Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (43)

Монолог за жертвите и жреците

„Човек става рано сутринта… Започва деня си…

И не мисли за вечността, ако мислите са му за хляба насъщен. А искате да накарате хората да мислят за вечността. Грешката на всички хуманисти…

Що е то Чернобил?

Пристигнахме в едно село… Имаме малък германски автобус (подариха го на фонда ни), децата ни наобиколиха: «Лельо! Чичо! Ние сме чернобилци. Какво носите? Дайте ни нещо. Дайте!».

Ето това е Чернобил…

Напът за зоната срещаме една баба с пола, издокарана като за празник, с нова пола, с престилка, вързоп на гърба.

— Къде така, бабо? На гости ли?

— Отивам в Марки… В моята си къща…

А там има сто и четиресет кюри! Трябва да върви двайсет и пет километра. Един ден ще върви дотам и един ден ще се връща. Ще донесе трилитровия буркан, който две години е висял на оградата й. Но ще е била в къщата си.

Ето това е Чернобил…

Какво помня от първите дни? Какво беше тогава? Все пак трябва оттам… За да разкажа живота си, трябва да почна с детството. Така и оттук… Имам своя начална точка. Спомням си друго… Спомням си четиридесетгодишнината от Победата. Тогава в нашия Могильов имаше за пръв път фойерверки. След официалното тържество хората не се разотидоха както обикновено, а почнаха да пеят песни. Съвсем неочаквано. Помня това общо чувство. След четиресет години за войната заговориха всички, започна осмислянето. А дотогава оцелявахме, възстановявахме, раждахме деца. Така е и с Чернобил… Тепърва ще се върнем към него, той ще ни се разкрие по-дълбоко. Ще стане светиня. Стена на плача. А засега няма формула. Няма формула! Няма идеи. Кюри, берове, сиверти — това не е осмисляне. Не е философия. Не е мироглед. Нашият човек е или с пушка, или с кръст. През цялата си история. А друг човек не е имало. Засега.

Майка ми работеше в щаба на гражданската отбрана в града, тя беше една от първите, които разбраха. Включили се всички прибори. Съгласно инструкцията, която висеше във всеки техен кабинет, трябва веднага да бъде известено населението, да се раздадат респиратори, противогази и прочее. Отворили секретните си складове, запечатани с восък, но всичко там се оказало в ужасно състояние, негодно, било неизползваемо. В училищата противогазите били от довоенните, даже размерите им не ставали за деца. Приборите излизали от строя, но никой не можел да разбере нищо, такова още никога не се било случвало. Просто изключили приборите. Мама се оправдаваше: «Ако беше избухнала война, щяхме да знаем какво да правим. Имаше инструкция. А тука?». Кой беше начело на гражданската отбрана у нас? Генерали и полковници от запаса, за които войната започва по следния начин: по радиото предават правителствени изявления, има въздушна тревога, фугасни и запалителни бомби… Изобщо не са и разбрали, че векът е друг. Нужен беше психологически прелом. И той вече е факт. Сега знаем: ще седим, ще пием чай на празничната трапеза… Ще си говорим, ще се смеем, а войната вече ще е в разгара си. Даже няма да забележим как ще изчезнем.

А гражданската отбрана е игра, на която си играеха възрастни чичковци. Те отговаряха за парадите, за ученията… Това струваше милиони… Откъсваха ни от работа за по три дни. Без никакви обяснения — на военни учения. Тази игра се наричаше «В случай на атомна война». Мъжете бяха войниците и пожарникарите, жените — санитарната дружина. Даваха ни комбинезони, обувки, аптечки, пакет бинтове, някакви лекарства. Че как! Съветският народ трябва да посрещне врага достойно. Секретните карти, плановете за евакуация — всичко това се пазеше в огнеупорни сейфове с восъчни печати. По тези планове за броени минути при тревога трябва да бъдат вдигнати хората и да бъдат изведени в гората, в безопасна зона. Вие сирена. Внимание! Война…

Присъждаха купи, знамена. И имаше походен банкет. Мъжете пееха за нашата бъдеща победа! И разбира се, за жените!

А неотдавна… Сега… Обявиха тревога в града. Внимание! Гражданска отбрана! Това беше преди седмица… Хората се страхуваха, но страхът беше друг. Не американците, не германците нападаха, а това там — в Чернобил? Нима пак?

Осемдесет и шеста година… Кои сме ние? Какви ни завари технологичната версия на края на света? Мен? Нас? Ние, местната интелигенция, си имахме свой кръг. Живеехме си някакъв наш живот, настрани от всичко, което ни заобикаляше. Форма на нашия протест. Имахме си свои закони: не четяхме вестник «Правда», но списание «Огоньок» го предавахме от ръка на ръка. Тъкмо леко бяха отпуснали юздите, ние се опивахме от това. Четяхме самиздата, най-сетне той беше стигнал и до нас, в нашата провинция. Четяхме Солженицин, Шаламов… Венедикт Ерофеев… Ходехме си един друг на гости, водехме безкрайни разговори по кухните. Тъгувахме по нещо. По какво? Някъде живееха актьори, кинозвезди… Ето, аз ще бъда Катрин Деньов… Ще си облека идиотски парцал, ще си завържа косата по необикновен начин… Тъга по свободата… По онзи, непознатия свят… Чуждия свят… Като форма на свободата… Но и това също беше игра. Бягство от реалността. Някои от нашия кръжец се сриваха, пропиваха се, други влизаха в партията, издигнаха се в кариерата. Никой не вярваше, че кремълската стена може да бъде срутена. Да бъде пробита. И че ще се разпадне… Не и в нашия живот. Щом е така, все ни е едно какво става там при вас, ние ще си живеем тук. В нашия илюзорен свят…

