Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (19)

Монолог без име — вик

„Добри хора… Не ни докосвайте! Оставете ни на мира! Вие ще си поговорите и ще си отидете, а ние трябва да живеем тук…

Ето ги медицинските картони… Всеки ден ги вземам в ръце. Чета ги…

Аня Будай, родена 1985 година — 180 бер^[1]

Витя Гринкевич, роден 1986 година — 785 бер.

Настя Шабловская, родена 1986 година — 570 бер.

Альоша Пленин, роден 1985 година — 570 бер.

Андрей Котченко, роден 1987 година — 450 бер…

Една майка доведе едно такова момиченце днес на преглед при мен.

— Какво те боли?

— Всичко ме боли, като баба ми — сърцето, гърбът, вие ми се свят.

От малки знаят думата «алопеция», защото много от тях са плешивички. Без коса. Нямат вежди, мигли. Свикнали са. Но в нашето село има само начално училище, в пети клас ги возят с автобус на десет километра. И те плачат — не искат да ходят. Там им се смеят.

Виждате… Целият коридор е пълен с болни. Чакат. Всеки ден такива работи слушам, че всичките ви ужасии по телевизора ми се струват глупости. Така предайте на началниците в столицата. Глупости!

Модернизъм… Постмодернизъм… Нощес ме вдигнаха по спешност. Идвам… Майката стои на колене до креватчето — детето умира. Слушам я как нарежда: «Исках, синко, ако това се случи, да е лятото. През лятото е топло, има цветенца, земята е мека. А сега е зима… Поне до пролетта потрай…». Ще го напишете ли?

Не искам да търгувам с нещастието им. Да философствам. За тази цел трябва да се дръпна в страни. А не мога… Всеки ден слушам какво казват… Как се жалват и плачат… Добри хора… Искате ли да знаете истината? Седнете срещу мен и записвайте… Така никой няма да я чете тая книга… По-добре не ни закачайте… Трябва да живеем тук…“