Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (7)

Монолог на едно село за това как привикват душите от небето, за да си поплачат и похапнат с тях

Село Бели берег, Наровлянски район, Гомелска област

Говорят: Анна Павловна Артюшенко, Ева Адамовна Артюшенко, Василий Николаевич Артюшенко, Софя Николаевна Мороз, Надежда Борисовна Николаенко, Александър Фьодорович Николаенко, Михаил Мартинович Лис

 

— Имаме си посещение… Добри хора… Нищо не вещаеше среща, нямаше никакъв знак. Понякога ме сърби дланта — това значи, че ще се ръкуваш. А днес нямаше никакво предзнаменование. Само дето едно славейче цяла нощ пя — това значи, че ще е слънчев денят. Ех! Жените сега ще дотичат. Ето, Надя вече лети…

— И преживяхме всичко, и издържахме…

— Ох, не искам да си спомням. Страшно е. Гонеха ни, войниците ни гонеха. Напристигна военна техника. Самоходи. Един стар дядо… Вече беше легнал. Умираше. Къде да върви? „Ей сега ще стана — плачеше — и ще ида на гробището. Със собствените си сили.“ Какво ни дадоха за къщите? Какво? Вижте колко е красиво тук! Кой ще ни плати за тая красота? Курортна зона!

— Самолети, хеликоптери — шумотевица. Камази с ремаркета… Войници. Е, започна войната, мислех си. С китайците или с американците.

— Стопанинът ми си дойде от колхозното събрание и казва: „Утре ще ни евакуират“. А аз: „А какво ще стане с картофите? Не сме ги извадили“. Съседът почука на вратата и седнаха да пият с моя. Пийнаха и почнаха да ругаят председателя: „Няма да тръгнем и точка. Войната преживяхме, та някаква си радиация ли няма“. Даже ако трябва, ще се скрием в земята. Няма да тръгнем!

— Отначало мислехме, че всички ще умрем след два-три месеца. Така ни плашеха. Агитираха ни да заминем. Слава богу — живи сме!

— Слава богу! Слава богу!

— Никой не знае какво има на оня свят. Тук е по-добре… По-познато. Мама казваше: „Киприш се, радваш се и своеволничиш“.

— Ходим в църквата, молим се.

— Тръгнахме… Взех в едно чувалче пръст от гроба на мама. Поседях на колене: „Прости, че те оставяме“. През нощта отидох при нея, не ме беше страх. Хората си пишеха фамилиите на къщите. На пъновете, на оградите. На асфалта.

— Войниците убиваха кучетата. Стреляха. Бум-бум! Оттогава не мога да слушам как квичи животно.

— Бях бригадир тук. Четиресет и пет години… Страдах за хората. Колхозът ни пращаше на изложение в Москва, да покажем от нашия лен. Оттам донесох значка и червена грамота. Тук хората ме уважаваха: „Василий Николаевич… Нашият Николаевич…“. А там на новото място кой съм? Стар дядо… Като умирам тук, жените ще ми донесат вода, ще запалят печката. Страдах за хората… Вечер идват жените от полето и пеят, а знаем, че почти нищо няма да получат. Някакви дребни стотинки за трудодните. А те пеят.

— На село при нас хората живеят заедно. Като семейство.

— Докато живеех в града при сина ми, ми се присъни сън. Сън… Че чакам смъртта. И нареждам на синовете си: „Заведете ме на нашите гробища, поне пет минути постойте с мен пред родната къща“. И отгоре виждам как синовете ме водят натам…

— Нека да е отровна, с радиация, но си е моята родина. Никъде другаде не сме нужни. Даже на птицата й е мило гнездото.

— Да се доизкажа… Живях у сина на седмия етаж, отивам до прозореца, гледам надолу и се кръстя. Стори ми се че чувам кон. Петел… И така ми е мъчно… А и моят двор ми се присънваше: завързвам кравата и доя, доя… Събуждам се… Не искам да ставам. Все още съм там. Ту тук, ту там.