Чернобил… В началото — същата реакция. А на нас какво ни влиза в работата? Нека властта да си му бере грижата… Чернобил си е техен… И е далече. Даже на картата не го видяхме. Не е интересно. Истината вече не ни трябваше… Но когато на бутилките с мляко се появиха етикети «Мляко за деца» и «Мляко за възрастни»… Охо, тогава! Нещо се приближава… Да, не бях член на партията, но все пак бях съветски човек. Уплашихме се: «сякаш листенцата на репичките тази година са като на цвеклото». Но вечер като включим телевизора: «Не се поддавайте на провокациите!». И всички съмнения се разсейваха… А първомайската манифестация? Никой не ни караше да ходим на нея, например мен никой не ме е задължавал. Имахме избор. Но не го направихме. Не помня толкова многолюдна, толкова радостна първомайска манифестация като през тази година. Беше тревожно, искаше ти се, разбира се, да си в стадото… Да чувстваш лактите на другите… Да си заедно с всички. Искахме да ругаем някого. Началниците… Правителството… Комунистите… Сега си мисля… Откъде дойде този срив… Как се срина всичко? А сривът е бил още в началото… Нашата несвобода… Върхът на волнодумството беше: «Може ли да се ядат репичките, или не?». Несвободата вътре в нас…

Бях инженер в завода «Химволокно» и там имахме група германски специалисти. Инсталираха ново оборудване. Видях как се държат другите хора, от един друг народ… От другия свят… Когато разбраха за аварията, веднага поискаха лекари, да се раздадат дозиметри, да се контролира храната. Слушаха тяхното си радио, знаеха какво трябва да се прави. Разбира се, нищо не им дадоха. Тогава си стегнаха куфарите и се приготвиха да си тръгнат. Купете ни билети! Изпратете ни у дома! Тръгваме си, защото не сте способни да осигурите нашата безопасност. Стачкуваха, изпратиха телеграма до правителството си… До президента… Караха се заради жените си, децата си — бяха дошли у нас със семействата си. Заради живота си! А ние? Ние как се държахме? Ах, тези германци какви са истерици! Страхливци! Измерват радиацията в борша, в котлетите… Не излизат без нужда на улицата… Срамота! Ето, нашите мъже са истински мъже! Руски мъже! Отчаяни! Борят се с реактора! Не треперят за кожата си! Качват се на разтопения покрив с голи ръце или с брезентови ръкавици (гледахме го по телевизията). А децата ни със знаменца отиват на манифестация! И ветераните от войната… Старата гвардия! (Замисля се.) Но това също е вид варварство — липсата на страх за самия себе си. Винаги казваме «ние», а не «аз»: «ще демонстрираме съветския героизъм», «ще покажем съветски характер». На целия свят! Но има и «аз»! Аз не искам да умирам… Аз се страхувам…

Днес ми е интересно да проследя себе си, чувствата си. Как са се променяли. Да ги анализирам. Отдавна се улових, че вече съм по-внимателна към света наоколо. Наоколо и в мен. След Чернобил това стана от само себе си. Започнахме да се учим да казваме «аз»… Аз не искам да умирам! Аз се страхувам… А тогава? Увеличавам телевизора и гледам как връчват червено знаме на доячките, победили в социалистическо състезание. Ама това е тук при нас? До Могильов? В селото, което се бе оказало в центъра на цезиево петно? Него ще го изселят всеки момент. Всеки момент… Гласът на диктора: «Хората самоотвержено се трудят въпреки всичко», «чудесата на мъжеството и героизма». Ако ще и потоп да стане! С революционна стъпка! Да, не бях член на партията, но все пак бях съветски човек. «Другари, не се поддавайте на провокациите!» — гърмеше ден и нощ телевизорът. Съмненията се разсейваха…

(Звъни телефонът. Връщаме се към разговора след половин час.)

