратата! Някой идва! Онази ужасна жена идва!

— Задникът ти е трева — каза Човека с противогаза на Уейн. — Задникът ти е трева, а аз съм косачката. Ще окося задника ти, после ще те чукам. Ще те скъсам направо.

— Бинг, чуваш ли ме!

— Мамо! — изкрещя Уейн.

— Идвам! — викна уморено тя.

Гласът й идеше отдалече и изглеждаше вял.

Човека с противогаза затръшна вратата.

Уейн се надигна на колене. Лявото му ухо пулсираше от удара, бузата му гореше. Гадеше му се от вкуса на чуждата кръв.

Погледна над предната седалка през стъклото.

Тъмна фигура крачеше по пътя. Мъглата правеше странни оптически номера, изкривявайки и уголемявайки фигурата. На Уейн му се струваше, че вижда гърбушко, бутащ инвалидна количка.

— Мамо! — изкрещя отново Уейн.

Предната лява врата, тази към пасажерското място, се отвори. Човека с противогаза се намърда вътре и затвори вратата, после се извърна назад и насочи пистолет към лицето на Уейн.

— Дали ще благоволиш да млъкнеш — каза Човека с противогаза, — или да те надупча. Ще те напълня с олово, да знаеш. Дали ще ти е приятно? Не мисля.

Той погледна дясната си ръка, върху която имаше безформена синина, оградена от ярки ивици кръв — там зъбите на Уейн бяха пробили кожата.

Манкс се намести зад волана. Сложи сребристия чук върху кожената поставка между седалките. Двигателят мъркаше тихо. Усещаше се повече като нежна вибрация, отколкото като шум.

Гърбушкото с инвалидната количка излезе от мъглата и изведнъж се превърна в жена, бутаща с мъка мотоциклет.

Уейн отвори уста, канеше се да извика отново. Човека с противогаза поклати глава. Уейн се вторачи в черния отвор на дулото. Не бе ужасяващ, а очарователен — като гледката от висок планински връх, под който зее пропаст.

— Край с шегичките — обяви Човека с противогаза. — За веселие веч няма почва, срещата започва.

Чарли Манкс включи на скорост, при което се чу силно изщракване. Погледна още веднъж през рамо.

— Не му обръщай внимание — рече Манкс. — Той е от онези, които развалят всичко. Смятам обаче, че ще можем да се позабавляваме. Почти съм сигурен, че ще можем. Всъщност аз почвам още сега.

* * *

Мотоциклетът отказваше да запали. Дори не издаваше обнадеждаващи звуци. Тя скача върху стартера, докато не я заболяха краката, но така и не се чу ниското дълбоко кашляне, което подсказва, че двигателят има намерение да заработи. Чуваше се само пуфкане, наподобяващо презрителна въздишка.

Не й оставаше нищо друго, освен да се прибере пеша.

Приведе се над кормилото и забута. След три крачки спря и погледна през рамо. Моста пак го нямаше. Никога не бе имало мост.

Вик вървеше и се чудеше как да започне разговора си с Уейн.

„Хей, хлапе, лоши новини. Някакъв чарк се разхлаби и моторът се счупи. А, и чарк в главата ми се разхлаби, та и аз дадох фира. Трябва да отида на поправка. Когато се настаня в лудницата, ще ти пратя пощенска картичка.“

Тя се засмя. Но този смях й приличаше повече на ридание.

„Уейн. Копнея да съм майката, която заслужаваш. Но не се получава. Просто не се получава.“

Само при мисълта да каже такова нещо й се догади. Дори и то да бе истина, нямаше да се почувства по-малко страхлива.

„Уейн, надявам се, че знаеш, че те обичам. Надявам се, че разбираш, че опитах.“

Мъглата се спусна над пътя, сякаш минаваше право през тялото й. Денят се бе оказал необичайно студен за края на август.