— Денем живеехме на новото място, а нощем на родното. Насън.

— Зимно време нощите са дълги, понякога седим и броим: кой умря вече? В града от нерви и разни разстройства починаха много, на по четиресет-петдесет години — нима това е възраст за умиране? А ние си живеем. Молим се всеки ден на Бога, искаме едно — здраве.

— Както се казва, който където се е родил, там се е и сгодил.

— Стопанинът ми два месеца лежа… Мълчеше, не ми отговаряше. Сякаш се беше обидил. Ходя по двора, връщам се. „Татенце, как си?“ Повдигаше си очите само като чуеше глас, а на мен ми ставаше по-леко. Лежеше, мълчеше, а си беше у дома. Когато човек умира, не трябва да се плаче. Иначе ще му прекъснеш смъртта, дълго ще се мъчи. Взех от шкафа една свещ и му я слагам в ръцете. Взема я и диша… Виждам, че очите му са мътни… Не плаках… За едно се молех: „Много поздрави на дъщеричката ни и на моята любима майчица“. Молех се заедно да… Някои се молят на Бог да се откопчат, а на мен смърт не ми даде. Жива съм.

— А мен не ме е страх да умра. Никой не живее два пъти. И листото отлита, и дървото пада.

— Женички! Не плачете. През всичките години бяхме все в предните редици. Стахановки бяхме. Преживяхме Сталин. Войната преживяхме! Ако не се смеехме и не се тешахме, отдавна да сме се обесили. Значи, говорят си две чернобилски жени. Едната казва: „Чу ли, че сега всички имаме белокръвие?“. Другата: „Глупости! Вчера си порязах пръста, потече ми червена кръв“.

— Родният край е като рай. А на чуждото място и слънцето не свети по същия начин.

— А мама ми каза едно време: вземи една иконка и я обърни, да стои така три дни. Където и да си, задължително ще се върнеш у дома. Имах две крави и две телета, пет прасета, гъски, кокошки. Куче. Хващам се за главата и вървя из градината. А ябълки, колко ябълки! Замина, ей, всичко замина!

— Измих къщата, белосах печката… Трябва да оставиш хляб на масата и сол, купа и три лъжички. Толкова лъжички, колкото души има в къщата. За да се върнат…

— А гребенчетата на кокошките бяха черни, а не червени — заради радиацията. И сиренето не ставаше. Един месец живяхме без извара и сирене. Млякото не се квасеше, а ставаше на прах, бял прах. Радиация…

— Тая радиация ми беше в градината. Градината цялата побеля, една такава бяла стана, сякаш беше посипана с нещо. С някакви парченца… Мислех си, че може да са дошли от гората. Че вятърът ги е довял.

— Не искахме да си ходим. Ох, не искахме! Някои пийнали мъже… се хвърляха под гумите. Началството ходеше по къщите и ни уговаряше един по един. Имаше нареждане: „Не може да се взема имущество!“.

Добитъкът три дни не беше поен. Не беше хранен. На заколение! Дойде кореспондент от един вестник и пита: „Е, как сте? Как върви?“. Пияните доячки едва не го убиха.

— Председателят се върти около къщата ми с войниците. Заплашват ме: „Излизай или ще палим. Ето я тубата с бензина!“. Че като се разтичах — ту покривката вземам, възглавницата…

— Е, кажете, как по научному действа тая радиация? Кажете ни истината, ние така или иначе скоро ще умрем.

— А вие какво си мислите, че като е невидима, я няма в Минск?

— Внукът ми ми донесе кученце… Кръстихме го Радий, нали живеем в радиацията. И къде се дяна моят Радий? Винаги ми е в краката… Страх ме е да не избяга от селото и вълците да го изядат. Ще остана сама.

— През войната оръдията по цяла нощ гърмят ли, гърмят. Как бръснат само! Изкопахме си землянка в гората. Стрелят ли, стрелят. Всичко изгоря, да бяха само къщите, а то и градините, и вишничките. Само да няма война… Толкова се страхувам от нея!

