Джо Хил
Носферату (2)

Хейврил, Масачузетс

Вик бе на осем години, когато за пръв път премина по покрития мост, свързващ Загубено и Намерено.

Стана така: току-що се бяха върнали от езерото и Хлапето, както я наричаха, слагаше на стената в стаята си плакат на Дейвид Хаселхоф — облечен в черно кожено яке, усмихнат така, че на бузите му да се образуват трапчинки, и застанал със скръстени ръце пред компютризирания си автомобил — когато чу, че някой плаче жално в стаята на родителите й.

Хлапето бе стъпила с единия си крак върху лицевата дъска на леглото и притискаше плаката към стената с гърдите си, докато залепяше ъгълчетата с кафяво тиксо. Замръзна, наклони глава на една страна и се заслуша. Вик не бе разтревожена, просто се чудеше какво е разстроило този път майка й. Изглежда, бе загубила нещо.

— … у мен беше, сигурна съм, че беше у мен! — плачеше тя. — Мислиш ли, че си я махнала и си я оставила на брега? Преди да влезеш в езерото? — попита Крис Маккуин. — Вчера следобед?

— Нали ти казах, не съм влизала да плувам.

— Може да си я свалила, когато си се мазала със слънцезащитен крем.

Те продължиха да разговарят в същия дух, но Хлапето реши засега да не им обръща внимание. Макар и деветгодишно, момичето отдавна не се впечатляваше от драмите на майка си. Изблиците на смях и плач на Линда Маккуин бяха част от ежедневието на Хлапето и обикновено не си струваше да им се обръща внимание.

Приглади плаката и след като приключи със залепването, се отдръпна назад, за да му се наслади. Дейвид Хаселхоф, толкова готин! Намръщи се, защото й се стори, че го е залепила накриво, и тогава чу затръшване на врата, последвано от проплакването на майка й и гласа на баща й.

— Трябваше да се досетя, че ще стане така — каза той. — Точно навреме.

— Попитах те дали си търсил в банята и ти каза, че си. Каза, че си претърсил всичко. Търсил ли си в банята, или не?

— Не знам. Не. Вероятно не. Но това няма значение, защото не си я оставила в банята, Линда. Сигурно се чудиш откъде знам, че не си оставила гривната в банята? Знам, защото вчера си я оставила на брега. Двете с Реджина Роусън се пекохте на слънце и се наливахте с коктейли „Маргарита“, после ти така се отнесе, че забрави, че имаш дъщеря, и заспа. А когато се събуди, осъзна, че ще я вземеш от лагера с един час закъснение.

— Не закъснях с един час.

— Когато тръгна, се беше паникьосала. Забрави крема и кърпата, и гривната, а сега…

— Не съм била пияна, ако това намекваш. Никога не возя дъщеря ни пияна, Крис. Ти си по тази част.

— … а сега, както обикновено, се опитваш да изкараш друг виновен.

Хлапето инстинктивно се понесе натам, влезе в тъмния коридор и закрачи към спалнята на родителите си. Вратата бе открехната, виждаха се част от леглото и лежащия върху него куфар. Извадените дрехи бяха разхвърляни по пода. Хлапето знаеше, че майка й в трескавото търсене на загубената гривна — златен обръч с пеперуда, направена от блестящи сини сапфири и късчета безцветни диаманти — е започнала да вади и да хвърля.

Майка й крачеше напред-назад, така че Вик през няколко секунди я мярваше.

— Нищо не е станало вчера. Казах ти, че не съм я загубила на брега. Не съм и това е. Беше до мивката тази сутрин, точно до обеците ми. Щом я няма на рецепцията, значи някоя от камериерките я е взела. Така правят те, така допълват доходите си през лятото. Забърсват вещите на летовниците.

След кратко мълчание бащата на Хлапето каза:

— Боже! Колко прецакан отвътре човек си ти. А имам дете от теб.

Хлапето трепна. Усети парене и смъдене в очите, но не се разплака. Прехапа силно долната си устна и острата болка не позволи на сълзите да рукнат.

Майка й нямаше подобни задръжки и се разрева. Когато се появи отново, едната й ръка бе върху лицето, а раменете й потреперваха. Хлапето се опасяваше да не я видят, затова отстъпи назад. Върна се по коридора, подмина стаята си и излезе на двора. Вече не й се стоеше вкъщи. Въздухът вътре бе застоял. Климатикът не работеше от една седмица. Всички растения бяха изсъхнали и миришеха гадно.

