Джо Хил
Носферату (39)

Езерото Уинипесоки

Сутринта, когато Уейн откри триумфа, Вик бе на пристана и се опитваше да разплете две въдици. Бе ги намерила в един шкаф в къщата — ръждясали реликви от осемдесетте години, чиито корди представляваха кълба с размерите на юмрук. В гаража бе мярнала кутия с такъми, така че прати Уейн да я потърси.

Седеше на края на пристана, шляпайки във водата с босите си крака, и се бореше с възлите. Когато бе на кокаин — да, и това бе употребявала — можеше да развързва възли часове наред и същевременно да изпитва удоволствие като при секс. Тогава можеше да си играе с възела така, както Слаш с китарата.

Сега обаче се отказа след пет минути. Нямаше смисъл да се мъчи. В кутията щеше да има нож. Човек трябва да знае кога си струва да вложи усилия за разплитането на нещо и кога е по-добре да кълца с нож.

Освен това слънчевите лъчи се отразяваха във водната повърхност и й причиняваха болка в очите. Особено в лявото. Чувстваше лявото си око твърдо и тежко, сякаш бе от олово, а не от мека тъкан.

Вик полегна на слънце и зачака Уейн да се върне. Щеше й се да поспи, но всеки път щом се унесеше, се стряскаше, чувайки песента на лудото момиче в главата си.

Чу я за пръв път в лудницата в Денвър, където бе пратена, след като запали къщата. Песента на лудото момиче имаше само четири стиха, но никой, нито Боб Дилън, нито Джон Ленън, нито Байрон, нито Кийтс бяха създавали толкова емоционална и проникновена творба.

Никой не мигва нощем, когато тази песен запея!

А ще я пея цяла нощ само за нея!

Вик да стигне с колелото си надалече иска!

А можеше за кръгче с шейната на Дядо Коледа да се натиска!

Тази песен я бе събудила още първата нощ в клиниката. Пееше я жена, намираща се в някое от съседните отделения. И не я пееше просто за себе си, а се обръщаше директно към Вик.

Лудата изпяваше песента си три или четири пъти на нощ, обикновено тъкмо когато Вик се унасяше. Понякога избухваше в толкова бурен смях, че не успяваше я изкара докрай.

Вик закрещяваше. Настояваше някой да затвори устата на тъпата крава. И другите закрещяваха, цялото отделение закрещяваше — всички искаха тишина, да бъдат оставени да поспят. Вик пищеше, докато не й паднеше гласът, после идваха черни мъже с бели униформи, поваляха я на леглото и й биеха инжекция.

През деня Вик ядосано оглеждаше лицата на другите пациенти, търсейки издайнически следи на умора и виновност. Само че всички изглеждаха изморени и виновни. По време на терапевтичните групови сесии тя се заслушваше в другите, смятайки, че нощната певица ще се издаде сама чрез дрезгав глас. Само че всички имаха дрезгави гласове заради тежките нощи, лошото кафе и цигарите.

После Вик престана да чува песента. Предположи, че са преместили смахнатата в друго крило, показвайки най-накрая загриженост към останалите пациенти. Половин година след като излезе от болницата, Вик най-сетне разпозна гласа и разбра коя е била лудата певица.

— Моторът в гаража наш ли е? — попита Уейн, а после, още преди тя да е схванала какво я пита, добави: — Какво пееш?

Чак тогава осъзна, че си тананика. Сега звучеше много по-добре, отколкото когато се дереше истерично в лудницата.

Вик се надигна и потърка лицето си.

— Не знам. Нищо.

Уейн я изгледа мрачно, подозрително. Закрачи с неуверена крачка по пристана. Хупър се влачеше след него като опитомена мечка. Уейн носеше жълта очукана кутия за инструменти, бе стиснал дръжката й с две ръце. Изтърва я и тя падна с трясък върху дъските. Целият пристан се разтресе.

— Намерих кутията с такъми — обяви Уейн.

— Не е тази.

— Каза ми да търся кафява кутия.

— Тази е жълта.

— На места е кафява.

— На места е ръждясала.

— Е, и? Ръждата е кафява.

Той отключи кутията и бутна капака настрани. Намръщи се.

— Случва се човек да сгреши — отбеляза тя.

— Това не служи ли за ловене на риба? — попита той и извади някакъв странен инструмент, приличаш на острието на миниатюрна коса. Можеше да се побере в човешка длан. — Има формата на кука.

Вик знаеше какво е, макар че от години не бе виждала такова нещо. Най-накрая стопли какво бе казал Уейн при излизането си на пристана.

— Дай да видя кутията — каза Вик.

Обърна я и се загледа в ръждясалите гаечни ключове, уреда за измерване на налягане и стария ключ с правоъгълна глава, на който пишеше ТРИУМФ.

— Къде намери това?

— Беше на седалката на стария мотоциклет. Той върви ли с къщата?

— Покажи ми!