Джо Хил
Носферату (13)

Хейврил, Масачузетс

Следващото нещо, което си спомняше, бе, че върви нагоре по хълма в гората край улица „Питман“. Наболяваше я коремът, а лицето й сякаш гореше. Излезе от гората и закрачи с неуверена крачка към двора.

Не виждаше с лявото си око. Имаше чувството, че някой го е извадил с лъжица. Бузата й лепнеше, изглежда, окото й наистина се бе пукнало като гроздово зърно и се бе стекло надолу.

Вик се блъсна в една от люлките и ръждясалите вериги затракаха.

Баща й бе изкарал харлито на алеята и го бършеше с кърпа. Когато чу тракането на люлката, вдигна глава. Захвърли кърпата и отвори уста, готов да закрещи.

— Олеле! Вик, добре ли си! Какво е станало?

— Бях с колелото — каза, сякаш това обясняваше всичко.

— Къде е то? — попита той и погледна зад нея.

Очевидно очакваше да го види захвърлено на двора.

Чак тогава Вик осъзна, че не бута ралея. Нямаше представа какво е станало с него. Спомняше си, че се блъсна в стената на моста, когато бе на половината път, и падна от колелото. Прилепите се разпищяха в тъмното и захвърчаха, после започнаха да се удрят в нея с меките си, подобни на парчета филц тела. Тя се разтрепери неконтролируемо.

— Събориха ме — каза тя.

— Съборили са те? Някой те е блъснал с колата си? — Крис Маккуин я взе в прегръдките си. — Мили боже! Вик, цялата си в кръв! Лин!

Тогава стана както предишните пъти. Баща й я вдигна и я понесе към стаята й, а майка й се спусна към тях, после изтича да донесе вода и парацетамол.

Само че не беше както предишните пъти, защото Вик бе в делириум двайсет и четири часа, а температурата й достигна четиресет градуса. Навестяваше я Дейвид Хаселхоф, който имаше дребни монети върху очите и носеше черни кожени ръкавици. Хващаше я за краката и се опитваше да я извлече от къщата и да я вкара в колата си, която обаче не беше черен понтиак. Тя се съпротивляваше, пищеше и го удряше, а той говореше с гласа на баща й, твърдейки, че всичко е наред, че трябва да спи, че не бива да се тревожи и че я обича. Но лицето му излъчваше омраза. Двигателят на колата работеше и тя осъзна, че това е Призрака.

От време на време осъзнаваше, че крещи, искайки си колелото.

— Къде е моят ралей? — викаше тя, докато някой я държеше за раменете. — Къде е? Трябва ми! Трябва ми! Не мога да намирам нищо без моя велосипед!

А някой я целуваше по лицето и шъткаше. Някой плачеше. Изглежда, майка й.

Тя се напика в леглото. Няколко пъти.

На втория ден след прибирането си вкъщи тя излезе гола на двора и в продължение на пет минути търси велосипеда си, докато господин Де Зут, старецът, живеещ в къщата отсреща, не я забеляза и не изтича да я завие с одеяло. После той я занесе вкъщи. От дълго време тя не му бе ходила на гости, за да му помага в оцветяването на тенекиените войничета и да слуша стари записи. Напоследък тя гледаше на него като на смахнат дърт нацист и интригант — веднъж той извика полиция, защото Крис и Линда се караха шумно. Сега обаче тя си спомни, че го харесва, че харесва миризмата на прясно сварено кафе и странния му австрийски акцент. Веднъж той я похвали, че се справя добре с оцветяването. Каза й, че може да стане художничка.

— Прилепите вече са се разшавали — довери с потаен глас Вик на Де Зут, докато той я слагаше в ръцете на майка й. — Горкичките. Мисля, че някои от тях са излетели от моста и не могат да се приберат.

Тя спа през деня, а половината нощ будува. Сърцето й биеше учестено, бяха я налегнали абсурдни тревоги. Когато покрай къщата минеше кола и фаровете осветяха тавана, притискаше кокалчетата на юмруците си към устата в опит да спре надигащия се вик. Звукът на затръшваща се врата на кола й се струваше по-ужасен от изстрел.

На третата нощ излезе от състоянието си на променлива амнезия и чу, че родителите й разговарят в съседната стая.

— Когато й кажа, че не съм го намерил, тя ще се натъжи, Обичаше този велосипед — подхвърли баща й.

— Хубаво, че с него е приключено — каза майка й. — От цялата тази работа най-доброто е, че тя няма повече да го кара.

Баща й се изсмя с дрезгав глас.

— Много си мила.