Друг глас — силен, ясен, мъжествен, бащиният й глас, заговори в главата й:

„Не продавай краставици на краставичари, Хлапе. Ти искаше да намериш моста. Ти тръгна да го търсиш. Тъкмо затова спря да си пиеш лекарствата. Тъкмо затова ремонтира мотоциклета. Какво толкова те плаши? Страх те е, че си луда? Или те е страх, че не си?“

Вик често чуваше баща си да казва неща, които тя не искаше да знае, макар че през последните десет години бе разговаряла с него само няколко пъти. Чудеше се защо все още има нужда от гласа на човек, който я е изоставил.

Буташе мотоциклета през влажната студена мъгла. Върху гладката повърхност на якето се бе образувал конденз. Кой знае от какво бе направено. Сигурно от някаква смесица от брезент, тефлон и нищо чудно, драконова кожа.

Вик свали каската и я закачи на кормилото, но тя отказваше да стои там и все падаше на пътя. Накрая Вик се принуди да я сложи отново на главата си. Крачеше тежко по банкета. Зачуди се дали да не зареже мотора, а по-късно да мине да го вземе, но тази идея й се видя неприемлива. Веднъж вече бе зарязала превозното си средство — ралея — и от това бе загубила много. Когато разполагаш с комплект колела, които могат да те отведат навсякъде, не бива да ги изоставяш.

На Вик й се прииска, вероятно за пръв път в живота й, да има мобилен телефон. Понякога й се струваше, че е единственият човек в Америка, който няма мобилен телефон. Преструваше се, че това е начин да покаже, че не е зависима от технологичните капани на двайсет и първи век. Всъщност обаче не можеше да приеме идеята да държи подобна джаджа непрекъснато в себе си. За нея нямаше да има и миг спокойствие, ако знаеше, че е възможно да получи спешно обаждане от Коледната земя. Някое мъртво дете да каже: „Здравейте, госпожице Маккуин, липсвахме ли ви?“.

Тя буташе и крачеше, буташе и крачеше. Тананикаше си тихичко нещо. Дълго време дори не осъзнаваше, че си тананика. Представяше си Уейн застанал до прозореца, вперил очи в мъглата, пристъпващ нервно от крак на крак.

Вик се опитваше да потуши надигащата се, незнайно защо, паника. Усещаше, че Уейн има нужда от нея. Бе отсъствала твърде дълго време. Страхуваше се от сълзите и гнева на Уейн… но в същото време ги чакаше с нетърпение. Копнееше да види сина си, да се убеди, че всичко е наред. Буташе. Пееше.

— Тиха нощ — пееше тя. — Свята нощ.

Чу се и спря, но песента продължаваше да ехти в съзнанието й — тъжно и фалшиво. „Всичко е наред. Всичко е наред.“

Главата й се бе спарила заради каската и физическите усилия. Краката й бяха мокри и студени. Искаше й се да поседне, по-скоро да полегне в тревата край пътя и да погледа ниското небе с вид на пресечено мляко. Обаче видя наетата къща — тъмен правоъгълник с размити от мъглата очертания.

Бе паднал здрач и тя се изненада, че лампите в къщата не светят. Виждаше само бледото синкаво сияние на телевизора. Малко се изненада, че Уейн не я чака, вперил поглед през прозореца.

Тогава обаче го чу.

— Мамо — извика той.

Заради каската гласът му й се стори глух и далечен.

Сведе глава. Той бе добре.

— Идвам — викна уморено тя.

Почти бе стигнала до алеята, когато чу бръмчене на кола. Вдигна глава. В мъглата блестяха фарове. Колата бе спряла на банкета, но в момента, в който Вик я забеляза, тя се плъзна напред.

Вик стоеше и се взираше напред, а когато тя се отърси от мъглата, не се изненада особено от видяното. Беше пратила Чарли Манкс в затвора и бе прочела некролога му, но с частица от съзнанието си бе очаквала да го види отново, него и ролс-ройса му.

