Джо Хил
Носферату (27)

Над Гънберъл, Колорадо

Тогава той намали скоростта.

— Какво правиш? — изкрещя тя.

Бяха изминали не повече от половин миля по магистралата. Черният път, водещ към онази ужасна къща, все още се виждаше.

— Човече — подхвана момчето, — нужна ни е помощ. Тези хора тук имат телефон.

Приближиха се към неравен черен път, водещ надясно. В началото на пресечката имаше магазин с няколко бензиноколонки отпред. Хлапакът докара мотоциклета до верандата.

В момента, в който младежът свали стъпенката, двигателят угасна; той не си бе направил труда да изключи от скорост. Вик искаше да му каже, че мястото не е подходящо, че са твърде близо до къщата на дъртака, но той вече бе слязъл и й подаваше ръка като същински джентълмен.

Тя се спъна на първото стъпало към верандата и едва не падна. Той я подхвана. Тя се извърна към него и го погледна с насълзените си очи. Защо плачеше? Нямаше представа, знаеше само, че вдишва въздух на малки глътки, давейки се.

Незнайно защо, двайсетгодишният Луис Кармоди, който бе влязъл в полицейските регистри с редица глупави престъпления — вандализъм, кражби от магазини и пушене като малолетен, като че ли също бе на път да се разплаче. Тя научи името му чак по-късно.

— Хей — каза той, — няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Всичко е наред. Ще те закрилям.

Искаше й се да му вярва. Обаче вече схващаше разликата между децата и възрастните. Разликата е, че когато някой ти каже, че ще те закриля, ако си дете, му вярваш. Тя искаше да му вярва, но не можеше, така че реши да го целуне. Не сега, по-късно, по-късно щеше да го дари с най-хубавата си целувка. Той беше дебел и имаше лоша коса и тя предположи, че едва ли някога го е целувало красиво момиче. Вик никога нямаше да стане модел на бельо, но бе достатъчно хубава. По неохотния начин, по който пусна талията й, усети, че той е на същото мнение.

— Да влезем вътре и да извикаме органите на реда. Какво ще кажеш? — предложи той.

— И пожарна.

— Естествено.

Лу я поведе по дъсчения под на бакалията. В един буркан с жълтеникава течност на тезгяха плуваха мариновани яйца с вид на кравешки очи.

Пред касата се бяха наредили няколко клиенти. От ъгъла на устата на касиера стърчеше лула. Заради лулата, присвитите очи и масивната челюст приличаше много на Попай Моряка.

Млад мъж с камуфлажни дрехи стоеше най-отпред, стиснал няколко банкноти. Жена му чакаше до него с бебе в ръце. Тя вероятно бе с около пет години по-възрастна от Вик, русата й коса бе вързана на опашка. Рошавото бебе носеше комбинезонче с лика на Батман, което бе омазано отпред с доматен сок, явно бе хапнало някоя много хранителна консерва.

— Извинете — извиси пискливия си глас Лу.

Те дори не го погледнаха.

— Ти нали едно време имаше млечна крава, Сам? — попита мъжът с камуфлажните дрехи.

— Да — отвърна двойникът на Попай и чукна няколко пъти по клавишите. — Но едва ли ти се слуша пак за бившата ми съпруга.

Събралите се около тезгяха мъже прихнаха да се смеят. Блондинката с бебето се подсмихна снизходително и се огледа. Погледът й се спря върху Лу и Вик. Сбърчи разтревожено чело.

— Я ме чуйте всички! — изкрещя Лу и този път те му обърнаха внимание, като се вторачиха в него. — Налага се да използваме телефона!

— Хей, сладурче — обърна се блондинката директно към Вик. Личеше си, че е сервитьорка, която има навика да се обръща към жените със „скъпа“, „сладурче“, „миличка“ или „кукло“. — Добре ли си? Какво е станало? Някакъв инцидент?

— Цяло чудо е, че е жива — каза Лу. — Някакъв я е заключил в къщата си. Опитал да я изгори жива. Къщата все още гори. Тя успяла да се измъкне. Мръсникът е отвлякъл един малчуган.

Вик поклати глава. Казаното от него не бе съвсем точно. Детето бе там по собствено желание. То дори вече не беше дете. Беше нещо друго, толкова студено, че причиняваше рани при докосване. Но не можа да измисли как да поправи Лу, затова си затрая.

Блондинката се вгледа в Лу Кармоди, докато той говореше, а когато върна погледа си върху Вик, нещо в него се бе променило. Тя сякаш спокойно правеше преценка. Вик познаваше много добре този поглед — така Линда определяше тежестта на нараняването и избираше подходящо лечение.

