Джо Хил
Носферату (31)

Бранденбург, Кентъки

Мишел Деметър бе на дванайсет, когато баща й й позволи да го покара. Дванайсетгодишно момиче зад волана на автомобил „Ролс-Ройс Призрак“ от 1938 г., в първите дни на лятото, със свалени прозорци и радио, от което звучеше коледна музика. Грейнала от щастие, Мишел припяваше, макар и доста фалшиво. Когато не можеше да се сети за думите, си измисляше.

— Елате! Всички вярващи, възторжени. Елате всички вярващи и пейте за Бог!

Колата плуваше в тревата, същинска черна акула, прорязваща развълнувания океан от зелено и жълто. Птиците изхвърчаваха пред нея и се устремяваха към лимоненото небе. Колелата топуркаха по невидимите коловози.

Баща й, който вече се бе понасвяткал, седеше на съседната седалка и въртеше копчето на радиото. Между краката си стискаше кутийка топла бира „Корс“. Радиото минаваше на различни честоти, но навсякъде имаше само статичен шум. По единствената станция, която можеше да се хване, и то със силно пращене, звучеше проклетата празнична музика.

— Защо пускат такива тъпотии в средата на май — попита той и се оригна, чудовищно и гротескно.

Мишел се изкиска доволно.

Нямаше начин да се изключи или намали радиото. Копчето за силата на звука се въртеше хлабаво и нищо не променяше.

— Тази кола е като твоя дъртия — каза Нейтан и измъкна още една бира от стекчето в краката си. — Бледо подобие на предишната си същност.

Това бяха просто тъпи дрънканици. Иначе баща й се справяше сравнително добре. Беше изобретил някаква клапа за „Боинг“ и с хонорара купи триста акра земя над река Охайо. В момента прекосяваха имота.

Колата наистина отдавна бе загърбила най-добрите си дни. Килимът бе сдал багажа и отдолу се показваше трептящ метал. Под педалите имаше дупки, през които Мишел виждаше тревите, шибащи купето. Кожата на таблото се лющеше. Едната от задните врати не пасваше добре, беше без боя, цялата ръждясала. Задният прозорец липсваше, както и задната седалка. Черните петна подсказваха, че преди време някой вероятно се бе опитал да запали лагерен огън там.

Боравеше умело със съединителя, газта и спирачката, както я бе учил баща й. Бе седнала на възглавница, за да може да вижда арматурното табло и да следи какво става отвъд предното стъкло.

— Тези дни ще гледам да намеря време за работа по звяра. Само трябва да запретна ръкави и ще го накарам да живне. Ще бъде страхотно да е напълно реставриран, за да можеш да отидеш с него на абитуриентския си бал — каза баща й, — когато пораснеш.

— Да, добра идея. На задната седалка има предостатъчно място за гушкане — рече тя и погледна през рамо.

— Става идеално и за закарване до родилния дом. Гледай пътя, моля те.

Той махна с кенчето към възвишенията и падините, към плетеницата от бурени, храсти и горски енчец; не се виждаше път, единствената следа от човешка дейност бе хамбарът отзад в далечината и дирята на самолет горе.

Тя натискаше педалите. Те пъшкаха и проскърцваха.

Единственото, което Мишел не харесваше в колата, бе статуйката на предния капак — зловеща сребърна дама със слепи очи и рокля на вълни. Бе се привела напред към люшкащите се буренаци и се усмихваше тайнствено, сякаш някой я шибаше с камшик. Сребърната дама можеше да е тайнствена и красива, но усмивката на лицето й разваляше всичко. Хилеше се като малоумна, която току-що е блъснала любимия си в пропаст и се кани да се метне след него.

— Ужасна е — отбеляза Мишел и кимна с брадичка към капака. — Прилича ми на вампир.

— Кръвопийката — каза баща й, спомняйки си нещо, което бе чел преди време.

— Коя? Не я наричат кръвопийка.

— Да. Името й е Духът на екстаза. Тя е класика. Класическа статуя върху класическа кола.

— Екстаз? Като наркотика? — попита Мишел. — Еха, яко. Имало ли е екстази тогава?

— Не, не като дрогата. Има се предвид удоволствие. Тя е символ на безкрайното удоволствие. Намирам я за красива — каза той, макар че всъщност смяташе, че прилича на една от жертвите на Жокера — богата дама, която бе умряла с усмивка на уста.

— Цял ден карам към Коледната земя — пееше с мек глас Мишел. В този момент от радиото се чуваше само пращене и виене и тя не срещаше конкуренция при пеенето. — Карам към Коледната земя, за да се повозя на шейната на Дядо Коледа!

— Каква е тази? Не я знам — обади се баща й.

— Там отиваме — отвърна тя. — В Коледната земя. Ей сега реших.

Небето пробваше различни цитрусови нюанси. Мишел се чувстваше напълно спокойна. Имаше чувството, че може да шофира цяла вечност.

Гласът й бе мек, излъчващ въодушевление и удоволствие, и когато я стрелна с поглед, баща й видя, че по челото й е избила пот и очите й изглеждат някак отнесени.

— Тя е там, тате. Там, в планините. Ако продължим в тази посока, довечера ще сме в Коледната земя.

Нейтан Деметър присви очи и погледна през мръсния прозорец. На запад се издигаше огромна бледа планинска верига, чиито покрити със сняг върхове бяха по-високи от Скалистите планини. Сутринта тази верига я нямаше, нямаше я и преди двайсет минути, когато тръгнаха на път.

Той се извърна настрани, примигна, за да проясни зрението си, и отново се вторачи напред. Планинската верига се разтвори в плътната маса буреносни облаци, затулящи западния хоризонт. Сърцето му продължи да подрипва неравномерно още няколко секунди.

— Жалко, че трябва да пишеш домашни. Няма Коледна земя за теб — каза той, въпреки че бе събота, а в събота никой баща не кара дъщеря си да учи алгебра. — Време е да се връщаме, мила. Татко има работа.

Той се отпусна в седалката си и отпи глътка бира, макар че вече не му се пиеше. Усети първия смътен пристъп на утрешния махмурлук в лявото си око. Джуди Гарланд прочувствено пожелаваше на всички весела Коледа. С какво ли се бе напушил водещият, та пускаше коледни песни през май?

Музиката спря, когато стигнаха буренясалия край на имота им, и Мишел обърна с мъка призрака и го подкара към къщата. Вече нямаше никакво покритие, по радиото се чуваше само ниско пращене, налудничав статичен шум.