Призракът се измъкна от мъглата като черна шейна, цепеща облак. Зад себе си влачеше опашка от декемврийски скреж. Декемврийски скреж през лятото. Белият дим се разнесе, разкривайки стария очукан, покрит с петна от ръжда номер — NOS4A2.

Вик се отдръпна от мотоциклета и той се стовари с трясък на асфалта. Лявото огледало се пръсна на хиляди сребърни парченца.

Тя се обърна и побягна.

Стигна до дървената ограда и скочи върху нея. Когато стъпи на най-горната пречка, чу как колата задрапа нагоре по насипа. Скочи в ливадата, но успя да направи само една крачка, преди призракът да помете оградата.

Едно парче дърво се завъртя като перка на хеликоптер и я прасна по раменете. Тя литна над ръба на света и падна в бездънна пропаст, в безкраен, студен, бушуващ океан от дим.

* * *

Призракът блъсна оградата от обелени колове и Уейн се плъзна по задната седалка и падна на пода. Челюстите му изтракаха като кастанети.

Разхвърчаха се дървени парчета. Едно от тях изтрополи върху предния капак. Уейн си помисли, че това е тялото на майка му, и се разкрещя.

Манкс наби спирачки и се извърна към Човека с противогаза.

— Не искам той да гледа такива неща — каза старецът. — Да видиш как кучето ти умира, е предостатъчно. Би ли го приспал, Бинг? Очевидно е, че се е изразходвал психически.

— Трябва да ти помогна за жената.

— Благодаря, Бинг, много си вежлив. Но не, тя е под контрол.

Колата се люшна при излизането на мъжете.

Уейн се надигна на колене и погледна над предната седалка.

Стиснал сребристия чук, Чарли Манкс заобикаляше предницата на колата. Майката на Уейн лежеше на тревата сред коловете на разбитата ограда.

Задната лява врата се отвори и Човека с противогаза влезе. Уейн се метна надясно в опит да стигне до дясната врата, но онзи го хвана за ръката и го придърпа към себе си.

Той държеше малък син флакон, на който пишеше: „Аромат на джинджифил, освежител за въздуха“, и бе изрисувана жена, вадеща тава с курабийки от фурна.

— Да ти кажа какво е това тук — подхвана Човека с противогаза. — Пише аромат на джинджифил, но всъщност мирише на сън. Вдишаш ли една глътка, спиш чак до следващата сряда.

— Не! — кресна Уейн. — Недей!

Запърха като птица със заковано за дъска крило. Нямаше къде да бяга.

— Няма, няма. Ти ме ухапа, лайно такова. Откъде знаеш, че нямам СПИН? Може да си се заразил. Може да си прихванал СПИН от мен.

Уейн погледна над предната седалка към двора. Манкс крачеше към майка му, която не помръдваше.

— Заслужаваш да те ухапя — каза Човека с противогаза. — Заслужаваш да те ухапя два пъти, веднъж заради стореното от теб и втори път заради тъпото ти куче. Мога да те ухапя по хубавото личице. Хубав си като момиченце, но няма да си толкова хубав, ако отхапя бузата ти и я изплюя на пода. Но двамата с теб само ще седим тук. Ще седим и ще гледаме шоуто. Ще видиш какво прави господин Манкс с мръсни курви, които лъжат мръснишки. А когато той приключи с нея, ще дойде моят ред. А аз не съм толкова мил, колкото господин Манкс.

Майка му мърдаше дясната си ръка, свивайки и изпъвайки пръстите си, които накрая останаха свити в хлабав юмрук. Уейн усети как нещо в него се отпуска. Сякаш някой бе стоял върху гърдите му, но в един момент бе отстъпил, давайки му възможност да си поеме дълбоко въздух. Не бе мъртва. Не бе мъртва. Тя не бе мъртва.

Тя движеше внимателно ръката си напред-назад, сякаш опипваше тревата в търсене на изтърван предмет. Помръдна десния си крак, после го сви в коляното. Като че ли се опитваше да стане.