— Как се казваш, скъпа? — попита тя.

— Виктория — отвърна Вик.

Досега никога не се бе представяла с цялото си име.

— Няма страшно, Виктория — каза блондинката с толкова мил глас, че Вик се разплака.

На практика блондинката пое командването, без дори да повиши глас и да остави хлапето на пода. По-късно, когато си мислеше какво най-много харесва у жените, Вик винаги се сещаше за жената на военния, за нейната увереност и кротка любезност. Сещаше се за майчинството, което означаваше също да те е грижа за ближния. Искаше да притежава увереността и усета на съпругата на военния, искаше да стане като нея — майка с твърд женски усет за това какво трябва да се направи в кризисен момент. В известна степен синът на Вик, Брус, бе заченат в този момент, макар че тя щеше реално да забременее чак след две години.

Вик седна на някакви кашони до щанда. Мъжът, който приличаше на Попай, вече бе на телефона и молеше оператора да го свърже с полицията. Гласът му бе спокоен. Никой не се шашкаше, защото блондинката не се шашкаше — всички се съобразяваха с нейната емоционална реакция.

— Наблизо ли живееш? — попита жената.

— От Хейврил съм.

— Това в Колорадо ли е? — попита военният, чието име бе Том Прийст.

Беше в двуседмичен отпуск и трябваше да се връща довечера в Саудитска Арабия с полет от Форт Хууд.

Вик поклати глава.

— Масачузетс. Трябва да се обадя на мама. Не ме е виждала от няколко дена.

От този момент нататък Вик нямаше как да казва истината. Бе изчезнала от Масачузетс преди два дни. Сега се намираше в Колорадо и бе избягала от човек, който я бе държал заключена в къщата си и се бе опитал да я изгори жива. Дори без да споменава, че е била отвлечена, всички бяха наясно, че е станало точно това.

Ето така се оформи новата истина, дори за Вик. По същия начин тя можеше да си втълпи, че е намерила гривната на майка си в семейното комби, а не в ресторанта „При Тери“ в Хемптън Бийч. Лесно казваше лъжите, защото те изобщо не приличаха на лъжи. Когато я попитаха за пътуването до Колорадо, тя каза, че няма никакви спомени да е влизала в колата на Чарли Манкс и полицаите размениха тъжни, съчувствени погледи. Когато я понатиснаха, тя обясни, че е било тъмно. Дали не е била заключена в багажник? Да, вероятно. Друг човек написа показанията. Тя само ги подписа, и то без да ги прочете.

Военният запита:

— Къде е къщата му?

— Малко по-надолу по пътя — отговори Луис Кармоди вместо Вик, чийто глас съвсем бе паднал. — На половин миля от тук. Мога да ви заведа. В гората е. Ако пожарните се забавят, околните хълмове ще пламнат.

— Това е местенцето на Татко Коледа — обясни Попай и отмести устата си от слушалката.

— Татко Коледа? — възкликна военният.

Един мъж с тяло с форма на круша и риза на червено-бяло каре каза:

— Знам мястото. Ходил съм там на лов. Странно е. Елите край двора имат коледна украса през цялата година. Не съм виждал хора обаче.

— Запалил е собствената си къща и е избягал? — попита военният.

— И момчето все още е в лапите му — вметна Лу.

— Каква му е колата?

Вик отвори уста да отговори, но с периферното си зрение засече движение през прозорчето на входната врата и стрелна поглед покрай военния… и видя призрака. Колата спря пред бензиноколонките, сякаш призована от зададения въпрос. Въпреки че вратата бе затворена, ясно чу коледна музика.

* * *

Вик не можеше да извика, нито да проговори, но не се и налагаше. Войникът видя физиономията й, както и накъде се е загледала и се извърна към входа.

Шофьорът слезе от колата и се запъти към бензиноколонките.

— Този ли е? — попита войникът. — Шофьорът на лимузината.

Вик кимна.

— Не виждам да има дете вътре — отбеляза Лу, докато проточваше врат, за да погледне през витрината.

Последва мъчителна тишина, всички се мъчеха да преценят ситуацията.

— Има ли пистолет? — попита войникът.

— Не знам — каза Вик. — Не съм го виждала с пистолет.

Войникът закрачи към вратата.

Жена му го изгледа остро.

— Какво смяташ да правиш?

Той отвърна:

— А ти как мислиш?

— Това е работа на полицаите, Том Прийст.

— Така е. Когато дойдат тук обаче. Няма да позволя да си тръгне, преди те да са дошли.

— Ще дойда с теб, Томи — каза едрият мъж с карираната риза. — Редно е да дойда с теб. От всички тук само аз имам значка в джоба си.

