Джо Хил
Носферату (41)

Хейврил, Масачузетс

Всеки ден, след като се наобядваше, Зигмунд де Зут отделяше един час за боядисване на войничета. Това бе любимото му занимание. Слушаше изпълнението на Берлинския симфоничен оркестър на „Облакът Атлас“ от Фробишър и боядисваше старинните шлемове и мундири на немците. Имаше малък макет върху парче шперплат с размери два на два метра, който представяше битката при Вердюн — окървавена кал, изгорели дървета, храсталаци, телени мрежи и трупове.

Зиг се гордееше с прецизната си работа с четката. Изобразяваше дори златните нишки на еполетите, микроскопичните месингови копчета на мундирите и петната от ръжда по шлемовете. Имаше чувството, че когато са оцветени добре, войничетата едва ли не могат да оживеят и да се втурнат да атакуват отбранителната линия на французите.

Той работеше по тях в деня, в който това най-накрая се случи, в деня, в който те най-накрая започнаха да се движат сами.

Оцветяваше един ранен германец, който се бе хванал за гърдите, а устата му зееше в безмълвен вик. Зиг бе потопил четчицата в червената боя и се канеше да мацне пръстите на войника, но когато протегна ръка, той отстъпи.

Зигмунд се облещи срещу високия по-малко от три сантиметра войник, чиято ръка бе осветена от ярката лампа. Понечи отново да го мацне и той отново се люшна назад.

Зиг направи трети опит, като си помисли: „Не мърдай, копеленце“, но пропусна. Много далече бе от целта, направи резка върху козирката на металната лампа.

Освен това не се движеше само един войник. Всички се движеха, потрепвайки като пламъчета на свещи.

Зигмунд потърка челото си с длан. Потта му бе топла и мазна. Пое си дълбоко въздух и му замириса на джинджифилови сладки.

„Удар — помисли си. — Получил съм удар.“ Мислеше на холандски, защото в момента английският му убягваше, макар че говореше английски от петгодишен.

Протегна ръце към ръба на масата, за да се подпре, но не успя и падна. Падна върху паркета от орехово дърво върху дясната си страна и усети как нещо изщрака в бедрото му. Костта се счупи като суха клечка, настъпена от германски ботуш. Цялата къща се разтресе от падането му и той си помисли, пак на холандски: „Това ще накара Жизел да дойде“.

— Hulp — провикна се. — Ik heb een slag. Nr. Nr.

Думите не му звучаха нормално, но му отне време да разбере защо. „Холандски. Тя не знае холандски.“

— Жизел! Паднах!

Тя не се появи, нито отговори на виковете му. Замисли се какво ли прави, та не го чува. Предположи, че е излязла при техника, поправящ климатичната система. Облечен в мръсни работни дрехи трътлест мъж — Бинг някой си — бе дошъл да смени една кондензаторна намотка по заръка на производителя.

Долу на пода главата му като че ли се прочисти. Когато седеше на стола, въздухът му се бе сторил гъст, застоял и топъл и изведнъж му бе замирисало на джинджифилови сладки. Тук долу обаче бе по-хладно и светът не се въртеше толкова неприятно. Забеляза една отвертка, която бе загубил преди месеци. Беше се сгушила сред валмата прах под тезгяха.

Бедрото му бе счупено. Бе сигурен в това, усещаше костните отломки, сякаш под кожата му имаше нагорещена жица. Помисли си, че ако успее да се изправи, ще може да стигне до коридора, използвайки стола като проходилка.

Може би щеше да успее да се добере до вратата и да извика техника. Или живеещата от другата страна на улицата Вик Маккуин. Но не, Вики бе отишла някъде с момчето си. Не, ако успееше да се довлече до телефона в кухнята, щеше просто да извика „Бърза помощ“. Дали Жизел щеше да го намери, преди линейката да е цъфнала на алеята? Не искаше да я стряска повече от необходимото.

