Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (8)

Монолог за това как се радва кокошката на дъждовния червей
А това, което кипи в канчето, също не е вечно

„Първият страх…

Първият страх как ни се стовари на главите. Изсипа се като порой. А някои хора, повечето, бяха спокойни като камъни. Ей на̀, честен кръст! Мъжете, по-възрастните, като пийнат: «Стигнахме до Берлин и победихме». Казват го така, сякаш го коват на стената. Победители! С медали.

Първият страх беше… На сутринта в градината намирахме удушени къртици. Кой ги беше удушил? Обикновено те не излизат на светло изпод земята. Нещо ги е прогонило. Ей на̀, честен кръст!

Звъни ми синът ми от Гомел:

— А летят ли майските бръмбари?

— Няма бръмбари, даже личинки никъде не се виждат. Скрили са се.

— А дъждовни червеи има ли?

— Като се намери дъждовен червей, кокошката се радва. И тях ги няма.

— Първи признак: където няма майски бръмбари и червеи — там има силна радиация.

— Какво е това радиация?

— Мамо, това е смърт. Убедете татко да заминете. Ще останете при нас.

— Но ние още не сме засадили градината…

Ако всички бяха умни, кой щеше да остане сред глупците? Гори, е, нека гори. Пожарът е временно явление, никой не се страхуваше от него тогава. Не знаехме какво е атом. Честен кръст! А живеехме срещу атомната централа — по пряка линия на трийсет километра, а по шосето — на четиресет. Бяхме много доволни. Купуваш си билет и тръгваш. Снабдяването им беше московско — евтини колбаси, в магазините винаги имаше месо. По избор. Хубави времена бяха!

А сега само страхът остана… Разправят, че жабите и мишките ще останат, а хората — не. Животът ще остане без хора. Дрънкат врели-некипели. Само глупак ще им се върже. Но има си крушката опашка… Стара песен е това…

Включвам радиото. Плашат ли ни, плашат с радиацията. А при радиацията по-добре заживяхме. Честен кръст! Виж: донесоха портокали, три вида колбаси, представете си! На село! Внуците ми половината свят обиколиха. Малката ми внучка се върна от Франция, оттам откъдето някога Наполеон е дошъл… «Бабо, видях ананас!» Второто внуче… Братчето й го бяха взели на лечение в Берлин… Оттам откъдето Хитлер ни удари… С танковете… сега светът е друг… Всичко е различно… Радиацията ли е виновна, или кой? А тя каква е? Може да са я давали някъде на кино? Виждали ли сте я? Бяла ли е, що ли? Какъв цвят е? Едни казват, че няма цвят и мирис, а други — че е черна. Като пръстта! А ако няма цвят, значи е като Бог. Бог е навсякъде, а никой не го вижда. Плашат ни! А ябълки в градината има, и листа по дърветата, картофите са на полето… Мисля, че никакъв Чернобил няма, че са го измислили. Излъгаха хората. Сестра ми и мъжът й си заминаха. Недалеч оттук, на двайсет километра. Два месеца живяха там, идва при тях съседката и казва: «Моята крава прихвана радиацията от вашата. Кравата ми пада». — А как ще я прихване? — «Тя лети по въздуха, като прах. Летяща е.» Глупости! Врели-некипели… А има неща, които са станали… Дядо ми имаше пчели, пет кошера. Три дни не излетяха, нито една. Седяха си в кошерите. Изчакваха. Дядо ходеше по двора — що за напаст е това? Що за холера? Нещо се беше случило в природата. А тяхната система, това после ни го обясни нашият съсед, учителят, е по-добра от нашата, по-разумна, затова са усетили веднага. Радиото, вестниците още мълчаха, а пчелите вече знаеха. Едва на четвъртия ден излетяха. Осите… Имаше оси при нас, гнездо оси над входа, никой не ги закачаше, та на сутринта ги нямаше, ни живи, ни мъртви. Върнаха се след шест години. Радиация… Тя и хората плаши, и зверовете… И птиците… И даже дървото се страхува, само че е нямо. Няма как да го каже. А колорадските бръмбари си пълзят, както са си пълзели, ядат ни картофките, ядат ги до листенце, те са свикнали с отровата. Като нас.

Но като се замисля — във всяка къща има по някой умрял… На другата улица, на оня бряг на реката… Там всички жени сега са без мъже, няма мъже, мъжете измряха. На нашата улица моят дядо живее, и по-натам още един. Бог прибра мъжете по-рано. Каква е причината? Никой няма да ни каже, никой не знае тази тайна. А като се замислиш, останат ли сами мъжете, без жени — пак не е хубаво. Те пият, мила, пият. От мъка пият, кой иска да умре? Каква мъка е, когато някой умира! Не можеш да се усетиш. Никой не може, и няма с какво да го утешиш. Пият и говорят… Разсъждават… Да пийнат, да се посмеят и хоп! — да ги няма. Всички искат лека смърт. Как да си я заслужиш? Душата е единственото живо същество. Миличка моя… А нашите жени всичките са празни, женското им е отрязано, да кажем, на всяка трета. И на младата, и на старата… Не всички успяха да родят… Като се замисля… Какво ли не е било…

Какво още да кажа? Трябва да се живее. Друго нищо…

Но има и още… Преди сами правехме масло, сметана, извара, сирене. Варяхме млечна трахана. В града такова ядете ли? Заливаш брашното с вода и го месиш, получават се късчета тесто, тогава ги пускаш в тенджерата с кипяща вода. Вариш и добавяш млякото. Мама ни показваше и учеше: «И вие, деца, се научете така. А мен ме научи моята мама». Пиехме брезов и кленов сок — брезовик и кленовик. Варяхме зелен фасул в чугунени тенджери на голямата печка. Варяхме кисел от боровинки… А през войната събирахме коприва, лобода и други треви. Подпухвахме от глад, но не умирахме. Горски плодове, гъби… А сега животът е друг, всичко загина. Мислехме си, че такова нещо не се разваля, че винаги е било и ще бъде така. И че това, което ври в чугунената тенджерка, е вечно. Никога не бих повярвала, че то ще се промени. Но е така… Мляко не може, бобови не може. Забраняват гъбите, горските плодове. Карат ни да изкисваме месото по три часа. И два пъти да сменяме водата на картофите, когато ги варим. Но с Господ не можеш да се бориш… Трябва да се живее…

Плашат ни, че и водата не може да се пие. Но как без вода? Във всеки човек има вода. Няма никой без вода. Вода има и в камъка. А водата може би е вечна? Тя дава живот на всичко… Кого да попиташ? Никой няма да ти каже. А на Бог се молиш, не го питаш. Трябва да се живее…

Ето и житото покълна. Хубаво жито.“