Джо Хил
Носферату (34)

Денвър, Колорадо

В първата събота на октомври Лу каза на Виктория Маккуин, че смята да отиде на гости на майка си с детето. Говореше шепнешком, при затворена врата, за да не може Уейн, който бе в дневната, да го чуе. По кръглото лице на Лу бе избила нервна пот. Често облизваше устни, докато говореше.

Бяха в спалнята. Лу седеше на ръба на леглото; матракът бе провиснал доста и поскърцваше. Вик по принцип не се чувстваше комфортно в спалнята. Непрестанно поглеждаше към телефона, очаквайки той да звънне. Преди няколко дена се бе опитала да се отърве от него, като го извади от контакта и го набута в долното чекмедже, но Лу го намери и го включи отново.

Лу каза още някои неща — колко разтревожен бил, колко разтревожени били другите. Тя изобщо не го слушаше. Цялото й внимание бе насочено към телефона, чакаше го да звънне. Знаеше, че ще звънне. Чакането бе мъчително. Гневеше се, че Лу я бе привикал вътре, преспокойно можеха да проведат този разговор вън на верандата. Вярата й в него бе накърнена. Бе невъзможно да се води разговор в стая с телефон. Все едно да водиш разговор в помещение, от чийто таван виси прилеп. Дори и прилепът да спеше, как да мислиш за нещо друго или да гледаш към нещо друго. Ако телефонът звъннеше, тя щеше да го изскубне от стената и да го изхвърли навън. Изкушаваше се още сега да пристъпи към действие.

Изненада се, когато Лу подхвърли, че ще е добре и тя да отиде при своята майка. Майката на Вик бе на майната си в Масачузетс, а и Лу знаеше, че двете не се погаждат. Единственото, което щеше да е по-абсурдно, бе да я подкани да се види с баща си, с когото не бе разговаряла от три години.

— Бих предпочела да съм в затвора, отколкото при майка ми. Боже, Лу! Знаеш ли колко телефона има майка ми в къщата си?

Лу я изгледа някак смутено и изморено. Вик си помисли, че това е поглед на човек, който се е предал.

— Ако искаш да поговорим за каквото и да е, мобилният телефон е у мен — каза Лу.

Вик просто се засмя. Не си направи труда да му каже, че вчера е разглобила мобилния му телефон и го е натикала в кофата за боклук.

Той я взе в мечешката си прегръдка. Имаше наднормено тегло, но миришеше по-добре от другите мъже. Гърдите му имаха миризма на кедър, машинно масло и природа. Общо взето, ухаеше на отговорност. За момент, както се бе притиснала към него, Вик си припомни какво е да си щастлив.

— Трябва да тръгвам — каза той накрая. — Чака ме дълъг път.

— Къде отиваш? — попита стреснато тя.

Той примигна и рече:

— Ама, Вик… мила… ти слушаш ли изобщо?

— Много внимателно — отвърна Вик и това бе самата истина.

Слушаше внимателно, но не него. Ослушваше се за телефона. Чакаше го да звънне.

След като Луис и детето тръгнаха, тя обходи стаите на тухлената къща на Гарфийлд стрийт, която бе купила с парите от „Търсача“ — тогава все още рисуваше и децата от Коледната земя не се обаждаха всеки ден. Взе ножица и преряза кабелите на телефоните.

Събра телефонните апарати и ги занесе в кухнята. Сложи ги в печката, на горната решетка и завъртя копчето. Хей, номерът бе проработил, когато трябваше да се пребори с Чарли Манкс, нали?

След като печката започна да нагрява, тя отвори прозорците и включи аспиратора.

После Вик се настани пред телевизора в дневната, както си бе по бикини. Първо гледа „Хедлайн Нюз“. Но в студиото на Си Ен Ен имаше твърде много звънящи телефони и това я разстрои. Прехвърли на „Спондж Боб“. И там звънна телефон, така че отново смени канала. Намери програма за спортен риболов. Тук изглеждаше безопасно — в предавания от този род нямаше телефони — освен това мястото на действието бе езерото Уинипесоки, където Вик бе летувала като дете. Винаги бе харесвала как изглежда езерото малко след изгрев-слънце — гладко черно огледало, покрито с фината бяла коприна на утринната мъгла.