Зиг протегна кльощавата си ръка към стола, хвана се за него и се изправи, като внимаваше да не стъпи на левия си крак. Въпреки това болеше много. Чу как някаква кост изщрака.

— Жизел! — изрева той.

Приведе се над стола, стиснал с две ръце облегалката, и си пое треперливо дъх. Отново усети онази странна коледна миризма. Адски силна бе.

„Удар — помисли си той отново. — Случват се такива неща при удар. Мозъкът се обърква и човек усеща несъществуващи миризми, докато светът се топи като мръсен сняг под топъл пролетен дъжд.“

Извърна се към вратата, която бе на десетина крачки и зееше отворена. Струваше му се невъзможно Жизел да не е чула виковете му, ако е в къщата. Или бе отвън край бучащия климатик, или пазаруваше, или бе мъртва.

Замисли се върху тези възможности — при бучащия климатик, на пазар или мъртва — и със свито сърце стигна до извода, че третата не може да бъде отхвърлена.

Вдигна стола, премести го напред и подрипна леко. Сега, както бе в изправено положение, отново му се виеше свят. Мислите му се рееха като гъши пух, понесен от топъл ветрец.

Някаква песен се въртеше непрекъснато в главата му, зациклила по идиотски начин. „Една старица глътна мухата, защо ли глътна мухата, сега ще опъне петалата.“ Само че песента зазвуча по-силно и сякаш вече не бе в главата му, а във въздуха наоколо.

— Една старица паяк глътна и ся от гъдел ще се гътне — пееше гласът.

Беше висок, фалшив и изненадващо кух, идещ сякаш от вентилационна шахта.

Зиг вдигна глава и видя, че покрай вратата мина мъж с противогаз. Той влачеше Жизел за косата надолу по коридора. Жизел не се съпротивляваше. Беше облечена в спретната синя ленена рокля и обувки на висок ток със същия цвят. Едната обувка се изхлузи от стъпалото й и падна. Човека с противогаза бе увил около китката си кестенявата й прошарена коса. Очите й бяха затворени, тясното й изпито лице изглеждаше спокойно.

Човека с противогаза извърна глава и го погледна. Зиг никога не бе виждал толкова ужасно нещо. Сети се за онзи филм с Винсънт Прайс, в който ученият се кръстосва с насекомо. Главата му представляваше черна гумена круша с блестящи лещи вместо очи и гротескно изглеждаща клапа върху устата.

Дали не ставаше въпрос за нещо по-лошо дори от удар? Възможно ли бе вследствие на мозъчен удар човек да получи халюцинации? Един от неговите войници бе излязъл от макета, възпроизвеждащ битката при Вердюн, и влачеше жена му по коридора. Може би затова Зиг с мъка стоеше изправен. Немецът бе нападнал Хейврил, пускайки отровен газ. Чудно защо обаче газът не миришеше на горчица, както би трябвало, а на курабии.

Човека с противогаза вдигна пръст, за да покаже, че ще дойде скоро, и продължи да влачи Жизел по коридора. Отново се разпя.

— Имаше една старица — пееше той, — тя глътна коза. Просто си отвори устата и глътна козата. Каква лакома кучка!

Зиг се отпусна върху стола. Краката… не си чувстваше краката. Протегна ръка, за да избърше потта от лицето си, и си бръкна в окото.

По пода на кабинета трополяха ботуши.

Зиг с мъка вдигна глава. Имаше чувството, че върху темето му е сложена тежест, поне десет килограма желязо.

Онзи стоеше с ръце на кръста до макета и се взираше в кратерите, руините и телените заграждения. Зиг най-сетне успя да разпознае дрехите му — носеше изцапан със смазка костюм на техник по поддръжка на климатици.

— Човечета, човечета! — каза Човека с противогаза. — Обожавам човечетата! Нагоре по стръмните планини, надолу по тревистите долини, не смеем да ловуваме, защото от човечетата се страхуваме. — Погледна Зиг и добави: — Господин Манкс казва, че съм същински демон на римите. Аз смятам, че просто съм поет, но не съм го осъзнавал. На колко години е съпругата ви, господине?