— Питат Радио „Ереван“: „Може ли да се ядат чернобилски ябълки?“. Отговор: „Може, но огризките трябва да се заравят надълбоко в земята“. Втори въпрос: „Колко е седем по седем?“. Отговор: „Всеки чернобилец ще ти го сметне на пръсти“. Ха-ха-ха…

— Дадоха ни нова къща. Каменна. Знаете ли, за седем години ни един гвоздей не забихме. Чуждо място! Всичко е чуждо. Стопанинът ми плачеше ли, плачеше. През седмицата работи с трактора в колхоза, чака неделята, а в неделя лежи към стената и плаче.

— Повече никой няма да ни излъже, няма да мръднем от мястото си. Няма магазин, няма болница. Ток няма. Стоим си на газената лампа и на лунната светлина. И си ни е добре! У дома сме си.

— В града снахичката вървеше след мен из апартамента с парцал и бършеше дръжката на вратата, на стола… А всичко е купено с мои пари, всичките мебели и жигулата. Свършиха парите, и мама вече не ни трябва.

— Децата ни взеха парите. А каквото остана, инфлацията го изяде. Това, което ни дадоха за стопанството, за къщите. За ябълчиците.

— Питат Радио „Ереван“: „Що е то бейбиФОН? — Това е дойка от Чернобил“. Ха-ха-ха.

— Две седмици вървях пеша… И кравичката си водех… Хората не ме пускаха у тях. Спях в гората.

— Страхуват се от нас. Казват, че сме заразни. За какво ни е наказал Бог? Сърди ли се? Не живеем нито по човешките, нито по Божиите закони. Избиваме се един друг. Ето за какво.

— Внуците ми дойдоха лятото… Първите години не идваха, и те се страхуваха. А сега ме навестяват, вземат продукти, каквото им дадеш, всичко прибират. „Бабо — питаха ме, — чела ли си книгата за Робинзон?“ Живял сам — така, както и ние. Без хора. Донесох със себе си половин чувал кибрит. Брадва и лопата. А сега си имам сланина, яйца, мляко — всичко е мое. Само захар не можеш да посееш. Земя тук има колкото си искаш! Ако щеш, изори сто хектара. А власт няма. Тук никой не ти пречи. Няма началници. Свободни сме.

— И котките се върнаха с нас. И кучетата. Заедно се върнахме. Войниците не ни пускаха. Омоновците. Така че нощем… По горските пътечки. Партизанските.

— Нищо не ни трябва от държавата. Сами си произвеждаме всичко. Не ни закачайте! Ни магазин ни трябва, ни автобус. За хляб и сол ходим пеша по двайсет километра. Справяме се сами.

— Върнахме се като катун. Три семейства… А тук всичко бяха разграбили: печката беше разбита, прозорците, вратите бяха свалили. Подовете. Крушките, ключовете, розетките — всичко бяха изкъртили. Нищо здраво нямаше. Ей с тези ръце всичко направихме отново, ей с тези ръце. А как иначе!

— Дивите гъски крякаха, пролетта беше дошла. Време беше за сеитба. А ние в празните къщи… Само покривите бяха цели.

— Милицията викаше по нас. Идват с колите, а ние — в гората. Крием се както от немците. Един път ни нападнаха с прокурор, който ни заплашваше, че ще ни съди. Казвам им: „Да ми дадат една година затвор, ще си я отлежа и ще се върна тук“. Тяхната работа е да си викат, а нашата — да си мълчим. Имам орден за водещ комбайнер, а оня ме заплашва: ще те вкараме по член десет… Все едно съм престъпник.

— Всеки ден си сънувах къщата. Връщах се: или прекопавам градината, или си оправям леглото… И всеки път намирах по нещо — ту обувки, ту пиленца… Всичко беше на хубаво, на радост. На връщане.

— Нощем молим Бога, а денем милиционерите. Попитайте ме: „Защо плачеш?“. А аз не знам защо плача. Радвам се, че съм си у дома.