Попай свали слушалката, покривайки микрофона й с длан, и каза:

— Дик, на значката ти пише „надзирател на играта“, а и изглежда, е от пакетче соленки.

— Не е от пакетче соленки — отбеляза Дик Уорнър, докато наместваше невидимата си вратовръзка, и вдигна гъстите си побелели вежди, за да покаже колко е ядосан. — Поръчах си я от една много уважавана институция. От същото място взех и водния пистолет, и пиратската превръзка.

— Щом настояваш да отидеш — каза Попай и бръкна под тезгяха, — на̀ ти това.

Сложи голям черен автоматичен пистолет до касата и го побутна към горския.

Дик Уорнър се смръщи и поклати леко глава.

— Не, не. Сума ти елени съм отстрелял, но не желая да насочвам оръжие към човек. Томи?

Войникът се поколеба, после отиде до касата и взе пистолета. Обърна го, за да види дали е сложен предпазителят.

— Томас — подхвана съпругата му, докато подрусваше детето, — имаш осемнайсетмесечен син. Какво ще направиш, ако онзи извади оръжие?

— Ще го гръмна — рече Том.

— По дяволите! — възкликна съвсем тихичко тя. — По дяволите!

Той се усмихна… и тогава заприлича на десетгодишен хлапак, канещ се да духне свещите на тортата за рождения му ден.

— Кейди. Трябва да го направя. Служа в Американската армия и имам право да прилагам закона. Току-що разбрахме, че този човек е отвлякъл малолетна. Налага се да го задържа и да го предам на властите. Но стига сме приказвали.

— Какво ще кажете да изчакаме да влезе да си плати бензина? — попита Попай.

Обаче Том и Дик се насочиха към вратата. Дик погледна през рамо.

— Ами ако си тръгне, без да плати? Не се притеснявайте. Ще е забавно. Не съм се счепквал с никого, откакто завърших гимназия.

Лу Кармоди преглътна тежко и подхвърли:

— Ще ви придружа.

Тръгна след двамата мъже.

Хубавата блондинка, Кейди, моментално го сграбчи за ръката. Вероятно спаси живота на Луис Кармоди.

— Ти свърши своята работа. Искам да стоиш тук. Може да се наложи да говориш с ченгетата по телефона.

По гласа й личеше, че не й е до спорове.

Лу въздъхна треперливо и раменете му увиснаха. Изглежда, изпита облекчение, изглежда, искаше да залегне на пода. Вик го разбираше напълно — героизмът е изтощително занимание.

— Дами! — каза Дик Уорнър и кимна на Кейди и Вик.

Том Прийст излезе, изчака Дик да прекрачи прага и затвори вратата. Камбанката издрънча. Вик и останалите наблюдаваха случващото се през витрината.

Вик видя как Прийст и Уорнър тръгват по асфалта — войникът водеше, допрял пистолета до дясното си бедро. Ролсът бе в далечния край на колонките и шофьорът му бе с гръб към двамата мъже. Той не поглеждаше към тях, продължаваше да пълни резервоара.

Том Прийст нямаше намерение да изчаква или да се обяснява. Бутна Манкс в гърба и го запрати към страничната част на колата. Опря дулото на пистолета в гръбнака му. Дик стоеше зад Том, между две от колонките, смяташе да остави войника да говори.

Чарли Манкс се поизправи и Прийст отново го тласна към призрака. Ролсът, направен през 1938 г. в Бристол от компания, която скоро щеше да започне да разработва танкове за Британската армия, само се полюшна на ресорите си. Загорялото от слънце лице на Том Прийст се бе превърнало в строга маска, от която лъхаше враждебност. Вече нямаше и следа от детската усмивка; той приличаше на кораво копеле от армията. С тих глас издаде заповед и бавно, много бавно Манкс вдигна ръцете си и ги постави на покрива на ролс-ройса.

Том мушна лявата си ръка в джоба на черното палто на Манкс и извади от там няколко монети, месингова запалка и сребрист портфейл. Остави вещите на покрива на колата.

В този момент нещо изтопурка в задния край на колата. Ударът беше доста силен и цялото купе се разтресе. Том Прийст стрелна с очи Дик Уорнър.

— Дик — каза Том. Вече говореше по-високо и всички в магазина го чуваха. — Извади ключовете от стартера. Да видим какво има в багажника.

Дик кимна и заобиколи предницата на колата, като междувременно измъкна носната си кърпичка, за да се издуха. Стигна до шофьорската врата, чието стъкло бе свалено надолу двайсетина сантиметра, и се пресегна за ключовете. Тъкмо тогава всичко тръгна на зле.