Не знаеше къде отива, докато не стигна, макар че, след като баща й се изхвърли така — колко прецакан отвътре човек си ти — можеше да отиде само на едно място. Влезе в гаража през страничната врата и взе велосипеда си.

Бе получила колелото „Ралей“ като подарък за рождения си ден през май — това бе най-хубавият подарък, който бе получавала някога. Когато станеше на трийсет и синът й я попиташе кое е най-хубавото нещо, което са й подарявали, тя веднага щеше да си представи синия ралей с жълта рамка и дебели гуми. Обичаше го повече от комплекта за гадаене чрез магическа топка и от този с цветните пластмасови форми, дори от видеоиграта „Колековижън“.

Беше го видяла на витрината на „Про Уийлз“ три седмици преди рождения си ден и бе ахнала. Баща й се ухили, влезе в магазина и помоли продавача да й позволи да го покара. Продавачът подхвърли, че е добре да се насочат към друг велосипед, защото смяташе, че този модел е твърде голям за нея, дори ако седалката бъде смъкната максимално. Тя не можеше да схване какви ги дрънка търговецът. Чувстваше се като омагьосана, сякаш бе Хелоуин и тя, яхнала метла, летеше в мрака на стотици метри над земята. Баща й се престори, че е съгласен с доводите на човека, и каза на Вик, че ще получи такъв подарък, когато порасне.

Три седмици по-късно велосипедът стоеше на алеята, а на кормилото му бе завързана голяма сребриста панделка.

— Вече си пораснала, нали? — каза баща й и й смигна.

Тя влезе в гаража. Колелото бе подпряно на стената, отляво на мотора на баща й — черния „Харли Дейвидсън“, модел 1979 г., с който през лятото ходеше на работа. Баща й бе експерт по взривните работи и бе нает от една строителна фирма да проправя трасета за пътища. Работеше предимно с амониева селитра и тротил. Веднъж бе казал на Вик, че умният човек трябва да намери начин да печели от лошите си навици. Когато тя го попита какво има предвид, той каза, че онези, които си падат по гърмежите, или стават на парчета, или се озовават в затвора. Той обаче печелеше шейсет хилядарки годишно, а дори и да пострадаше, застраховката му бе солидна. Ако например загубеше малкия си пръст, щеше да получи двайсет хиляди долара. На мотоциклета бе изобразена секси блондинка с бикини с цветовете на американския флаг; бе яхнала бомба, а на заден план имаше пламъци. Бащата на Вик бе лошо момче. Другите бащи създаваха разни неща. Нейният взривяваше, караше мотор „Харли“ и пушеше цигари, с които палеше фитила. Ха пробвайте се и вие.

На Хлапето бе разрешено да кара велосипеда си по алеите на улица „Питман“ — неофициалното наименование на трийсетте акра с ниски борове и брези, които се простираха отвъд задния им двор. Имаше право да ходи до река Меримак и покрития мост, преди да се наложи да се връща.

Гори имаше и от другата страна на покрития мост, който бе известен като Прекия път, но на Вик бе забранено да ходи там. Прекият път бе на седемдесет години, бе дълъг стотина метра и бе започнал да увисва в средата. Стените му бяха под ъгъл спрямо реката, което пораждаше впечатлението, че силен порив на вятъра може да събори конструкцията. Входът бе преграден с телена ограда, макар че младежите и девойките бяха направили дупка в един от ъглите и влизаха вътре, за да пушат марихуана и да се натискат. На тенекиената табела върху оградата пишеше: „ОБЯВЕН ЗА ОПАСЕН ОТ ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ НА ХЕЙВРИЛ!“. Там се събираха престъпници, скитници и смахнати.

Вик бе влизала вътре, разбира се (няма да я причисляваме към нито една от горепосочените групи хора), въпреки забраната на баща си и предупредителната табела „НЕ Е БЕЗОПАСНО“. Бе се престрашила да се промуши под оградата и да направи десет крачки вътре. Тя не можеше да устоява на предизвикателства, особено на такива, които си е създала сама.

Вътре бе пет градуса по-хладно, а между подовите дъски имаше процепи, през които се виждаше набраздената от вятъра водна повърхност. През дупките в покрива от импрегнирана хартия минаваха колони от златна светлина, в които танцуваха прашинки. В мрака кряскаха прилепи.

