Джо Хил
Носферату (3)

„При Тери“, Хемптън Бийч, Ню Хемпшир

Вик закрачи покрай наредените отпред мотори, чиито хромирани повърхности горяха на следобедното слънце. Зад щандовете имаше смеещи се звънливо момичета по горнище от бански и къси панталонки. Сега смехът им не се хареса на Вик, защото звучеше като трошащо се стъкло. Влезе вътре. Месинговата камбанка на вратата издрънча.

Прозорците бяха отворени и няколко бучащи вентилатора запращаха струи въздух към масите, но въпреки това вътре бе топло. От тавана висяха дълги ивици лепкава хартия за улавяне на мухи, които се поклащаха от вятъра. Хлапето не обичаше да гледа тази хартия и полепналите по нея насекоми, които бавно умираха, докато точно под тях хората тъпчеха хамбургери в устите си. Не бе забелязала мухоловките по-рано същия ден, когато бе обядвала тук с родителите си.

Чувстваше се леко замаяна, сякаш бе тичала с пълен стомах в августовската жега. Зад касата стоеше едър мъж с бял потник. Раменете му бяха космати, почервенели от слънцето, а по носа му имаше следи от слънцезащитен крем. На пластмасовата табелка, закачена за потника му, пишеше: ПИТ. Явно цял следобед бе на смяна. Два часа по-рано Вик стоеше до баща си, докато той плащаше хамбургерите и млечните шейкове. Двамата мъже си бяха поговорили за „Ред Сокс“, които бяха в добра серия и вероятно щяха да станат шампиони. Клемънс направо косеше. Беше „заключил“ наградата „Сай Йънг“ и разполагаше с цялото време на света.

Вик се приближи, не за друго, ами защото го познаваше. Но застина на място точно пред него; мигаше и не знаеше какво да каже. Духащият отзад вентилатор запращаше тежката влажна миризма на Пит в лицето й. Да, тя определено не се чувстваше добре.

Обзета от непознатото чувство за безпомощност, тя бе на път да се разплаче. Беше тук, в Ню Хемпшир, а не трябваше да бъде. Прекият път бе до алеята отзад и изглежда, това бе по нейна вина. Родителите й се караха помежду си и не знаеха колко далече вече е тя. Трябваше да се вземат мерки. Тя трябваше да се обади вкъщи и в полицията. Някой трябваше да се погрижи за моста. Мислите й бяха ужасно объркани. Главата й беше лошо място — тъмен тунел, в който ечат подлудяващи шумове и прелитат прилепи.

Но едрият мъж й спести усилията да мисли откъде да започне. Веждите му се сключиха.

— Ето те и теб. Чудех се дали ще те видя отново. Върна се за нея, а?

Вик се взря неразбиращо в мъжа.

— Върнала съм се?

— За гривната. Онази с пеперудата отгоре.

Той мушна ключ в чекмеджето и то се отвори с трясък. Гривната на майка й беше най-отзад.

Когато я видя, Вик въздъхна тихичко и през краката й премина немощен трепет. За пръв път от излизането си от Прекия път и от невъзможното си озоваване в Хемптън Бийч тя започваше да си изяснява някои неща.

Във въображението си бе тръгнала да търси гривната и някак си бе успяла да я открие. Изобщо не бе излизала с велосипеда си. Родителите й вероятно не се бяха карали. Само по един начин можеше да си обясни защо мостът води до алеята. Беше се прибрала вкъщи, изгоряла от слънцето и изморена, с надут от млечен шейк корем, и бе заспала в леглото си, а сега сънуваше. Имайки всичко това предвид, тя прецени, че ще е най-добре да вземе гривната и да се прибере, минавайки по моста. Вероятно тогава щеше да се събуди.

Зад лявото й око запулсира тъпа болка. Там бавно се загнездваше главоболие. Силно главоболие. Не можеше да си спомни да е имала главоболие по време на сън.

— Благодаря! — каза Вик, когато Пит й подаде гривната. — Майка ми много се разтревожи. Тя е доста скъпа.

— Много се е разтревожила? — Пит мушна малкия си пръст в ухото и го развъртя. — Предполагам, че има сантиментална стойност.

— Не, всъщност, да, била е на баба ми, а преди това на прабаба ми. А освен това е изключително скъпа.

— Аха — промърмори той.