Манкс се приведе, вдигна огромния си сребрист чук и го стовари върху нея. Уейн досега не бе чувал звука на чупещи се кости. Манкс я уцели в лявото рамо и Уейн чу пукане… като на сухи дърва в лагерен огън. От силния удар тя се пльосна по корем.

Той закрещя. Закрещя с всичка сила, после затвори очи и наведе глава.

Човека с противогаза го сграбчи за косата и дръпна главата му назад. Нещо метално прасна Уейн по устата. Дебелакът го бе ударил с флакона.

— Отвори си очите и гледай — изръмжа Човека с противогаза.

Майка му помръдна дясната си ръка, опитваше се да се надигне, да изпълзи настрани, но Манкс я удари отново. Гръбнакът й се счупи. Звукът бе гаден, все едно някой бе скочил върху купчина чинии.

— Наслаждавай се! — каза Човека с противогаза. Дишаше толкова тежко, че противогазът му се бе запарил отвътре. — Стигнахме до най-интересното.

* * *

Вик плуваше.

Беше под водата, в езерото. Бе се гмурнала почти до дъното, където светът бе мрачен и бавен. Не изпитваше нужда от въздух, не задържаше дъха си. Открай време обичаше да е в дълбокото, в тихите сенчести обиталища на рибите.

Вик можеше да стои там вечно, бе готова да се превърне в пъстърва, но Уейн я викаше от горния свят. Гласът му идваше отдалече, но въпреки това тя усещаше настоятелността в него, усещаше, че момчето не просто крещи, а се дере. Изискваха се много усилия да стигне до повърхността. Ръцете и краката й отказваха да се движат. Опита да се концентрира върху едната си ръка. Изпъна пръстите си. Сви ги. Изпъна ги отново.

Вик лежеше по корем в тревата. Усещането за подводност не бе изчезнало. Не можеше да разбере как се е озовала в двора. Не можеше да си спомни какво я бе ударило. Нещо я бе ударило. Трудно й бе да си мръдне главата.

— Чувате ли ме, госпожо Умнице Виктория Маккуин? — каза някой.

Тя го чуваше, но не можеше да осмисли думите. Голяма работа. Уейн бе важният. Бе чула, че Уейн я вика, това бе вън от съмнение. Бе почувствала виковете му с костите си. Трябваше да стане и да провери дали той е добре.

Вик направи опит да се надигне и Манкс стовари лъскавия си сребрист чук върху рамото й. Чу как костта изпука и усети как ръката й потъна. Свлече се, забивайки брадичка в пръстта.

— Не съм ти разрешил да ставаш. Само попитах дали ме чуваш. Добре ще е да ме чуваш.

Манкс. Манкс бе тук, не бе мъртъв. Манкс и неговият ролс-ройс, а Уейн бе в ролс-ройса. Знаеше, че последното е факт, както знаеше първото си име, въпреки че не бе виждала момчето от повече от половин час. Уейн се намираше в онази кола и тя трябваше да го измъкне.

Тя отново се надигна и Чарли Манкс отново замахна с чука. Удари я в гърба и тя чу как прешлените й се строшават със звук като от настъпена евтина играчка — сухо, пластмасово изхрущяване. Ударът й изкара въздуха и я повали по корем.

Уейн пак крещеше, този път обаче, без да изрича думи.

Вик много искаше да се извърне и да го погледне, но главата й сякаш тежеше цял тон. Цяло чудо бе, че тънкият й врат издържаше огромното натоварване. „Каската — помисли си тя. — С каска съм и нося якето на Лу.“

Якето на Лу.

