Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (39)

Монолог за вечното и проклетото: какво да правим и кой е виновен?

„Аз съм човек на своето време, заклет комунист…

Не ни дават думата… Модерно е… Сега е модерно да се ругаят комунистите… Сега сме врагове на народа, всички сме престъпници. Сега сме отговорни за всичко, даже за законите на физиката. Тогава бях първи секретар на районния комитет на партията. Във вестниците пишат… Ето, те комунистите са виновни — построиха лоши, евтини атомни централи, а за човешкия живот не мислеха. Не мислеха за човека, той за тях е като пясък, торта̀ на историята. Дръжте ги! Дръжте! Проклетите въпроси: какво да правим и кой е виновен? Все същите. Неизменните в нашата история. Всички са нетърпеливи, жадни за отмъщение и кръв. Дръжте ги! Дръжте! Чакат отсечени глави… Хляб и зрелища…

Другите мълчат, а аз ще кажа… Вие пишете… Е, не точно вие, а по вестниците пишат, че комунистите са лъгали народа, криели са от него истината. Но бяхме длъжни… Телеграми от ЦК, от областния комитет на партията… Имахме задача да не допуснем паника. А паниката е наистина страшно нещо. Само по време на войната следяхме съобщенията от фронта така, както тогава съобщенията от Чернобил. Страх и слухове. Не радиацията убиваше хората, а слуховете ги убиваха. Трябваше… Нашият дълг… Не може да се каже, че сме прикривали абсолютно всичко, отначало никой не разбираше мащабите на случващото се. Ръководехме се от висши политически съображения. Но ако оставим емоциите настрани, ако оставим политиката… Трябва да призная, че никой не знаеше какво точно става. И учените не можеха да повярват! Нямаше нито един подобен пример. Не само у нас, но и в целия свят. Учените изучаваха ситуацията на място, в самата централа, и там вземаха решения. Неотдавна гледах предаването «Моментът на истината» с Александър Яковлев, член на Политбюро, главен идеолог на партията в онези времена. Заедно с Горбачов… Какво си спомня той? Там, на върха, също не са си давали сметка за ставащото… На заседанието на Политбюро някой от генералите се обяснявал: «Радиация ли, че какво толкова? На полигона… След атомен взрив… Вечерта изпием по бутилка червено вино и ни няма нищо». Говорили са за Чернобил като за авария, обикновена авария…

Тогава казах, че не трябва да изкарваме хората на улицата. «Какво, искате да провалим Първи май ли?» Политически въпрос. Дай си партийната книжка… (Малко се успокоява.) Не е виц, мисля, а истина. Случило се. Разказват, че председателят на Правителствената комисия Щербин пристигнал в централата първите дни след взрива и веднага поискал да го заведат на местопроизшествието. Обясняват му, че има купчини графит, огромни радиационни полета, висока температура, не може. «Каква физика? Трябва да го видя с очите си — крещял на подчинените си. — Вечерта трябва да докладвам на Политбюро.» Военен стереотип на поведение. Друго не знаехме… Не разбирахме, че наистина има физика… Верижна реакция… И никакви нареждания и правителствени постановления няма да променят физиката. Светът се гради на нея, а не на идеите на Маркс. Но я го кажи тогава… Опитай се да отмениш първомайската манифестация… (Отново почна да се разгорещява.) Във вестниците пишат… Сякаш народът е бил на улицата, а ние сме били в подземни бункери. Стоях два часа на трибуната под това слънце… Без шапка, без шлифер. И на девети май, на Деня на победата… Вървях с ветераните… Свиреше акордеон. Танцувахме. Пихме. Всички бяхме част от тази система. Вярвахме! Вярвахме във високите идеали. В нашата победа! Ще победим Чернобил! Ще се втурнем и ще победим. Трескаво четяхме за героичната борба за укротяване на реактора, който излязъл от управлението на хората. Правехме политбеседи. Нашият човек е без идеи? Без голямата мечта? Това също е страшно… Вижте сега какво става! Разруха. Безвластие. Див капитализъм… Но… Произнесоха присъдата над миналото… Над целия наш живот… Остана само Сталин… Архипелаг ГУЛАГ… А какви филми имаше тогава! Какви щастливи песни! Кажете ми: защо? Отговорете ми… Помислете си и ми отговорете… Защо сега няма такива филми? Защо няма такива песни? Трябва човекът да го вдигнеш, да го въодушевиш. Нужни са идеали… Тогава държавата ще е силна. Саламът не може да бъде идеал, пълният хладилник не е идеал. И мерцедесът не е идеал. Нужни са сияйни идеали! И ги имахме.

Във вестниците… По радиото и телевизията крещяха: «Истината! Истината!». По митингите искаха истината. Лошо, много лошо… Много лошо! Скоро всички ще умрем! Нацията ще изчезне! На кого му трябва такава истина? Когато тълпите нахлули в Конвента и поискали смъртта на Робеспиер, нима са били прави? Да се подчиниш на тълпата, да станеш тълпа… Бяхме длъжни да предотвратим паниката… Моята работа… Дългът ми… (Мълчи.) Ако аз съм престъпник, защо тогава внучка ми… Детенцето ми… Тя също е болна… Дъщеря ми я роди през онази пролет, доведе я при нас в Славгород в пелени. С количката. Пристигнаха няколко седмици след взрива в централата… Летят хеликоптери, по пътищата военни машини… Жена ми ме молеше: «Нека ги изпратим при роднини. Да ги махнем оттук». Аз бях първи секретар на районния комитет на партията… Категорично забраних: «Какво ще си помислят хората, ако отведа дъщеря си с малкото й дете? Нали техните деца ще останат тук». Имаше такива, които се скатаваха, които си спасяваха кожата… Привиках ги в районния комитет, в кабинета: «Ти комунист ли си, или не си комунист?». Хората бяха подложени на проверка. Ако съм престъпник, защо щях да убивам собственото си дете? (По-нататък говори несвързано.) Аз сам… Тя… В моя дом… (След известно време се успокоява.)