— Антика е — каза Хлапето, макар че не бе наясно защо изпитва нужда да го убеди, че вещта е ценна.

— Обикновена антика е, ако изобщо струва нещо. Ако не струва, значи е стара дрънкулка.

— Тя има диаманти — отвърна Хлапето. — Има диаманти и е златна.

Пит се изсмя — кратко и подигравателно.

— Наистина.

Пит каза:

— Не. Евтино украшение. Тези неща приличат ли ти на диаманти? Цирконий. И виж вътрешната страна на обръча, избеляла е. Златото не се изтърква. Качественото си остава качествено, независимо колко е носено. — Сбърчи чело в израз на неочаквана проява на съчувствие. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя. — Пекох се дълго на слънце — каза тя, давайки си вид на възрастна.

Обаче не бе добре. Чувстваше се замаяна, а краката й не спираха да треперят. Копнееше да излезе отвън, да е далече от коктейла миризми, образуван от потта на Пит, лучените кръгчета и врящата мазнина. Копнееше сънят да приключи.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо студено за пийване? — попита Пит.

— Благодаря, но на обяд пих много млечен шейк тук.

— И да си пила млечен шейк, не е било тук — рече мъжът и се ухили. — „Макдоналдс“ може би. Тук имаме само фрапе.

— Трябва да тръгвам.

Тя се обърна и закрачи към вратата. Усещаше, че изгорелият от слънцето Пит я гледа с тревога, и му бе признателна за съпричастността. Смяташе, че е добър човек, въпреки че миришеше и нямаше добри маниери, от типа хора, които биха се разтревожили при вида на измъчено момиченце, което е само в Хемптън Бийч. Обаче не смееше да му каже нищо повече. Потта студенееше по слепоочията й и горната й устна, с мъка успяваше да обуздае тремора в краката си. Лявото й око отново запулсира. Този път по-настойчиво. Убеждението, че си въобразява, че е в „При Тери“ и просто сънува ярък сън, отслабваше и се изплъзваше, както би се изплъзнала хлъзгава жаба, ако опиташ да я задържиш.

Вик излезе навън и мина с бърза крачка по нагорещения бетон, покрай наклонените на една страна мотоциклети. Отвори вратата в дървената ограда и стъпи на алеята зад „При Тери“.

Мостът не се бе преместил. Стените му почти опираха в сградите отстрани. Изпитваше болка, докато гледаше към него. В лявото око.

До един от контейнерите стоеше човек, работещ в кухнята — готвач или мияч на чинии. Престилката му бе мазна, с петна от кръв. Клиентите, видели тази престилка, вероятно биха се отказали да обядват в „При Тери“. Беше дребен мъж, небръснат, с татуирани предмишници, по които минаваха изпъкнали вени. Гледаше моста възмутено, но и със страх в очите.

— Шибана работа — измърмори той, после изгледа объркано Вик. — Виждаш ли това там, хлапе? Да му се не… Що за чудо е?

— Моят мост. Не се тревожи, ще го взема с мен — отвърна Вик.

Самата тя не разбираше какво има предвид с тези думи.

Хвана велосипеда си за кормилото, завъртя го и го забута към моста. Затича се и се метна на седалката.

Предното колело изтрополи върху дъските и тя се гмурна в съскащия мрак.

Звукът, онова идиотско пращене, се засили, когато велосипедът се понесе по моста. На идване бе сметнала, че чува реката отдолу, но не бе така. В стените имаше дълги пукнатини, чак сега ги забеляза. Зад тях проблясваше бяло сияние, сякаш там някъде работеше огромен телевизор, включен на канал, по който не се предава нищо. Буря бушуваше зад разкривения, грохнал мост, буря от светлина. Тя усещаше как мостът се поклаща леко, докато халата напира срещу стените.

Затвори очи, не искаше да вижда нищо. Надигна се от седалката и започна да върти педалите права. Отново наблегна на импровизираната си молитва — още малко, още малко — но бе твърде задъхана и замаяна, за да продължи да реди думите. В момента съществуваха само дъхът й и беснеещото пращене, онзи безкраен водопад от звуци, който набираше сила, достигайки влудяващ интензитет, и на нея вече й се искаше да му изкрещи да спре; думата напираше към устните й — спри, спри — дробовете й събираха въздух за вик и точно тогава гумите на велосипеда стъпиха обратно.