Джо Хил
Носферату (15)

Хейврил, Масачузетс

Крис Маккуин напусна семейството си през есента, след като Вик постъпи в гимназията.

Тя започна колебливо учението си. Оценките й бяха предимно тройки, само по рисуване бяха високи. Учителят й по рисуване надраска следния кратък коментар за края на срока: „Виктория е талантлива, трябва да е по-концентрирана“. Писа й петица.

Вик се справяше някак си. Рисуваше по тялото си с перманентни маркери, за да подразни майка си и да впечатли момчетата. Бе направила доклад под формата на комикс за една книга, с който много развесели другите деца, седящи на задните чинове. Вик бе отличничка по забавляване на двойкаджии. Ралеят бе заменен от шуин^[1] със сребристи и розови пискюли на кормилото. Тя не се интересуваше от шуина, никога не го караше. Притесняваше се от него.

Когато се прибра вкъщи след задържане в училище за наказание, Вик видя, че майка й се е свила на дивана в дневната с лакти, подпрени на коленете, и положена върху дланите брадичка. Плачеше. От ъгълчетата на кървясалите й очи се стичаха сълзи. Заприличваше на грозна стара жена, когато плачеше.

— Мамо? Какво е станало?

— Баща ти се обади. Няма да се прибере вкъщи тази вечер.

— Мамо? — каза Вик и остави раницата си да се изхлузи от рамото й и да падне на пода. — Какво означава това? Къде ще е?

— Не знам. Не знам къде, нито защо.

Озадачена, Вик се вторачи в нея.

— Как така не знаеш защо? — попита Вик. — Заради теб няма да се прибере, мамо. Защото не може да те търпи. Защото ти само се заяждаш, когато той е уморен и иска да го оставят на мира.

— Опитах. Нямаш представа колко усилия положих да се приспособя към него. Мога да държа бира в хладилника и да стоплям вечерята, когато той се прибере късно. Но не мога вечно да съм на двайсет и четири и точно това не му харесва. На толкова беше последната.

Не изглеждаше ядосана, а по-скоро уморена.

— Какво имаш предвид с… последната?

— Последното момиче, с което спеше — каза Линда. — Обаче не знам с коя е сега и защо е решил да си тръгне с нея. Никога не съм го карала да избира между дома и любовницата. Нямам представа защо сега е различно. Може би тя е страхотно парче.

Когато Вик заговори отново, гласът й бе тих, треперещ.

— Лъжеш. Мразя те. И ако той наистина се маха, тръгвам с него.

— Но, Вики — проплака уморено и някак отнесено тя, — той не те иска. Той не просто напусна мен. Той напусна нас.

Вик се обърна и побягна, затръшвайки вратата зад себе си. Беше началото на октомври, следобедно време. Косите слънчеви лъчи минаваха през короните на дъбовете на отсрещната страна на улицата, които грееха в жълто и зелено. Тя много обичаше тази светлина, нищо не може да се сравни със слънчевата светлина на Нова Англия в началото на есента.

Тя се метна на неприятния розов велосипед. Плачеше, но не осъзнаваше, че плаче. Дишаше на пресекулки. Заобиколи къщата и подкара под дърветата, после се заспуска по хълма и вятърът засвири в ушите й. Десетскоростният не беше като ралея и тя усещаше всяко камъче и коренче под тънките му гуми.

Вик се зарече да го намери, щеше да отиде веднага при него, защото баща й я обичаше и ако тя искаше да остане при него, той щеше да се съгласи. Никога повече нямаше да се върне вкъщи, нямаше повече да й се налага да слуша как майка й й опява, че носи черни дънки, облича се като момче и се шляе с отрепки. Просто трябваше да се спусне по хълма и мостът щеше да е там долу.

Само че не беше. В края на черния път се издигаше парапет, а под него в ниското течеше река Меримак. Нагоре по течението водите бяха черни и гладки като опушено стъкло. Долу обаче бяха буйни и се пенеха при сблъсъка с камъните. От Прекия път бяха останали само три мръсни бетонни пилона, над чиито ронещи се върхове стърчеше арматура.

Тя се засили към парапета, призовавайки моста да се появи. Малко преди сблъсъка скочи от велосипеда и се изтърколи по земята. Не си направи труда да провери дали се е ударила; скочи на крака, сграбчи велосипеда с две ръце и го метна долу. Той се удари в стръмния бряг, отскочи и се заби в плитчината, където и заседна. Едното колело стърчеше над водата, въртейки се бясно.

В здрача прехвърчаха прилепи.

Вик закуцука на север, като следваше извивките на реката. Нямаше никаква идея в главата си.

Когато стигна до един насип под магистрала 495, седна в острата трева, сред боклуците. Наболяваше я под дясното ребро. Коли летяха по огромния мост, бръмчейки в трептяща хармония. При преминаването им тя усещаше стабилни успокоителни вибрации в земята под краката си.

Не възнамеряваше да спи тук, но за около двайсет минути се унесе от рева на мотоциклетите, минаващи по двойки и по тройки — цяла банда мотористи бе излязла в последната топла нощ за есента и караше натам, накъдето й видят очите.