Първите месеци… В Украйна беше обявена тревога, а у нас в Беларус всичко беше спокойно. Сеитбата беше в разгара си. Не се криех, не си седях в кабинета, а ходех по полята, по нивите. Оряхме, сеехме. Забравихте, че до Чернобил атома го наричаха «мирния труженик», гордеехме се, че живеем в атомната ера. Не помня атомен страх… Тогава все още не ни беше страх от бъдещето… Е, що е то първи секретар на районния комитет на партията? Обикновен човек с обикновена университетска диплома, най-често инженер или агроном. Някои бяха завършили и висшата партийна школа. Знаех за радиацията онова, което бяха успели да ни прочетат на курсовете по гражданска отбрана. Там не чух нито дума за цезия в млякото, за стронция… Карахме мляко с цезий в млекозаводите. Предавахме месо. Косяхме трева с четиресет кюри. Изпълняхме плановете… С цялата отговорност… Аз ги изтръгвах… Никой не беше отменял плановете…

Един щрих… Към портрета, така да се каже… В първите дни хората изпитваха не само страх, но и подем. Аз съм човек, който няма инстинкт за самосъхранение. Това е нормално, защото чувството ми за дълг е силно развито. Тогава имаше много такива, не бях само аз… На масата ми стояха десетки заявления с молба: «Моля да бъда изпратен в Чернобил». Зов на сърцето! Хората бяха готови да пожертват себе си, без да се замислят и да очакват нещо в замяна. Каквото и да пишете, това беше съветският характер. И това беше съветският човек. Каквото и да пишете, колкото да отричате… Ще съжалявате за този човек… Ще се сетите за него…

При нас идваха учени, спореха с крясъци. До прегракване. Отивам при един от тях: «Децата ни в радиационен пясък ли си играят?». Той ми отговаря: «Паникьори! Дилентанти! Какво знаете за радиацията? Аз съм ядрен физик. Ето, стана ядрен взрив. След час пътувах с уазката към епицентъра. По разтопената земя. Защо всявате паника?». Вярвах им. Извиках хората при мен в кабинета: «Братя! Ако аз избягам, ако вие избягате. Какво ще си помислят за нас хората? Ще кажат, че комунистите са дезертирали». Ако не ги убеждавах с думи, с чувства, действах иначе: «Патриот ли си, или не си патриот? Ако не си, остави на масата партийната книжка. Хайде!». Някои си ги оставяха…

Почнах да подозирам нещо… Имах съмнения… Сключихме договор с Института по ядрена физика за изследване на нашите земи. Вземат трева, вземат пластове пръст и я носят при тях, в Минск. Правят там някакви анализи. А после ми звънят: «Организирайте, ако обичате, транспорт, който да прибере обратно почвата ви». — Вие какво, шегувате ли се? До Минск са четиристотин километра… — Едва не изпуснах слушалката от ръцете си. «Да върнем почвата ли?» «Не, не се шегуваме — отговарят ми. — По инструкция тези проби подлежат на заравяне в гробница, в подземен железобетонен бункер. От цяла Беларус ни носят. За един месец вместимостта стигна до краен предел.» Чухте ли? А ние на тази земя орем, сеем. Децата ни играят на нея… Искаха да изпълняваме плановете за мляко и месо. От зърното се правеше алкохол. Ябълките, крушите, вишните отиваха за сокове…

Евакуацията… Ако някой беше погледнал отгоре, щеше да си помисли, че е започнала третата световна война… Изселват едно село, а другото го предупреждават, че евакуацията ще е след седмица! И през цялата тази седмица там събират сено, косят тревата, копаят градините, секат дърва… Живот като живот. Хората не разбираха какво се случва. А след седмица ги извозват с военни машини… Съвещания, командировки, нареждания, безсънни нощи. Толкова много неща. Помня, че пред градския комитет на партията в Минск стоеше един човек с плакат: «Дайте на народа йод». Горещина. А той с шлифер…

(Връща се към началото на нашия разговор.)

Забравихте… Тогава… Атомните централи бяха бъдещето. Не един път съм го казвал. Пропагандирах… Бях в една атомна централа, беше тихо и тържествено. Чисто. В ъгъла червени знамена и вимпели «Победителят на социалистическото състезание». Нашето бъдеще… Живеехме в щастливо общество. Казаха ни, че сме щастливи, и ние бяхме щастливи. Бях свободен, даже не мога да разбера защо някой смята моята свобода за несвобода. А сега историята ни отписа, сякаш ни няма. Сега чета Солженицин… Мисля, че… (Мълчи.) Внучката ми е с левкемия… Платих си за всичко… Скъпо и прескъпо…

Аз съм човек на своето време… Не съм престъпник…“