— И преживяхме всичко, и издържахме…

— Ще ви разкажа един виц… Указ на правителството за привилегиите на чернобилците… На тези, които живеят на двайсет километра от централата, се слага пред фамилията представката „фон“. Тези, които живеят на десет километра са „Ваша светлост“. А тези, които са оцелели до централата — „Ваше сиятелство“. Е, живеем си, Ваша светлост… Ха-ха…

— Оплаквам се на доктора: „Миличък, краката ми не щат да ходят. Ставите ме болят“. — Трябва да дадеш кравата, бабо. Млякото е отровно. — „Ох, не — плача аз, — краката ме болят, коленете ме болят, но кравата не си я давам. Тя ме храни.“

— Имам седем деца. Всички живеят в града. Сама съм тук. Стане ми мъчно, сядам под снимките им. Говоря си. Сам-сама съм. Сама боядисах къщата, шест кутии боя сложих. Така си живея. Отгледах четирима сина и три дъщери. А мъжът ми почина рано. Сама съм.

— Срещал съм вълк, ето как — той стои и аз стоя. Погледнахме се един друг и той отскочи настрани. Избяга. А на мен косата ми се изправи от страх.

— Всеки звяр го е страх от човека. Ако не закачаш звяра, той ще те подмине. По-рано, като вървиш из гората, щом чуеш глас, тичаш при хората, а сега човек от човека се крие. Не дай боже да срещнеш човек в гората!

— Всичко, което е написано в Библията, става. Там и за нашия колхоз е написано… И за Горбачов… Че ще дойде голям началник с белег на челото и ще се съсипе велика държава. А после ще настъпи Божият съд. В градовете всички ще умрат, а в село ще остане един човек. Човекът ще се радва на човешките следи! Не на човека, а само на следите от него…

— Осветлението ни е на лампа. Газена. А-а… Жените вече са ви казали. Като убием глиган, го сваляме в мазето или го закопаваме в земята. Да престои там три дни. Самогона си го правим от наше си жито. От сладко.

— Имам два чувала със сол. Ще се оправим без държавата! Пълно е с дърва — наоколо е гората! Къщата е топла. Лампата гори. Добре е! Имам коза, козел, три прасета, четиринайсет кокошки. Земята — колкото искаш, тревата — колкото искаш. Вода има в кладенеца. Свобода! Добре ни е! Това тук не е колхоз, а комуна. Комунизъм! Още едно конче ще си купим. И тогава никой повече няма да ни е нужен. Само едно конче…

— Не се върнахме у дома, както се беше удивил един кореспондент, който беше тук, а сто години назад. Жънем със сърп, косим с коса. Мелим житото направо на асфалта. Стопанинът ми плете кошнички. А зимно време аз шия. Тъка.

— Във войната от рода ми загинаха седемнайсет души. Убиха двамата ми братя. Мама плаче ли, плаче. Ходеше старицата по селата, просеше. „Мъчно ли ти е? — питат мама. — Недей. Който е дал живота си за другите, той е свят човек.“ И аз мога всичко за Родината… Само да убивам не мога… Аз съм учителка, така учех: обичайте човека. Винаги побеждава доброто. Децата, те са малки, душата им е чиста.

— Чернобил… Война на войните. Няма спасение за човека никъде. Нито на земята, нито във водата, нито на небето.

— Веднага спряха радиото. Никакви новини нямаме, затова живеем спокойно. Не се разстройваме. Идват хора, казват ни, че навсякъде има войни. И че сякаш социализмът се е свършил, че живеем при капитализма. Че царят ще се върне. Вярно ли е?

— Понякога от гората в градината влиза някой глиган, лос… Хора рядко… Само милиционерите…

— Елате и у нас.

— И у нас. Толкова отдавна не съм имала гости вкъщи.