Отначало пи уиски с лед. После се наложи да пие уискито чисто, защото в кухнята миришеше много гадно и нямаше как да вземе лед. Всъщност цялата къща смърдеше на горяща пластмаса, въпреки аспиратора и отворените прозорци.

Вик Маккуин гледаше как някакъв рибар се бори с пъстърва, когато в краката й изчурулика телефон. Погледна разхвърляните по пода играчки, предимно роботи, сред които Ар Ту-Ди Ту, Далек и разбира се, няколко фигурки на Търсача. Единият от роботите бе от „Трансформърс“, черен, с обемист гръден кош и червени лещи на главата. Той видимо потреперваше, докато издаваше чуруликащ звук.

Тя го вдигна и започна да сгъва ръцете и краката му навътре. Набута главата му в тялото. Събра двете части на торса му и внезапно се получи пластмасов джиесем играчка.

Пластмасовият телефон играчка звънна отново. Тя натисна бутона за отговор и доближи апарата до ухото си.

— Ти си дебела лъжкиня — каза Милисент Манкс. — И татко много ще ти се ядоса, когато излезе от онова място. Ще набучи очите ти с вилица и ще ги извади като коркови тапи.

Вик занесе играчката в кухнята и отвори печката. Изригна облак отровен черен дим. Телефоните се бяха изпекли и имаха черен цвят. Метна трансформъра върху разтопената материя и тресна вратичката.

Смрадта бе толкова ужасна, че се наложи да напусне къщата. Облече рокерското яке на Лу и ботушите си, взе чантичката си и бутилката уиски и излезе. Докато затръшваше вратата, детекторът за дим започна да пиука.

Чак когато сви зад ъгъла, осъзна, че е само с яке и ботуши. В два сутринта крачеше в покрайнините на Денвър по избелели розови бикини. Добре че се бе сетила да вземе уискито.

Смяташе да се върне вкъщи и да обуе дънки, но се загуби, което досега не й се бе случвало. Озова се на хубава улица с триетажни тухлени постройки. Нощта ухаеше на есен и току-що намокрен асфалт. О, колко обичаше миризмата на пътищата — на омекналия от жегата асфалт в края на юли, черните пътища с техния парфюм от цветен прашец и пръст през юни, аромата на смачканите листа по селските друмища през спокойния октомври, миризмата на пясък и сол на магистралите, която през февруари е почти морска.

По това време на денонощието улицата бе почти изцяло нейна, макар че минаха трима мъже с харлита. Те намалиха скоростта, за да я огледат. Не бяха рокери обаче. Бяха юпита, които вероятно се прибираха вкъщи при женичките си, след като са си изкарали добре с приятели в някой скъп стриптийз клуб. По италианските им кожени якета, сините дънки марка „Гап“ и по моторите, излезли сякаш току-що от шоурума, тя разбра, че си падат повече по пицарии, отколкото по бруталности на пътя. Въпреки това я огледаха много добре. Тя вдигна бутилката си с уиски към тях и им свирна с пръсти, а те просто дадоха газ и отпрашиха.

Пред очите й изникна книжарница. Затворена, естествено. Бе малка, от независимите, и на витрината бяха изложени нейните книги. Преди година бе направила представяне тук. Тогава си беше сложила панталон.

Вторачи се в мрачното пространство вътре, искаше да разбере коя от книгите й промотират. Книга четири. Четвъртата книга вече бе излязла? На Вик й се струваше, че все още работи по нея. Политна напред и лицето й се лепна за стъклото. Задникът й щръкна назад към улицата.

Беше доволна, че четвъртата книга е излязла. По едно време си мислеше, че няма да може да я завърши.

