Джо Хил
Носферату (40)

Гаражът за карети

Вик бе влизала в пристройката само веднъж, при първия си оглед на къщата. Беше казала на майка си, че смята да я разчисти и да я ползва като ателие. Досега обаче моливите и боите не бяха мърдали от шкафа в спалнята и в пристройката цареше същият безпорядък, както в деня на нанасянето им.

Дългото тясно помещение бе толкова претъпкано с боклуци, че не можеше да се стигне до отсрещната стена по права линия. Имаше няколко кабинки, където някога са били държани коне. Вик харесваше миризмата вътре — на бензин, прах, изсъхнала слама и дърво, което се е пекло на слънце поне осемдесет лета.

Ако беше на годините на Уейн, Вик щеше да кисне на гредите, сред гълъбите и летящите катерици. Това обаче, изглежда, не бе на сърцето на Уейн. Той не общуваше с природата. Правеше снимки с айфона си, после се навеждаше над екрана и ги преглеждаше. За него основното предимство на къщата бе, че има безжичен интернет.

Не че искаше да стои вътре. Искаше да стои вътре в телефона си. Устройството бе неговият мост за бягство от един свят, в който майка му е луда алкохоличка, а баща му — сто и четиресет килограмов механик, който ходи на сбирките на любителите на комикси облечен като Железния човек.

Моторът бе в задната част на гаража и бе завит с опръскан с боя брезент, но характерните форми се различаваха ясно. Вик го забеляза веднага и се зачуди как е убягнал от погледа й.

Чуди се само секунда обаче. Никой не знаеше по-добре от Вик Маккуин колко лесно се губят важните неща сред визуалния безпорядък. Можеше преспокойно да пресъздаде мястото в някоя от книгите за Търсача. Намерете пътя към мотоциклета през лабиринта от боклуци — като внимавате да не се спънете в опънатите жици — и избягайте! Идеята хич не бе лоша, струваше си да я обмисли. Не можеше да си позволи да отхвърля с лека ръка нито една добра идея. Някой можеше ли?

Уейн хвана единия край на брезента, тя — другия. Отметнаха го назад.

Моторът бе покрит с дебел пласт прах и стърготини. Кормилото и контролните уреди едва се виждаха от паяжини. Фарът бе откачен и висеше на жиците си. Резервоарът с капковидна форма имаше цвят на червена боровинка и сребристи ивици. Отстрани с хромирани букви бе написано „Триумф“.

Машината сякаш бе излязла от стар филм за моторджии — не онези филми с многото цици, приглушените цветове и Питър Фонда, а по-старите, по-кротките, които са черно-бели, пълни със състезания и разговори за Човека. Вик вече се бе влюбила в нея.

Уейн прокара дланта си по седалката, после погледна полепналите по нея валма мръсотия.

— Можем ли да го задържим?

Сякаш говореше за изгубено коте.

Естествено, че не можеха да го задържат. Не беше техен. Принадлежеше на възрастната жена, която им бе дала къщата под наем.

Само че…

Само че на Вик нещо й подсказваше, че той вече е неин.

— Съмнявам се, че е в движение — каза тя.

— Голяма работа — отвърна Уейн с небрежната увереност на дванайсетгодишно дете. — Поправи го. Татко ще ти каже как става.

— Твоят баща вече ми е казвал как става.

В продължение на седем години се бе опитвала да бъде момичето на Лу. Невинаги бе приятно и никога не бе лесно, но имаше и някои щастливи дни в гаража. Лу поправяше моторите, а Вик ги боядисваше; по радиото звучеше „Саундгардън“, а в хладилника имаше студена бира. Понякога тя се мотаеше край Лу и му задаваше въпроси. Той й обясняваше за предпазителите, спирачките и ауспусите. Тогава й харесваше да е в неговата компания, дори себе си харесваше до известна степен.

— Значи можем да го задържим, а? — попита отново Уейн.

— На нашата наемодателка е. Мога да я попитам дали се продава.

— Сигурен съм, че ще ни го даде. — Написа с пръст „наш“ върху прашната повърхност на резервоара. — Че коя старица би искала да фучи по пътищата с такова бебче?

— Тази, която стои до теб — отвърна тя, после се пресегна и избърса с длан написаното.

Сред лъчите на утринното слънце се изви вихрушка от златни прашинки.

Под мястото, където бе думата „наш“, Вик написа „мой“. Уейн извади айфона си и направи снимка.