Зиг нямаше намерение да отговаря. Искаше да попита техника какво е направил с Жизел, но вместо това каза:

— Ожених се за нея през 1976 година. Жена ми е на петдесет и девет. Петнайсет години по-млада е от мен.

— Хитряга! Толкова млада жена! Деца имате ли?

— Не. Имам мравки в мозъка.

— От севофлурана е — обясни Човека с противогаза. — Вкарах го през климатика. Личи си, че жена ти не е раждала. Такива твърди, стегнати гърди! Опипах ги и мога да ти кажа, че жените, които са раждали, нямат такива цици.

— Защо го направи? Защо си дошъл тук? — попита Зиг.

— Живеете точно срещу Вик Маккуин. Гаражът ви е за две коли, но имате само една кола — отбеляза Човека с противогаза. — Когато се върне, господин Манкс ще има къде да паркира. Колелата на призрака се въртят, въртят, въртят, въртят, въртят, колелата на призрака се въртят цял ден.

Зиг де Зут долови серия от звуци — съскане, драскане и тупкане — които се повтаряха непрекъснато. Не можеше да разбере какво е това. Звуците като че ли бяха в главата му, но за известно време и песента на Човека с противогаза сякаш бе в главата му. Сега вместо мисли Де Зут имаше там съскане, драскане и тупкане.

Човека с противогаза се вторачи в него.

— Виктория Маккуин май вече има майчински гърди. Трябва да си ги виждал. Как ти се струват циците й?

Зиг го гледаше с празен поглед. Разбираше какво го питат, но не знаеше как да отговори на такъв въпрос. Вик Маккуин бе само на осем години; в съзнанието на Зиг тя отново бе дете — момиче с момчешки велосипед. Тя идваше от време на време да оцветява фигурките. Беше му приятно да я наблюдава как работи — оцветяваше съсредоточено, с присвити очи, сякаш се взираше в дълъг тунел, опитвайки се да види какво има в другия край.

— Тази къща отсреща е нейна, нали? — попита Човека с противогаза.

Зиг не искаше да му каже. Не искаше да му съдейства.

— Да — чу се да казва. — … Защо ти казах? Защо отговарям на въпросите ти? Аз не желая да ти съдействам.

— И това е от севофлурана. Нямаш представа какви неща ми казват хората, като им дам малко от добрия стар джинджифилов дим. Една баба, на шейсет и четири май беше, ми сподели, че единствения път, когато е получила оргазъм, са й го вкарали отзад. Шейсет и четири! Гадно, нали? Ще се нуждаеш ли от мен все още, ще ме праскаш ли все още, когато стана на шейсет и четири!

Той се изкиска невинно като дете.

— Това да не би да е серум на истината? — попита Зиг.

Едва успя да зададе въпроса си. Всяка дума бе кофа с вода, която трябваше да бъде измъкната на ръка от дълбок кладенец.

— Не точно, но със сигурност, притъпява усещанията. Ставаш податлив на внушения. Чакай само да се събуди жена ти. Ще ми лапа оная работа така, сякаш обядва, след като е пропуснала закуската. Ще си мисли, че това е съвсем нормално! Не се безпокой. Нима да те карам да гледаш. Тогава вече ще си мъртъв. Слушай сега! Къде е Вик Маккуин? Наблюдавам къщата цял ден. Като че ли няма никой вътре. Не е отишла на почивка, нали? Би било неприятно. Много неприятно.

Зигмунд де Зут не отговори. Беше се разсеял. Най-накрая бе разбрал какво чуваше, какво издаваше онова съскане, драскане и тупкане.

То изобщо не бе в главата му. Беше записът, който слушаше — изпълнение на Берлинския оркестър.

Музиката бе спряла.