Джо Хил
Носферату (23)

Кухнята

Която бе малка и мърлява. Вътре имаше маса с жълт плот, а на стената под избеляла от слънцето детска рисунка висеше черен телефон.

На тавана бяха закачени прашни жълти знаменца на точки, които не помръдваха поради липсата на вятър. Сякаш преди години някой бе организирал парти тук, но не си бе направил труда да почисти. Вдясно имаше отворена метална врата, зад която се виждаха пералня, сушилня, рафтове с консервирани храни и вграден в стената шкаф от неръждаема стомана. До вратата се издигаше голям стар хладилник, който приличаше на луксозните седани от петдесетте години.

В помещението бе топло, въздухът миришеше на застояло. Във фурната се печеше някакъв полуфабрикат. Вик си представи парчета месо от пуйка в една от преградките, картофено пюре в друга и десерт, покрит с фолио. В ъгъла бяха оставени две бутилки оранжада. Имаше врата към задния двор и Вик с три крачки се озова до нея.

Мъртвото момче охраняваше задната страна на къщата. Сигурна бе, че е мъртъв, даже по-лошо от мъртъв. Това бе едно от децата на Чарли Манкс.

Момчето стоеше там спокойно, облечено в палто от нещавена кожа и дънки; стъпалата му бяха боси. Качулката му бе дръпната назад и ясно се виждаха светлата му коса и разклонените черни вени на слепоочията. В зяпналата му уста имаше няколко редици тънки като игли зъби. То я забеляза и се ухили, но не помръдна, когато тя изписка и врътна ключалката. Бе оставило зад себе си бели следи — тревата бе замръзнала при допира със стъпалата му. Лицето му бе гладко и лъскаво като емайлиран съд. Очите му бяха замъглени от скреж.

— Излез! — каза той, изпускайки облаци пара. — Престани да се държиш като глупачка и излез. Всички ще отидем заедно в Коледната земя.

Тя се отдръпна от вратата. Бедрото й се тресна в печката. Обърна се и започна да рови из чекмеджетата, търсеше нож. Първото чекмедже, което отвори, бе пълно с кърпи. Във второто имаше бъркалки, шпатули и мъртви мухи. Отново бръкна в първото чекмедже, взе оттам няколко кърпи, отвори печката и ги хвърли върху храната. Остави вратичката на печката открехната.

Върху котлона имаше тиган. Взе го и веднага се почувства по-добре, вече имаше с какво да удря.

— Господин Манкс, господин Манкс, видях я! Голяма тъпачка е! — провикна се детето. — Много е забавно!

Вик профуча през летящите врати и се насочи към предната част на къщата. Отново надникна през прозореца до вратата.

Манкс бе занесъл велосипеда близо до моста. Стоеше пред отвора и се взираше в мрака, наклонил глава на една страна. Заслушваше се може би. После като че ли взе някакво решение. Наведе се и тласна велосипеда силно към моста.

Ралеят премина през прага и потъна в мрака.

Невидима игла се заби в лявото й око и достигна мозъка й. Тя изхленчи — не можа да се въздържи — и се преви надве. Иглата се измъкна, после отново се плъзна напред. На Вик й се прииска главата й да експлодира, прииска й се да умре.

Чу пукане, сякаш ушите й бяха подложени на промяна в налягането, и къщата потрепери. Все едно отгоре изтребител бе преминал звуковата бариера.

В коридора замириса на дим.

Вик вдигна глава и се взря с присвити очи през прозореца. Прекия път го нямаше.

Още щом бе чула силното пукане, бе разбрала, че ще стане така. Мостът бе угаснал като умиращо слънце.

Чарли Манкс се отправи към къщата, полите на палтото му се поклащаха. Изражението върху изпитото му грозно лице подсказваше, че не е на кеф.

Приличаше на малоумник, който се кани да се развилнее.

Тя стрелна очи към стълбището, но осъзна, че ако се качи горе, ще бъде приклещена. Напусна кухнята.

Когато мина през летящите врати, момчето се появи на задната врата, беше долепило лице в прозореца й. Усмихна се, за да покаже редиците криви иглички в устата си. Дъхът му оставяше сребрист скреж върху стъклото.