— Чу ли какви неща говореше, когато се прибра вкъщи? За карането към смъртта? Според мен точно това става в ума й, когато е болна. Отдалечава се с велосипеда си от нас… кара към… рая, задгробния живот, знам ли и аз накъде. Изкара ми акъла с онези приказки, Крис. Да не съм видяла повече онова противно колело!

Баща й помълча, после отвърна:

— Все пак смятам, че трябваше да подадем оплакване за пътнотранспортно произшествие.

— Такава треска не се получава от блъскане от кола.

— Значи вече е била болна. Ти каза, че си е легнала рано предната вечер. Че е била бледа. Може би проблемът е в това. Заради треската е кривнала и я е блъснал автомобил. Никога няма да забравя как изглеждаше, когато излезе на алеята. От едното й око течеше кръв, сякаш плачеше.

Гласът му заглъхна. Когато заговори отново, в тона му се усещаше заплаха и раздразнение.

— Просто не мога да разбера защо имаше лепенка на коляното.

Чу се бърборене от телевизора. После майка й каза:

— Ще й вземем десетскоростен. Бездруго се нуждае от нов велосипед.

— Ще е розов — промърмори Вик на себе си. — По всичко личи, че ще ми купи розов.

Вик започваше да осъзнава, че загубата на ралея е краят на нещо чудесно; че е прекалила и е загубила най-хубавото в живота си. Той бе нейното острие и изглежда, че новият велосипед нямаше да може да пробива дупки в реалността и да я отвежда до Прекия път.

Вик плъзна ръката си между матрака и стената, бръкна под леглото и извади обеците и сгънатия лист хартия. Когато се прибра вкъщи, беше с акъла си дотолкова, че да се сети да ги скрие.

С нетипичен за тринайсетгодишно момиче проблясък на психологическо прозрение Вик осъзна, че не след дълго ще гледа на минаванията по моста като на обикновени фантазии на дете с развинтено въображение. Нещата, които бяха реални — Маги Лей, Пит от ресторанта „При Тери“, намирането на Господин Пентак в залата за боулинг — в крайна сметка ще започнат да приличат на сънища. Без велосипед, който от време на време да я отвежда по Прекия път, щеше да е невъзможно да поддържа убеждението си, че съществува мост, способен ту да се появява, ту да изчезва. При липсата на ралея, единственото доказателство за преминаванията бяха обеците и листът с поема на Джерард Менли Хопкинс.

Обеците казваха FU. Пет точки.

— Защо не можеш да дойдеш с нас на езерото? — чу се през стената гласът на майката на Вик. В него имаше фалцетна нотка. Линда и Крис обсъждаха варианта да се махнат от града през лятото. След разболяването на Вик Линда много настояваше за това. — Какво ще правиш тук?

— Имам си работа. Ако искаш да прекарам три седмици край езерото Уинипесоки, приготви се да спиш в палатка. На проклетото място човек трябва да разполага с хиляда и осемстотин долара на месец.

— Да не мислиш, че ще е почивка, ако бъда три седмици сама с Вик? Три седмици само двете, а ти ще стоиш тук, работейки три дена в седмицата. На практика ще правиш каквото си искаш; когато звънна в работата ти, хората ми казват, че си излязъл с инспектора. Двамата трябва да сте проучили всеки квадратен сантиметър от Нова Англия.

Баща й отговори нещо с нисък, злобен тон, после увеличи звука на телевизора толкова много, че дори Де Зут отсреща вероятно го чуваха. Някой затръшна врата, чак чашите в кухнята издрънчаха.

Вик сложи новите си обеци и разгъна листа с поемата, която изобщо не разбираше, но въпреки това я харесваше. Прочете я на светлината, идеща иззад открехнатата врата. Повтаряше шепнешком строфите, сякаш това бе някаква молитва — май наистина бе молитва — и скоро мислите й оставиха далече назад скандала на родителите й.

Както рибарчета греят…

Както рибарчета греят, морски кончета пръскат искри

като камък дълбоко-търкулнат, без дълго да занемее

като дръпната струна, камбана, когато запее

и разлюляла език, името си навред разтръби;

това и всяко живо същество твори:

оповестява туй, що вътре в него живее;

за себе си говори и дълбоката си същност лее:

Аз съм това, което правя, за това дойдох, крещи.

 

Аз казвам повече: справедливият живее справедливо,

опазва божията милост и пази всичко милостта;

онуй, което е в очите Божии, разкрива най-правдиво…

Христос… Христос разкрива се на хиляди и хиляди места,

красив и в тяло, и в очи, съзрян красиво

в черти човешки, зърнат от Отца.

 

Джерард Менли Хопкинс