Вик се бе задъхала, докато вървеше по дългия сенчест тунел, който прехвърляше не само реката, но и самата смърт. Беше на девет и вярваше, че е по-бърза от всичко, дори от срутващ се мост. Вярата й понамаля, когато запристъпва по старите, протрити, скърцащи дъски. Не бе направила десет стъпки, а цели двайсет. Обаче при първото шумно изпукване побягна назад като изплашено зайче и се промуши под телетата ограда; сърцето й биеше толкова бързо, че чак не й достигаше въздух.

Сега тя прекоси с колелото си задния двор и се спусна надолу по хълма, минавайки през коренища и камънаци. Влезе в гората. Откъсна се от дома и навлезе в една от нейните патентовани измислици за Рицаря ездач.

Намираха се в черната кола и се плъзгаха елегантно покрай дърветата, докато летният ден преминаваше в лимонен здрач. Мисията им бе да намерят микрочип, съдържащ информация за местоположението на всички ракетни силози в Америка. Той бе скрит в гривната на майка й, по-точно в пеперудата — на външен вид изглеждаше като диамант. Наемниците го бяха докопали и смятаха да го продадат на търг. На онзи, който даде най-много пари — Иран, руснаците, дори Канада. Вик и героят на Хаселхоф — Майкъл Найт — приближаваха скривалището им по заобиколен път. Майкъл настояваше Вик да му обещае, че няма да поема излишни рискове и че няма да се държи като неразумно хлапе, а тя се усмихна подигравателно и забели очи. Но и двамата бяха наясно, че в един момент сюжетът ще наложи тя да се държи като неразумно хлапе и да изложи и двамата на опасност, което щеше да ги принуди да предприемат отчаяни мерки, за да се спасят от лошите.

Само че този сюжет не бе достатъчно удовлетворителен. Първо, тя не се намираше в кола. Тя подскачаше с велосипеда си над коренищата, въртейки педалите толкова бързо, че комарите и мухите нямаха шанс да я достигнат. Освен това този път не можеше да се отпусне и да се размечтае. Онези тежки думи не излизаха от главата й: „Боже! Колко прецакан отвътре човек си ти“. Изведнъж стомахът й се сви при мисълта, че когато се прибере вкъщи, баща й ще си е отишъл. Хлапето наведе глава и започна да върти педалите още по-бясно, само така можеше да остави тази ужасна идея зад себе си.

След това си представи, че не е на своя велосипед, а на бащиния харли. Държеше се за баща си с две ръце, носеше каската, която той й бе купил — голямата черна каска, приличаща на част от космонавтски костюм. Връщаха се на езерото Уинипесоки, за да вземат гривната на майка й. Смятаха да я изненадат приятно. Майка й щеше да се разкрещи от радост, когато видеше гривната в ръката на баща й, а той щеше да се усмихне, да прегърне Линда Маккуин през кръста и да я целуне по бузата. И кавгата щеше да бъде забравена.

Хлапето се плъзгаше през потрепващите слънчеви лъчи, под надвисналите клони. Вече бе близо до магистрала 495 — чуваше рева на осемнайсетколесни камиони, преминаващи на ниска предавка, бръмченето на автомобили и, да, бръмченето на мотоциклет, придвижващ се на юг.

Когато затвори очи, се озова на магистралата. Наслаждаваше се на усещането за безтегловност при накланянето на мотора на завоите. Не обърна внимание, че в представите си е сама на седалката, голямо момиче, което може да кара само.

Щеше да ги накара да замлъкнат. Щеше да намери гривната, да я занесе вкъщи и да я хвърли на леглото на родителите си, а после да си излезе, без да обели и дума. Те щяха да се взират смутено един в друг. Но си представяше предимно мотора, стремителното поглъщане на километрите, докато последната дневна светлина напускаше небето.

Тя се измъкна от миришещия на борова смола мрак и излезе на широкия черен път, който водеше към моста. Местните го знаеха като Прекия път.

Когато се приближи до моста, видя, че оградата е паднала. Телената мрежа бе смъкната от коловете и лежеше в калта. Входът, широк колкото да може да мине една кола, бе покрит с бръшлян, който се поклащаше леко от полъхващия откъм реката вятър. Вътре почваше правоъгълен тунел, който водеше към един невероятно ярък квадрат, сякаш от другата страна имаше ниви златна пшеница или истинско злато.

Тя намали скоростта за момент. Беше в нещо като колоездачен транс, толкова вглъбена, че без да му мисли много, реши да продължи през падналата мрежа, към мрака вътре. Да спре сега, би означавало да признае, че се страхува, а тя не можеше да си го позволи. Освен това имаше вяра в скоростта. Ако дъските почнеха да се трошат под тежестта й, тя просто щеше да продължи напред, подминавайки изгнилите места, преди те да са пропаднали. Ако вътре имаше някой — например скитник, който иска да посегне на малко момиче — тя щеше да го подмине, преди той да е разбрал какво става.