Вик бе поместила единия си крак, свивайки го в коляното — това бе първата част от плана й да се изправи. Усещаше пръстта под коляното си, усещаше как мускулите в задната част на бедрото й треперят. Бе чула Манкс да смазва гръбнака й с втория си удар и не можеше да разбере защо все още усеща краката си. Не можеше да разбере и защо не изпитва чудовищна болка. Най-много я боляха сухожилията, които се бяха пренатоварили от дългото бутане на мотоциклета. Бе силно натъртена, но нямаше нищо счупено. Дори рамото й бе здраво, макар че бе изпукало грозно. Тя си пое дълбоко въздух, но не я заболяха ребрата, въпреки че бяха пропукали като сухи съчки.

Не бе чула трошащи се кости. Бе чула пръсването на кевларените плочки в якето на Лу. Лу бе казал, че с такова яке дори да се блъснеш с двайсет мили в час в телефонен стълб, пак ще можеш да се изправиш.

При следващия удар на Манкс тя изкрещя повече от изненада, отколкото от болка, и отново чу пращене.

— Искам да отговаряш, когато ти приказвам — каза Манкс.

Удареното място запулсира, онзи не се шегуваше. Но пак бе пострадала само бронята. Главата й се бе прочистила, което й даде увереност, че ако положи върховни усилия, ще успее да се изправи на крака.

„Не, недей — каза баща й. Вик имаше чувството, че шепне в ухото й. — Лежи си и го остави да се позабавлява. Не е подходящ моментът, Хлапе.“

Тя се бе отрекла от баща си. Той не й бе нужен и гледаше да прекъсва бързо редките им разговори по телефона. Не искаше да го чува. Но сега той бе тук и й говореше със същия спокоен тон, с който преди много години й обясняваше как да удря с бейзболната бухалка и защо певецът Ханк Уилямс е голяма работа.

„Той си мисли, че е те размазал, душко. Смята те за извадена от строя. Ако се опиташ да станеш, ще разбере, че не си чак толкова зле колкото си мисли, и ще ти разкаже играта. Изчакай. Изчакай подходящия момент. Ще усетиш кога е дошъл, убеден съм.“

Гласът на баща й, якето на любовника й. В един момент усети, че двамата важни мъже в живота й се грижат за нея. Бе си мислила, че те са по-добре без нея и тя е по-добре без тях, но сега, тук, в калта, осъзна, че винаги е зависила от тях.

— Чуваш ли ме? Чуваш ли какво ти говоря? — попита Манкс.

Тя не отговори. Лежеше неподвижно.

— Я ме чуваш, я не — рече след кратък размисъл. Тя не бе чувала гласа му от повече от десетилетие, но това селяндурско провлачване й бе добре познато. — Приличаш на курва, както се търкаляш в калта с тези възкъси дънкови шорти. Едно време, не чак толкова отдавна, дори курвите ги бе срам да се появяват на обществено място облечени така, а да разкрачат крака, яхвайки мотоциклет, в гротескна пародия на сексуален акт… — След кратко мълчание добави: — Предишния път дойде с колело, не съм забравил. Не съм забравил и моста. Този мотор също ли е специален? Аз съм наясно със специалните превозни средства, драга Виктория Маккуин, а също и с тайните пътища. Надявам се, че си се нафлиртувала на воля. Но вече край с флиртуването.

Той стовари чука в кръста й. Сякаш я бяха праснали с бейзболна бухалка в бъбреците. Изписка през стиснатите си зъби. Имаше чувството, че вътрешностите й са станали на желе.

Там долу нямаше броня. Предишните удари не бяха нищо в сравнение с този. Още едно такова цапардосване и щеше да има нужда от патерици, за да се изправи на крака. И вероятно щеше да пикае кръв.

— Вече няма да обикаляш баровете с мотора си, нито да ходиш до аптеката да си купуваш хапове за луди. О, аз знам всичко за теб, Виктория Маккуин, госпожице лъжкиня, госпожице Сърби ме путката. Знам каква жалка алкохоличка си, колко калпава си като майка и че си била в лудница. Знам, че синът ти е извънбрачен, в което няма нищо изненадващо, предвид факта, че си курва. Много жалко, че живеем в свят, в който такива като теб имат право да раждат деца. Е, момчето ти вече е при мен. С лъжите си ти отне моите деца. Сега аз ще отнема твоето.