Стъклото се издигна. В колата нямаше никой, бе невъзможно врътката да се завърти, но стъклото се издигна плавно, притискайки ръката на Дик Уорнър. Дик изкрещя, отметна глава назад и затвори очи, беше се надигнал на пръсти от болка.

Том Прийст отмести очи от Чарли Манкс за секунда, само за секунда и пасажерската врата рязко се отвори. Тя удари войника отдясно и той отхвръкна към колонката, извъртайки се настрани. Пистолетът изтрака върху асфалта. Вратата, изглежда, сама се бе отворила. Вик не можеше да разбере как е възможно това. Тогава се сети за „Рицарят ездач“, филм, който не бе гледала от десет години, и за способността на лъскавия черен понтиак да се движи без шофьор, да мисли, да изхвърля от купето лошите и да пуска вътре добрите.

Манкс свали лявата си ръка и секунда по-късно в нея се озова маркучът. Удари Том в основата на носа с металната дюза, като едновременно с това дръпна лостчето. Струя бензин обля лицето на войника и предната част на камуфлажните му дрехи.

Том Прийст изрева задавено и покри очите си с длани. Манкс го удари отново по главата, сякаш искаше да му направи трепанация с дюзата. Бензинът се пенеше и хвърляше отблясъци над главата на Прийст. Дик не спираше да крещи. Колата запълзя напред и го повлече.

Прийст опита да се нахвърли върху Манкс, но Манкс вече отстъпваше и войникът падна на длани и колене на асфалта. Манкс го поля с бензин, както се полива градина.

Оставените на покрива предмети се хързулнаха, защото колата продължаваше да се придвижва бавно напред. Манкс се пресегна и с лекота улови месинговата запалка, сякаш имаше опит в бейзбола.

Някой блъсна Вик отляво — беше Луис Кармоди — и тя залитна към блондинката. Кейди викаше името на съпруга си толкова силно, че почти се бе превила надве. Бебето пищеше. Вратата се отвори. Хората се изсипаха на верандата и за момент Вик не виждаше какво става отвън.

Когато се отвори гледка към колонките, тя видя, че Манкс е отстъпил назад и е щракнал запалката си. Метна я върху гърба на Том Прийст, който лумна като факла. Синкавите пламъци бяха толкова мощни, че от топлинната вълна прозорците на магазина се разтресоха.

Призракът продължаваше да се движи, влачейки Дик Уорнър. Дебелият мъж мучеше и удряше вратата със свободната си ръка, сякаш можеше да я накара да го пусне. Върху страничната част на колата бе попаднал бензин. Задната лява гума бе в пламъци.

Чарли Манкс отстъпи още една крачка от горящия, гърчещ се войник и получи удар в гръб от един от другите клиенти — кльощав старец с панталон с тиранти. Двамата се строполиха едновременно на земята. Лу Кармоди ги прескочи, свали якето си и го метна върху печащия се Том Прийст.

Страничното стъкло изведнъж потъна, пускайки Дик Уорнър, който падна под колата. Ролсът подскочи леко, докато го прегазваше.

Сам Клиъри, приличащият на Попай магазинер, профуча покрай Вик с пожарогасител в ръце.

Лу Кармоди крещеше нещо и тупаше Том с якето си. Все едно налагаше връзка запалени вестници. Във въздуха се носеха черни снежинки. Чак по-късно Вик осъзна, че това са остатъци от изпечена кожа.

Бебето в ръцете на Кейди запляска витрината с пухкавата си ръчичка.

— Топло, топло!

Кейди изведнъж осъзна, че детето й вижда всичко; завъртя се на пети и го отнесе в другия край на помещението, като не спираше да ридае.

Ролсът измина още десетина метра, преди бронята му да се удари в един телефонен стълб. Пламъците бяха обгърнали цялата задна част и ако в багажника имаше дете, то или щеше да се задуши, или да изгори, но в багажника нямаше дете. Имаше дамска чанта, принадлежаща на Синтия Маклийн, която преди три дни бе изчезнала заедно със сина си Брад от летище „Джон Кенеди“. Никой нямаше да види повече Синтия и Брад. Никой нямаше да може да даде обяснение за думкането, дошло сякаш от багажника на колата, нито за затварянето на прозореца, нито за рязкото отваряне на вратата, която удари Том Прийст. Изглежда, лимузината бе реагирала като живо същество.

Сам Клиъри стигна до биещите се на земята възрастни мъже. Използва пожарогасителя за пръв път, като го вдигна с две ръце и удари Чарли Манкс в лицето. Четиресет секунди по-късно щеше да го използва за втори път, върху Том Прийст, но тогава Том вече бе мъртъв.

И добре изпечен.