Мисълта, че старата дървения може да се разпадне и че може да й налети скитник, изпълни гърдите й с възторжен ужас и вместо да се разколебае, тя се надигна от седалката и започна да върти педалите още по-бързо. Помисли си също, с известна доза задоволство, че ако мостът падне в намиращата се трийсет метра надолу река и тя се размаже на чакълестия бряг, виновни щяха да са родителите й, задето се скараха и така я принудиха да избяга от къщи, а това щеше да ги научи. Щяха да тъгуват за нея, направо да се поболеят от скръб и вина; точно това заслужаваха. И двамата.

Телената ограда затрака под колелата. Тя навлезе в потайния мрак, където царуваха миризмите на прилепи и гнилоч.

Тогава видя, че на стената вляво със зелен спрей е написано нещо. Не намали скоростта, за да прочете надписа, но й се стори, че бе „При Тери“, което бе интригуващо, защото бяха обядвали в заведение, наречено „При Тери“, в Хемптън, на трийсет мили от тук.

В покрития мост звуците бяха различни. Тя чу реката, но шумът не бе като от буйни води, а като от радио, което не е настроено на станция. Не погледна надолу, струваше й се страшно да вижда реката през пролуките между дъските. Не погледна и настрани, беше вперила очи в другия край на моста.

Мина през потрепващи лъчи бяла светлина. Засече тънка ярка завеса с лявото си око и усети далечно пулсиране. Подът създаваше неприятно усещане за несигурност. В главата й вече имаше само една мисъл: „Още малко, още малко“, която влизаше в ритъм с движенията на стъпалата й.

Яркият квадрат в края на моста се уголеми и засия. Когато се приближи, тя усети жестоката жега, напираща откъм изхода. Незнайно как й замириса на слънцезащитен крем и лучени кръгчета. Не се замисли защо в другия край на моста няма порта.

Вик Маккуин, известна още като Хлапето, си пое дълбоко въздух и изскочи от моста, наричан Прекият път. Огря я слънчева светлина, гумите на колелото стъпиха върху асфалт. Пращенето внезапно спря, сякаш там вътре наистина бе имало ненастроено радио и някой просто бе натиснал бутона за изключване.

Измина няколко метра, преди да осъзнае къде се намира. Сърцето й се сви още преди да е дръпнала спирачките. Спря толкова рязко, че задната гума се хлъзна настрани, хвърляйки кал.

Намираше се на асфалтирана алея, зад едноетажна сграда. До тухлената стена вляво имаше контейнер и кофи за боклук. Единият край на алеята бе преграден от висока дървена ограда. Зад оградата имаше път. Вик чуваше жуженето на трафика, долови и откъс от песен, звучаща в една от колите. „Абра-абра-кадабра… искам да се пресегна и да те сграбча.“

Вик от пръв поглед разбра, че е излязла на грешното място. Много пъти бе идвала до Прекия път и неведнъж бе поглеждала над високите брегове на Меримак към отсрещната страна, така че знаеше какво има там — зелен, хладен и притихнал горист хълм. Нямаше път, нито магазин, нито алея. Извърна глава и едва не изкрещя.

Прекият път изпълваше началото на алеята зад нея. Беше втъкнат в нея, между едноетажната тухлена сграда и пететажна сграда от бетон и стъкло.

Мостът вече не бе над реката, а бе натикан в място, което едва го побираше. Вик се разтрепери неконтролируемо при тази гледка. Когато се взря в мрака, зърна изумрудените сенки на гората отсреща.

Слезе от велосипеда. Краката й трепереха от напрежение. Избута колелото си до контейнера и го подпря на него. Осъзна, че няма кураж да мисли съсредоточено за Прекия път.

Алеята миришеше на разваляща се пържена храна. Вик се нуждаеше от свеж въздух. Мина покрай входа на шумната задимена кухня и отиде до дървената ограда. Отвори вратата и се озова на къс тротоарен участък, който познаваше добре. Бе стояла на него преди няколко часа.

Когато погледна наляво, видя дълга брегова ивица и океан зад нея. Пенливите зелени вълни блестяха с болезнена яркост на слънцето. Момчета с къси гащета си подаваха фризби, като при всяко улавяне плонжираха ефектно в пясъка. Движението по крайбрежния булевард бе оживено. Тя сви зад ъгъла и закрачи неуверено към витрината на…