Вик се стегна цялата. Това бе по-лошо от това да те млатят с чук. Имаше чувството, че ще повърне в каската. Бе опряла дясната си длан в свития си от ужас корем. Пръстите й напипаха предмета, сложен в джоба на якето. Беше със сърповидна форма.

Манкс се наведе. Заговори с мек, нежен глас.

— Синът ти е при мен. И никога повече няма да го видиш. Не очаквам да ми повярваш, Виктория, но при мен ще му е по-хубаво. Ще го даря с щастие, каквото ти не можеш да му предложиш. В Коледната земя, заклевам се, той никога няма да се чувства нещастен. Ако имаш поне мъничко доблест, ще ми благодариш. — Той я побутна с чука и се наведе още по-ниско. — Хайде, Виктория. Кажи го. Кажи „благодаря“.

Тя мушна дясната си ръка в джоба. Напипа ключа със странна форма. Палецът й попадна върху релефния надпис ТРИУМФ.

„Сега. Сега е моментът. Постарай се“ — каза баща й.

Лу я целуна нежно по слепоочието.

Вик се надигна. Получи силен спазъм в гърба, някакво мускулче се бе вдървило и се опитваше да й попречи, но тя не си позволи дори да изохка.

Виждаше го като тъмно петно в мъглата. Беше като отразен в криво огледало, с тънки като клечки крака и безкрайни ръце. Очите му бяха големи, ококорени и за втори път в продължение на няколко минути тя си представи риба. Той приличаше на препарирана риба. Горните му зъби бяха впити в долната устна, което му придаваше глуповато, учудено изражение. Незнайно защо, целият й живот й заприлича на съвкупност от нещастия, пиянстване, неспазени обещания и самота, въртящи се като във въртележка около срещата с този мъж.

Измъкна ключа от джоба. Едва не го изтърва, защото върхът му се закачи в подплатата. Стисна го здраво и замахна към очите на Манкс. Ударът не бе точен. Острият връх попадна в слепоочието му, направи десетсантиметрова рана, отпаряйки парче кожа, и застърга костта отдолу.

— Благодаря! — каза тя.

Манкс се плесна с кокалестата си длан по челото. Изражението му бе като на човек, връхлетян от смайваща мисъл. Залитна назад. Токът му се хлъзна по влажната трева. Тя замахна към гърлото му, но не можа да го достигне. Той се пльосна върху капака на призрака.

— Мамо, о, мамо! — крещеше отнякъде Уейн.

Вик не се чувстваше стабилна върху краката си. Но нямаше време да мисли за това. Заклатушка се към Манкс. Сега вече виждаше колко стар и грохнал е той. Мястото му бе в старчески дом, където да пие сокчета, покрил коленете си с одеяло. Можеше да се справи с него. Можеше да го притисне върху капака и да продупчи гадните му очи със заострения ключ.

Беше се надвесила над Манкс, когато сребристият чук изсвистя. Ударът попадна в страничната част на каската, при което Вик се завъртя на сто и осемдесет градуса и се свлече на коляно. В главата й задрънчаха чинели, все едно бе героиня от анимационно филмче. Мръсникът изглеждаше почти древен, но от движенията му лъхаха гъвкавостта и силата на тийнейджър. Парченца стъкло от забралото западаха по тревата. Ако не бе с каска, Вик щеше да получи сериозна пробойна в черепа си.

— Оооо! — изпищя Чарли Манкс. — О, боже! Тази ме разпра като басма!

Вик бързо се изправи. Бе паднал здрач. А главата й кънтеше. Все пак чу затръшване на врата.

Извъртя се, стиснала с две ръце каската. Опитваше се да спре ужасните вибрации, които създаваха усещането, че всичко ехти. Светът се тресеше, сякаш бе седнала на работещ на празни обороти мотор.