Телефонът иззвъня. Вик изпищя, сякаш някой я бе сграбчил, и впери поглед в него. Лицето й бе сред жълтите знаменца, висящи от тавана.

Само че това не бяха никакви знаменца. Това бяха капани за мухи; стотици мъртви, изсъхнали насекоми бяха полепнали за хартията. В гърлото на Вик се надигна жлъч. Беше сладко-кисела като фрапето в „При Тери“, когато се е развалило.

Телефонът иззвъня отново. Тя сграбчи слушалката, но преди да я вдигне, погледът й се спря на детската рисунка, залепена точно над апарата. Хартията бе суха, покафеняла и изтъняла от времето, а лепенката — пожълтяла. С пастели бяха изобразени гора от коледни дръвчета, Чарли Манкс с шапка на Дядо Коледа на главата и две момиченца, ухилени така, че да им се виждат острите зъби. Децата приличаха много на съществото в задния двор.

Вик допря слушалката до ухото си.

— Помогнете ми! — извика. — Помогнете ми, моля!

— Къде сте, госпожо? — каза някой с детски глас.

— Не знам! Нямам представа! Загубих се!

— Вече разполагаме с кола там. В гаража е. Седнете на задната седалка и шофьорът ще ви закара в Коледната земя. — Човекът от другата страна на линията се изкиска. — Ще се погрижим за вас, когато пристигнете. Ще закачим очните ви ябълки на нашето голямо коледно дърво.

Вик затвори.

Чу хрущене зад себе си, обърна се и видя, че момчето е ударило с чело прозореца. Бяха се образували пукнатини с формата на паяжина. На момчето като че ли му нямаше нищо.

Вик чу, че Манкс се мъчи да отвори предната врата, пречеше му веригата.

Детето отдръпна главата си назад, после нанесе нов удар с чело, след който от рамката изпаднаха няколко парченца стъкло. Засмя се.

Първите огнени езици се издигнаха над полуотворената печка. Звукът бе като от пърхащи крила на гълъб. Тапетът вдясно почерня и се набръчка. Вик вече не си спомняше защо искаше да запали пожар. Май се надяваше димът да й помогне да избяга.

Детето промуши ръка през разбитото стъкло и заопипва отвътре, търсейки ключалката. Поряза си китката и от разкъсаната кожа прокапа черна кръв. Това, изглежда, изобщо не го смути.

Вик замахна с тигана към ръката му. Беше вложила всичката си сила, затова политна напред. Блъсна се във вратата, отскочи и падна по задник на пода. Момчето отдръпна ръката си и тогава Вик видя, че три от пръстите му са размазани, гротескно изкривени.

— Забавна си! — изкрещя то, после се засмя.

Вик зарита с крака и се плъзна назад по кремавите плочки. Момчето промуши главата си през счупеното стъкло и размърда черния си език.

Червени пламъци изригнаха от печката и косата от дясната страна на главата й лумна, косъмчетата запукаха, почерняха и се сгърчиха. Тя започна да се тупа, захвърчаха искри.

Манкс блъсна предната врата. Веригата изтрака и се скъса. Вратата се удари силно в стената, чак къщата се разтресе.

Момчето отново се протегна през разбития прозорец и отключи задната врата. Горящите капани за мухи изпопадаха върху Вик.

Тя се надигна и извърна глава. Манкс бе зад летящите врати, всеки момент щеше да влезе в кухнята. Погледна към нея с широко отворени очи и хищно изражение на грозното си лице.

— Като видях велосипеда ти, си помислих, че си по-малка — отбеляза Манкс. — Обаче си съвсем пораснала. Лошо за теб. Коледната земя не е добро място за момичета, които са съвсем пораснали.

Вратата зад нея се отвори… и в този момент като че ли целият топъл въздух бе изсмукан от помещението, като че ли светът отвън вдишваше. Червена вихрушка от пламъци се завъртя над печката, понасяйки със себе си хиляди искрици. Блъвна черен дим.

Когато Манкс мина през летящите врати и се спусна към нея, Вик се метна зад обемистия хладилник, после пристъпи към единственото място, където можеше да се скрие.