— И се кръстя, и се моля… Господи! Милицията на два пъти ми руши печката. Извеждаха ме с трактор. А аз се връщах обратно! Ако пуснат хората, всички на колене ще допълзят до вкъщи. Разнесоха по света нашата мъка. Само на мъртвите разрешават да се върнат. Носят ги. А живите — нощем. През гората…

— На Задушница всички се стичат насам. До един. Всеки иска да помене своя си човек. Милицията ги пуска по списък, а за децата до осемнайсет е забранено. Идват и така се радват, когато застанат срещу къщата си… В градината си близо до ябълката… Първо поплачат на гроба, после се разхождат по дворовете си. И там също плачат и се молят. Палят свещи. Стоят край оградите си, както край гроба. Случва се и венче да сложат пред къщата. Слагат бяла покривка на портичката… Отчето чете молитва: „Братя и сестри! Бъдете търпеливи!“.

— На гробищата носят и яйца, и хляб… Много носят блини вместо хляб. Кой каквото има. Всеки сяда до своя близък. Викат ги: „Сестро, дойдох да те взема. Ела при нас да обядваме“. Или: „Мамичко наша… Татенце… Леличко…“. Викат душите от небето… Който има починал през тази година, плаче, а който има починал преди време, не плаче. Говорят си, спомнят си. Всички се молят. И който не знае как, пак се моли.

— А нощем не трябва да се плаче за мъртвите. Като се скрие слънцето — не трябва. Помени, Боже, душите им. И царство им небесно!

— Който не скача, той плаче… Една украинка продавала на пазара големи червени ябълки. Приканва: „Купете си ябълки! Чернобилски ябълки!“. Някой я съветва: „Не си признавай, лельо, че са чернобилски. Никой няма да ги купи“. — Няма да вземат ли? Вземат. Един му трябва за тъщата, на друг — за началника.

— Тук има един излязъл от затвора. Амнистирали го. Живееше в съседното село. Майка му починала, къщата му я закопали. Дойде при нас. „Лельо, дайте ми парче хляб и сланина. Ще ви нацепя дървата.“ Проси.

— Бъркотия в страната — и хората бягат насам. От хората бягат. От закона. И живеят сами. Чужди хора… Сурови, без добрина в очите. Като се напият, ще те запалят. Нощем спим, а под леглото — вили, брадви. В кухнята на вратата — чукче.

— Пролетес имаше една бясна лисица, когато е бясна, е една мила. Не може да гледа вода. Сложи на двора ведро с вода — и не се страхувай! Ще си отиде…

— Идват… Снимат филми за нас, а ние никога няма да ги видим. Нямаме ни телевизори, ни ток. Само това ни остана — да гледаме през прозореца. И да се молим, разбира се. Преди комунистите бяха вместо Бог, а сега само Бог остана.

— Ние сме заслужили хора. Аз съм партизанин, една година бях при партизаните. А когато нашите отблъснаха германците, отидох на фронта. Написах фамилията си на райхстага — Артюшенко. Свалих си шинела и почнах да строя комунизма. А къде е тоя комунизъм?

— При нас е комунизмът. Живеем като братя и сестри.

— Когато почна войната, през онази година нямаше ни гъби, ни ягоди. Вярвате ли? И земята беше усетила бедата… Четиресет и първа година… Ох, помня! Не съм забравила войната. Плъзна слух, че нашите пленници са избягали, та който си познае своя, да си го вземе. Вдигнаха се, разтичаха се нашите жени! Вечерта кой своя, кой чуждия ще доведе. Но имаше и един гад… Живееше като всички, женен, с две деца. Каза в комендатурата, че сме прибрали украинците. Васка, Сашка… На сутринта идват германците с мотоциклетите… Молим ги, на колене им падаме… А те ги отведоха извън селото и ги разстреляха с автоматите. Девет души. Едни такива млади, хубави. Васка, Сашка… Само да няма война… Колко ме е страх от нея!

