Джо Хил
Носферату (1)

Федерален затвор в Ингълууд, Колорадо

Сестра Торнтън влезе в отделението за пациенти с трайни увреждания малко преди осем часа. Носеше торбичка със затоплена кръв за Чарли Манкс.

Движеше се на автопилот, мислите й не бяха свързани с работата. Най-накрая се бе навила да купи на сина си Джосая игра „Нинтендо DS“ и мислеше дали след края на смяната ще успее да стигне до „Нашите играчки“, преди да са затворили.

Беше отлагала решението няколко седмици по философски причини. Не й пукаше дали всички негови приятели имат такава игра. Просто не й харесваше, че децата могат да мъкнат малката джаджа със себе си. Елън Торнтън ненавиждаше начина, по който момченцата се потапяха в блестящия екран, заменяйки реалността с някакво въображаемо място, където забавлението заменяше мисленето, и се научаваха да се избиват артистично. Беше си мечтала да има дете, което обича книгите, играе скрабъл и иска да излиза с нея на разходки със снегоходки. Ама че смехория.

Елън дълго бе отлагала покупката, но вчера следобед видя, че Джосая седи в леглото си и се преструва, че старият портфейл в ръцете му е нинтендо. Беше изрязал една снимка на маймунката Донки Конг и я бе пъхнал в прозрачното джобче за снимки. Натискаше въображаемите бутони и издаваше звуци, наподобяващи експлозии, а на нея й се сви сърцето, като го гледаше как си представя, че вече притежава нещото, което вероятно ще получи на Големия ден. Елън имаше свои си виждания за това кое е полезно за децата и кое не. Не бе задължително да са на едно мнение с Дядо Коледа.

Разсеяна бе и чак когато заобиколи леглото, за да стигне до стойката за системите, откри, че при Чарли Манкс е настъпила промяна. Точно тогава той въздъхна тежко, сякаш от отегчение, а сестрата погледна надолу и видя, че той се взира в нея. Толкова се стресна от факта, че очите му са отворени, че за малко не изтърва торбичката с кръв върху краката си.

Той беше ужасно стар, а и грозен. Огромната му плешива глава приличаше на далечна планета — континентите бяха червеникавокафявите петна и лилавеещите язви. От всички в Отделението за пациенти с трайни увреждания — известно още като Зеленчуковата леха — тъкмо Чарли Манкс бе отворил очи, и то точно по това време на годината. Манкс обичаше деца. През деветдесетте години бе направил така, че десетки деца да изчезнат. Той имал къща в полите на Флатайрънс, където правел с тях каквото си поиска, а после ги убивал и окачвал коледна украса в тяхна памет. Вестниците нарекоха мястото Шейната. Хо-хо-хо.

През повечето време, докато работеше, Елън успяваше да изключи майчинската страна на мозъка си и да не мисли какво бе направил Чарли Манкс с момиченцата и момченцата, изпречили се на пътя му; деца на възрастта на нейния Джосая. Елън гледаше да не се замисля какво са вършили пациентите й. Човекът в другия край на стаята бе завързал приятелката си и двете й деца, бе запалил къщата и ги бе оставил да изгорят. Бяха го арестували в един бар по-надолу на същата улица. Наливал се с уиски „Бушмилс“ и гледал мача между „Уайт Сокс“ и „Рейнджърс“. Елън не виждаше никакъв смисъл да разсъждава за подобни неща, затова се стараеше да възприема пациентите си като продължение на апаратите и капещите торбички, поддържащи живота им — някакво си месо.

Откакто работеше в лечебницата на затвора „Супермакс“ в Ингълууд, не бе виждала Чарли Манкс с отворени очи. Бе постъпила на работа преди три години и той все беше в кома. Той бе най-крехкият от пациентите й, просто купчина кожа и кости. Сърдечният му монитор бипкаше с честотата на метроном, нагласен на най-ниската възможна скорост. Докторът казваше, че мозъчната му активност е колкото на консерва с мляна царевица. Никой не бе наясно на каква възраст е, но изглеждаше по-стар от Кийт Ричардс. Дори приличаше малко на Кийт Ричардс — плешив Кийт с остри покафенели зъбчета.

В отделението имаше още трима пациенти в кома, така наречените „зеленчуци“. Когато си край тях достатъчно дълго време, научаваш, че имат определени странности. Дон Хенри, мъжът, който изгори гаджето си и нейните деца, понякога тръгваше на „разходка“. Той не ставаше, естествено, само ходилата му помръдваха ритмично под чаршафите. Имаше един тип, на име Ленард Потс, който бе в кома от пет години и никога нямаше да се събуди — друг затворник бе пробил черепа му с отвертка. Но понякога той се прокашляше и извикваше: „Аз знам!“, сякаш бе ученик, който иска да отговори на зададения от учителя въпрос. Може би отварянето на очите бе номерът на Манкс и просто не се бе случвало тя да го хване.

— Здравейте, господин Манкс — каза като робот Елън. — Как сте днес?

Тя се усмихна насила и се поколеба, все още държеше торбичката със затоплена кръв. Не очакваше да получи отговор, но смяташе, че е добре да даде възможност на човека да събере несъществуващите си мисли. Понеже той не продума, тя протегна ръка, за да затвори клепачите му.

Той я сграбчи за китката. Сестрата изпищя, нямаше как да не изпищи, и изтърва торбичката, която се пръсна на пода. Червени струи окъпаха краката й.

— Ъъъъх — извика тя. — Ъъъх! Ъъъх! О, боже!

Замириса на току-що излят чугун.

