Джо Хил
Носферату (30)

Гънберъл, Колорадо

Децата никога не се обаждаха, когато Вик рисуваше.

Отне й година, дори повече от година може би, за да осъзнае това, но на някакво подсъзнателно ниво бе наясно още от самото начало.

Когато не рисуваше, когато не бе заета с креативна дейност, започваше да се чувства напрегната, сякаш стоеше под кран, който е вдигнал пиано. Струваше й се, че въжетата всеки момент ще се скъсат и огромната тежест ще се стовари върху нея и ще я размаже.

Така че поемаше колкото се може повече работа и прекарваше седемдесет часа седмично в гаража, където слушаше „Форинър“ и боядисваше мотоциклетите на хора с криминални досиета и расистки възгледи.

Вик рисуваше пламъци, оръжия, голи мацки, гранати, флагове на Конфедерацията, нацистки флагове, Исус Христос, бели тигри, разлагащи се вампири и още голи мацки. Не гледаше на себе си като на артист. Рисуването спираше обажданията от Коледната земя и осигуряваше пари за памперси. Всички други съображения не бяха от съществена важност.

Понякога обаче поръчките намаляваха. Понякога й се струваше, че вече е боядисала всички мотоциклети в Скалистите планини и няма кой да й предложи работа. Когато това се случеше, когато не бе рисувала повече от седмица-две, я налягаше мрачно предчувствие.

И някой ден телефонът звънваше.

Случи се през септември, във вторник сутринта, четири години след като Манкс влезе в затвора. Лу бе излязъл преди изгрев-слънце да извади някакъв от канавката и тя остана сама с Уейн, който искаше хотдог за закуска. Всичките онези години миришеха на запарени хотдози и запарени бебешки лайна.

Уейн се бе настанил пред телевизора, а Вик слагаше кетчуп върху евтините кренвирши, когато телефонът иззвъня.

Тя погледна слушалката. Беше твърде рано за телефонни обаждания и тя вече знаеше кой е, защото не бе рисувала почти месец.

Вик докосна слушалката. Бе студена.

— Уейн — каза тя.

Момчето вдигна глава, беше с пръст в устата и по предницата на тениската му с изображение на X-Мен капеха лиги.

— Чуваш ли телефона да звъни, Уейн? — попита тя.

Той я изгледа с празен поглед, неразбиращо, после поклати глава.

Телефонът звънна отново.

— Ето, чуваш ли? Чуваш ли звъненето?

— Не — отвърна, разклати старателно глава и отново насочи вниманието си към телевизора.

Вик вдигна слушалката.

Някакво дете, не Брадли Макколи, друго дете, момиче, каза:

— Кога тате ще се върне в Коледната земя? Какво направи с тате?

— Ти не си истинска — отвърна Вик.

Чуваше се детски хор:

Те пеят да украсим коридора, но още не е Коледа…

— Напротив — каза момичето. Облаче мразовит въздух се процеди през дупчиците на говорителя. — Ние сме толкова истински, колкото случващото се в Ню Йорк тази сутрин. Трябва да видиш какво се случва в Ню Йорк. Много е вълнуващо! Хора скачат от високо! Вълнуващо е, а и забавно. Забавно е почти колкото Коледната земя.

— Ти не си истинска — прошепна отново Вик.

— Излъга за тате. Това е лошо. Лоша майка си. Уейн трябва да е при нас. За да си играем по цял ден. Ще го научим да играе „Ножица за скитника“.

Вик тресна слушалката. Вдигна я и я тресна отново. Уейн я изгледа с широко отворени, разтревожени очи.

Тя му махна, за да покаже, че всичко е наред, и се извърна. Дишаше на пресекулки и се бореше със сълзите.

Кренвиршите извряха, водата пръскаше синия пламък на газовата горелка. Вик не реагира, отпусна се върху кухненския под и покри очите си с длани.

Момчето се провикна и тя вдигна глава, мигайки на парцали.

— Нещо му стана на Оскар. — Така той наричаше „Улица Сезам“. — Нещо стана и Оскар чао-чао.

Вик избърса насълзените си очи, пое си дълбоко въздух и отиде да изключи газта. После се отправи с неуверена крачка към телевизора. „Улица Сезам“ бе прекъсната заради извънредни новини. Пътнически самолет се бе блъснал в една от кулите на Световния търговски център. Черен дим затуляше синьото небе.

Няколко седмици по-късно Вик разчисти втората спалня, която бе съвсем малка, подреди я и я помете. Сложи там статив и рисувателен картон.

— Какво правиш? — попита Лу в деня, когато тя приключи с преустройството.

— Смятам да направя книжка с картинки — отвърна Вик.

Вече бе скицирала първата страница със син молив и бе почти готова да положи цветовете.

Лу надникна над рамото й.

— Фабрика за мотоциклети ли рисуваш? — попита той.

— Близо си. Фабрика за роботи. Главният герой е робот, на име Търсача. На всяка страница той трябва да минава през лабиринт и да открива разни важни неща. Енергийни центрове и секретни планове, такива ми ти работи.

— Много ме възбужда тази твоя книжка с картинки. Чудесно е, че правиш такива неща за Уейн. Ще се насере от кеф.

Вик кимна. Беше доволна, че Лу смята, че го прави за детето. Не таеше никакви илюзии обаче. Истината бе, че рисуваше за себе си.

По-добре книжка с картинки, отколкото мотори. Това бе стабилна, ежедневна работа.

След като започна да рисува Търсача, по телефона звъняха единствено от кредитни агенции.

След като продаде книжката, дори тези обаждания спряха.