— Началството идва, ще повика, ще повика, а ние сме глухи и неми. И преживяхме всичко, и издържахме…

— А аз за моето си мисля… За моето си мисля ли, мисля… На гробищата… Някои оплакват на висок глас, а някои тихо. А други редят: „Разтвори се, жълто пясъче. Разтвори се, тъмна нощ“. От гората може да дочакаш, но от пръстта никога. Ще му говоря мило: „Иване… Иване, как да живея?“. А той нищо няма да ми отговори, нито добро, нито лошо.

— А аз… Не се страхувам от никого — нито от покойниците, нито от зверовете, от никого. Синът ми идва от града и ругае: „Какво стоиш сама? А ако някой те удуши?“. А какво ще ми вземе? Само възглавници имам… В обикновената къща всичката украса са възглавниците. Като тръгне да влиза бандитът, ще си провре главата през прозореца, а аз ще го посека с брадвата. Ние казваме секирка… Може и да няма Бог, може и да е някой друг, но там, горе, има някого… И съм жива.

— Зимата един дядо окачи на двора одрано теленце. Тогава бяха довели чужденци: „Дядо, какво правиш?“ — Гоня радиацията.

— Случвало се е… Хората разказваха… Погребал един мъж жена си и останал с малкото им момченце. Сам мъж… Пропил се от мъка… Сваля от детенцето всичко мокро и под възглавницата. А жената — дали самата тя, дали душата й — идва нощем, изпира го, изсушава го и го слага на едно място. Веднъж я видял… Повикал я — веднага се изгубила. Станала на въздух. Тогава съседите го посъветвали: като види сянката — да заключи, може скоро да не избяга. А тя изобщо и не дошла. Какво е било това? Кой е идвал там?

Не вярвате ли? А кажете тогава, откъде са се взели приказките? Може някога това да е било истина? Кажете ни, вие, грамотните…

— Защо се срина този Чернобил? Едни казват — учените са виновни. Хващат Бога за брадата, а той се смее. А ние тук да търпим!

Никога не сме живели добре. Спокойно. Точно преди войната отвеждаха хората. Хващаха ги… Имахме трима мъже… Дойдоха с черни коли и ги взеха от полето, и досега не са се върнали. Винаги сме се страхували.

— Не обичам да плача… Обичам да чуя някой нов виц… В чернобилската зона отгледали тютюн. Във фабриката от този тютюн направили цигари. На всяка кутия написали: „Министерството на здравеопазването за по-о-следен път предупреждава: пушенето е опасно за здравето“. Ха-ха-ха… А нашите дядовци пушат…

— Кравичката ми е всичко, което имам. И нея бих си дала, само да няма война. Как се страхувам от нея!

— И кукувици кукат, свраки цвъртят. Сърни тичат. А дали ще се вясват и занапред, никой не може да каже. Сутрин поглеждам през прозореца в градината — глигани са ровили. Диви. Хората можеш да ги преселиш, а лоса и глигана — не. И за водата няма граници, върви както си иска по земята, под земята.

Къщата не може без човек. И на звяра му е нужен човек. Всички търсят човека. Щъркел ще долети. Бръмбарче ще излезе. На всички се радвам.

— Боли, женички… Ох, как ме боли! Трябва тихо… Ковчегът го носят тихо… Внимателно. Да не се удари във вратата или в леглото, никъде не трябва да се докосва и да се удря. Иначе лошо — чакай втори покойник. Помени, Боже, душичките им. И царство им небесно! А където ги погребват, там и ще ги преброят. Тук при нас всичко е гробове. Наоколо само гробове… Самосвали свирят. Булдозери. Падат къщи… Гробарите работят ли, работят… Закопаха училището, селсъвета, банята… Светът е същият само че хората не са същите. Едно не знам, има ли човекът душа? Каква е тя? И къде се побират всичките на оня свят?

Два дни дядото умираше, аз се крих зад печката и следях: как ще излети тя от него? Отивам да доя кравата… Притичвам в къщата. Викам го. Лежи с отворени очи… Душата е излетяла… Или нищо не е имало? Как тогава ще се видим?

— Казва отчето, че сме безсмъртни. Молим се. Господи, дай ни сили да понесем умората от живота ни…