Манкс все още лежеше върху предния капак. Изтерзаната му тъпа физиономия лъщеше от кръвта. Обаче до задницата на колата бе изникнал друг мъж. Поне приличаше на мъж. Главата му бе като на насекомото от онзи черно-бял филм от петдесетте години — гумена, с изпъкнала уста и празни стъклени очи.

Човекът насекомо имаше пистолет. Вик се вторачи в черното дуло, чийто отвор бе изненадващо малък, не по-голям от човешки ирис.

— Бам, бам — каза насекомото.

* * *

Когато видя, че Манкс се е проснал върху капака на колата, Бинг се разтресе като от откат на оръжие. Същото чувство бе изпитал и в момента, когато гръмна баща си в слепоочието с пистолета за пирони, само че сегашният откат бе насочен не към ръката му, а към душата му. Кучката бе пробола в лицето добрия господин Манкс и продължаваше атаката си. Тя възнамеряваше да го убие — мисъл толкова невъобразима и ужасна, колкото тази слънцето да угасне. Кучката се приближаваше и господин Манкс имаше нужда от помощта му.

Бинг сграбчи флакона с джинджифиловата подправка, насочи дюзата в лицето на момчето и пръсна струя светъл газ в устата и очите му. Трябваше да стори това още преди минути, но бе твърде ядосан и му се бе приискало да накара момчето да гледа. Хлапакът трепна и опита да се извърне, но Бинг го хвана за косата и продължи да пръска. Уейн Кармоди затвори очи и престана да вдига шум.

— Бинг, Бинг! — крещеше Манкс.

Бинг също кресна. Гореше от нетърпение да излезе от колата и да се притече на помощ, в същото време осъзнаваше, че не е приспал правилно момчето. Нямаше време, а и копеленцето бе в колата и не можеше да избяга. Бинг го пусна и прибра флакона в джоба на якето си. Бръкна в десния си джоб, където бе пистолетът.

Изскочи навън, затръшвайки вратата зад себе си, и извади оръжието. Жената беше с черна мотористка каска и се виждаха само широко отворените й от ужас очи, явно осъзнаваше какво я очаква. Три крачки го деляха от нея, а от такова разстояние смъртта е гарантирана.

„Бинг, Бинг, не се размотавай — каза си той, — а действай.“

Показалецът му вече бе побелял върху спусъка, когато господин Манкс се оттласна напред и застана пред оръжието. Пистолетът изгърмя и лявото ухо на Манкс се пръсна, превръщайки се в облак от кожа и кръв.

Манкс изпищя и покри с длан остатъците от ухото си.

Бинг също изпищя. Стреля отново, право в мъглата. Ехото на неочаквания втори изстрел така го стресна, че той се изпърдя остро в гащите си.

— Господин Манкс! О, боже! Господин Манкс, добре ли сте?

Възрастният човек се подпря на колата и извърна глава, за да погледне към Бинг. Огромните му немигащи очи се взираха стреснато в него.

— Е, какво ще кажеш? Наръгаха ме в лицето, а ухото ми стана на парчета! Май трябва да се радвам, че мозъкът ми не се е разтекъл по ризата, тъпако!

— О, боже! Какъв съм идиот! Без да искам! Господин Манкс, бих предпочел да умра пред това да ви нараня! Олеле какво направих! Майчице! Иде ми да се гръмна!

— Нея гръмни, друго не се иска от теб! — ревна Манкс и свали ръката си. Тънки червени ивици се поклащаха край бузата му. — Действай! Застреляй я! Свали я на земята и да приключваме!

Бинг отмести погледа си от добрия човек, сърцето му издаваше нехармонични звуци като от изтъркаляно по стълби пиано. Видя, че Маккуин се отдалечава бегом, правейки големи крачки с дългите си крака. Ушите му звънтяха толкова силно, че почти не чу повторния гърмеж на пистолета си. Пламъчето разцепи призрачната мъгла.