Когато Вик започна да рисува книжки, по телефона никога не идваха обаждания от Коледната земя. Това бе причината Вик да се захване с „Търсача“; когато рисуваше, телефоните мълчаха. Но докато работеше по третата книга, любимите й радиостанции започнаха да излъчват коледна музика посред лято и отново заидваха обаждания. Бе опитала да се огради със защитен ров — ров, пълен с бърбън „Мейкърс Марк“, но единственото, което удави в него, бе работата си.

Вик се канеше да се отдръпне от прозореца, когато телефонът в книжарницата звънна.

Видя го как светна на бюрото в далечния край на помещението. В наситената топла тишина на нощта го чуваше доста ясно и знаеше, че това са те. Мили, Лори и другите деца на Манкс.

— Съжалявам — каза тя на книжарницата, — не съм склонна да поемам обажданията ти. Ако желаеш да оставиш съобщение, не си извадила късмет.

Оттласна се от витрината прекалено рязко и се заклатушка заднешком по тротоара. После тротоарът свърши, стъпалото й мина над ръба на бордюра и тя падна тежко по задник на влажния асфалт.

Болеше, но вероятно не чак толкова, колкото се полагаше. Не бе сигурна дали уискито е притъпило болката, или бе следвала хранителния режим на Лу Кармоди достатъчно дълго, че да има добра подплата отзад. Страхуваше се бутилката да не се е счупила, но не, беше цяла-целеничка в ръката й. Отпи глътка. Имаше вкус на дъбова бъчва и сладко самоунищожение.

Когато се изправи на крака, звънна друг телефон, в друго търговско помещение — в едно кафене. Телефонът в книжарницата продължаваше да дрънчи. После се намеси още един, беше на втория етаж в сградата отдясно. И четвърти, и пети. В апартаментите на горните етажи. От двете страни на улицата, в двете посоки.

В нощта заеча телефонен хор. Бе като жабите през пролетта, извънземна хармония, включваща крякане, чуруликане и свиркане. Бе като звъненето на камбанки в коледна утрин.

— Майната ви! — изкрещя тя и запрати бутилката към отражението си във витрината на магазина отсреща.

Стъклото се пръсна. Изведнъж всички телефони замлъкнаха, като бунтовници, стреснати от изстрел.

Секунда по-късно алармата се задейства — електронно пиукане и проблясване на сребърни лампички. Светлината освети изложената стока — велосипеди.

Нощта застина за един чувствен, нежен миг.

Велосипедът на витрината, естествено, беше марка „Ралей“, бял и обикновен. Вик се олюля. Усещането за невидима заплаха изведнъж изчезна, сякаш някой бе дръпнал прекъсвач.

Тя прекоси улицата и докато парчетата счупено стъкло хрущяха под краката й, в главата й се оформи план. Щеше да открадне колелото и да излезе с него извън града. Щеше да отиде в Дакота Ридж и щеше да върти педалите сред елите и нощния мрак, докато не открие Прекия път.

Мостът щеше да я прехвърли над стените на затвора и да я отведе в болничното отделение, където се намираше Чарли Манкс. Жестока гледка щеше да е, трийсетгодишна жена по бикини, плъзгаща се с десетскоростния си велосипед по коридорите на строго охранявана сграда в два сутринта. Представи си как минава покрай спящите на леглата си затворници. Щеше да отиде право при Манкс, да подпре велосипеда на стъпенката, да измъкне възглавницата изпод главата на гадния подпалвач на хора и да го задуши. Това щеше веднъж завинаги да сложи край на обажданията от Коледната земя. Бе убедена.

Вик протегна ръце през строшената витрина, вдигна ралея и го изнесе отвън на пътя. Някъде запищя сирена; топлата влажна нощ отнасяше този пълен със страстен копнеж звук надалече.

Изненада се. Алармата се бе задействала само преди половин минута. Не бе очаквала ченгетата да реагират толкова бързо.

Но сирената, която чуваше, не бе на полицейска кола. Бе на пожарната, извикана да гаси къщата, макар че до пристигането й почти всичко бе изгоряло.

Полицейските коли пристигнаха няколко минути по-късно.