— Твоето момче, Джосая… — каза Чарли Манкс с дрезгав глас, — има място за него в Коледната земя… при другите деца. Мога да го даря с нов живот. Мога да го накарам да се усмихва. Мога да му дам прекрасни нови зъби.

Това, че чу името на сина си, бе къде-къде по-неприятно от ръката на Манкс върху китката й и от кръвта по стъпалата й (чиста кръв, каза си, чиста). Осъденият за блудство и убийства на деца човек бе споменал името на сина й; направо й се зави свят, чувстваше се като в стъклен асансьор, издигащ се бързо към небето. Светът под нея сякаш пропадна.

— Пусни ме — прошепна тя.

— Има място за Джосая Джон Торнтън в Коледната земя, а за тебе има място в Къщата на съня — продължи Чарли Манкс. — Човека с противогаза знае какво да прави с теб. Ще ти даде пара от джинджифилови сладки и ще те научи да го обичаш. Не мога да те взема с нас в Коледната земя. Всъщност мога, но Човека с противогаза е по-добър. Човека с противогаза е благодат.

— Помощ! — опита се да изпищи Елън, но вместо писък се чу шепот. — Помогнете ми!

Бе загубила гласа си.

— Виждал съм Джосая в гробището на Онова, което може да бъде. Джосая трябва да се повози на призрака. Той ще е много щастлив в Коледната земя. Светът не може да го разруши, ако е там, защото мястото не е в света. То е в главата ми. Всички те са в безопасност в главата ми. Сънувах я, да знаеш. Коледната земя. Сънувах я, но колкото и да вървя, не мога да стигна до края на тунела. Чувам песента на децата, но не мога да стигна до тях. Чувам как те ме викат, но тунелът е безкраен. Имам нужда от призрака. Трябва да се повозя.

Езикът му се показа навън — кафяв, блестящ и скверен — и навлажни сухите устни. Той пусна ръката на сестрата.

— Помощ! — изхриптя тя. — Помощ, помощ, помощ!

След още няколко опита гласът й набра сила и вече можеше да бъде чут от другите. Мина като хала през вратите, излезе в коридора и зашляпа по него с меките си ниски обувки, като крещеше с пълно гърло. Оставяше зад себе си кървави следи.

Десет минути по-късно двама добре въоръжени охранители завързаха Манкс за леглото, за да не би той да се опита да стане, ако се свести отново. Но докторът, който го прегледа, каза да го развържат.

— Този човек е на легло от 2001 година. Трябва да бъде обръщан четири пъти на ден, за да не му се образуват рани. Дори и да не е зеленчук, не може да избяга, твърде слаб е. За тези седем години мускулите му толкова са атрофирали, че едва ли може сам да се изправи в седнало положение.

Елън стоеше до вратата и слушаше — смяташе да се изстреля навън, ако Манкс отново отвори очи — но когато докторът каза това, тя пристъпи вдървено напред, дръпна ръкава на престилката си и показа следите от пръстите на Манкс.

— Това прилича ли ви на дело на човек, който трудно може да се надигне? Имах чувството, че ще ми изтръгне ръката.

Краката я боляха почти толкова, колкото и натъртената китка. Бе събула напоения с кръв чорапогащник и си бе мила краката с вряла вода и сапун до протриване на кожата. Сега носеше гуменки. Другите обувки бяха отишли на боклука. Дори и да можеше да се почистят, тя едва ли би се престрашила да ги обуе отново.

Докторът, млад индиец, на име Пател, я изгледа смутено, наведе се и светна с фенерче в очите на Манкс. Зениците му не се разшириха. Пател мръдна фенерчето напред-назад, но очите на Манкс останаха фиксирани в точка, намираща се някъде зад лявото ухо на медика. Той плесна с ръце на няколко сантиметра от носа на Манкс. Манкс не мигна. Затвори внимателно очите му и разгледа направената току-що електрокардиограма.

— Няма нищо по-различно в сравнение с десетките предишни електрокардиограми — каза Пател. — Пациентът показва деветка по скалата на Глазгоу и постига слаба активност на алфа-вълните, което съответства на алфа-кома. Смятам, че само е говорил насън, сестро. Случва се, дори и при зеленчуци като него.

— Очите му бяха отворени — отвърна тя. — Гледаше право към мен. Знаеше името ми и това на сина ми.

Пател попита:

— Да сте разговаряли тук с някоя от другите сестри? Нищо чудно подсъзнателно да е схванал нещо. Може например да сте споменали на някоя от колежките ви, че синът ви е спечелил викторина по правопис. Манкс е възприел информацията и я е възпроизвел.

Тя кимна, но съмненията й останаха. „Той знаеше второто име на Джосая, а съм сигурна, че не съм го споменавала пред никого от болницата. Чарли Манкс бе казал: «Има място за Джосая Джон Торнтън в Коледната земя, а за тебе има място в Къщата на съня».“

— Не му влях кръв — каза тя. — От няколко седмици има анемия. Получи инфекция на уринарния тракт заради катетъра. Ще отида да взема друга торбичка с кръв.

— Нямайте грижи. Аз ще дам кръв на стария вампир. Вижте какво… постреснали сте се малко. Опитайте се да забравите случката. Приберете се вкъщи. До края на смяната ви остава един час, нали? Вземете си почивка, утре също си почивайте. Предполагам, трябва да направите още покупки? Свършете заплануваното. Престанете да мислите за това и се отпуснете. Коледа е, сестра Торнтън — рече докторът и й намигна. — Най-прекрасното време от годината, нали така?