Интересен ми е всеки нов човек. Всеки, който мисли за това…

На нас тепърва ни предстои да осмислим философията на Чернобил. Две държави, разделени с бодлива тел: едната е самата зона, втората е всичко останало. По изгнилите стълбове около зоната като на кръстове висят бели кърпи. По наш обичай. Хората отиват там като на гробище. Светът след технологиите… Времето се върна назад… Там е погребан не само техният дом, а цяла епоха. Епохата на вярата. В науката! В справедливата социална идея! Великата империя се пръсна по шевовете. Разпадна се. Първо Афганистан, после Чернобил. Когато империята беше разсипана, ние останахме сами. Страх ме е да го кажа, но… Ние обичаме Чернобил. Обикнахме го. Това е отново намереният смисъл на живота ни… Смисълът на страданието ни. Като войната. За нас, беларусите, светът разбра след Чернобил. Това беше прозорец към Европа. Едновременно сме и негови жертви, и негови жреци. Страшно е да се каже… Скоро го разбрах…

В самата зона… Даже звуците там са други. Влизаш в къщата… Чувството е като в «Спящата красавица». Ако още не са разграбени снимките, съдовете, мебелите… Хората би трябвало да са някъде наоколо. Понякога ги намираме… А те не говорят за Чернобил, говорят как са ги излъгали. Вълнува ги дали ще получат всичко, което им се полага, и дали другите няма да получат повече. Народът ни винаги е имал чувството, че го мамят. На всички етапи от големия път. От едната страна е нихилизмът, отрицанието, а от другата е фатализмът. Не вярва на властта, на учените и на лекарите, но и самият той не предприема нищо. Невинен и безучастен. В самото страдание е намерен смисъл и оправдание, всичко останало няма никакво значение. По полята има табелки «Висока радиация». Полята се обработват. Трийсет кюри… Петдесет… Трактористите седят в отворените кабини, дишат радиоактивния прах… Минаха десет години, но и досега няма трактори с херметични кабини. Десет години минаха! Кои сме ние? Живеем на заразена земя, орем, сеем. Раждаме деца. Какъв тогава е смисълът на страданието ни? Защо ни е? Защо ни е чак толкова? Сега спорим много за това с приятелите ми. Често го обсъждаме. Защото зоната не са беровете и кюритата, не са микрорентгените. Това е народът. Нашият народ. Чернобил «помогна» на бързо загиващата ни система. Пак извънредни обстоятелства… Разпределение. Порцион. Както преди ни набиваха в главите «ако не беше войната», така сега се появи възможността да се припише всичко на Чернобил. «Ако не беше Чернобил.» И очите ни веднага се премрежват — скърбим! Дайте! Дайте ни! Да има какво да делим. Хранилката! Гръм да ме удари!

Чернобил вече е история. Но е и моята работа. И бит. Пътувам… Виждам… Имаше патриархално беларуско село. Беларуска къщичка. Без тоалетна и топла вода, но с икона, дървен кладенец, бродирани кърпи, килими. С гостоприемство. Отбихме се в една такава къща да пием вода, а стопанката намира от някакъв стар куфар, стар колкото нея, една кърпа и ми я подава: «Вземи за спомен от моя дом». Имаше гора, поле. Съхраняваха се общността и остатъците от свободата: земята около къщата, градината, собствената кравичка. От Чернобил започнаха да ги изселват в «Европа» — в европейски тип селища. Къща може да се построи — по-хубава, комфортна, но няма как да се построи на ново място този завършен свят, с който те бяха свързани като с пъпна връв. Колосален удар по психиката на човека. Разрушаване на традициите, на цялата вековна култура. Когато се приближаваш към тези нови селища, та те са като миражи на хоризонта. Разкрасени. Сини, жълто-червени. И имената са им Майски, Слънчев. Европейските вили са много по-удобни от къщите. Това е готовото бъдеще. Но в бъдещето няма как да се спуснеш с парашут… Превърнаха хората в диваци… Седят на земята и чакат да дойде самолетът, да дойде автобусът и да донесе хуманитарна помощ. Не се радват на шанса, че са се измъкнали от ада, че имат дом, чиста земя и трябва да спасят децата си, на които Чернобил е вече в кръвта, в гените. Чакат чудото… Ходят на църква… Знаете ли за какво молят Бога? За същото — за чудо. Не да им даде здраве и сили, за да постигнат нещо сами. Свикнаха да се молят… Дали на чужбината, дали на небето…

Живеят в тези вили като в кафези. Те се рушат, развалят се. Там живее несвободен човек. Обречен. Живее с обида и страх, един гвоздей няма да забие сам. Иска си комунизма. Чака. На зоната й е нужен комунизъм… На всички избори там гласуват за твърда ръка, тъгуват по сталинския ред, по военния. За тях това е синонимът на справедливост. Там и живеят по военному: с милиционерски постове, хора с военни дрехи, пропускателна система, порциони. Чиновници, които разпределят хуманитарната помощ. На кутиите пише на немски, на руски: «Не се заменя. Не се продава». Навсякъде се продава. Във всяка лавка…

И пак като игра… Като рекламно шоу… Водя конвой с хуманитарна помощ. Чужди хора… Чужденци… В името на Христа, в името на нещо си идват при нас. А в локвите, в мръсотията, с фланели и ватенки стои племето ми… С платнени ботуши… «Не ни трябва нищо! Така или иначе ще го откраднат!» — чета в очите им. Но в същото време… Желание да хванат пакета, кутията с нещо чуждестранно. Вече знаем коя баба къде живее. Като в резерват… И противно, безумно желание… Обида! Изведнъж казвам: «Сега ще ви покажем! Ще ви покажем нещо! Което и в Африка не може да видите. Никъде в света няма такова нещо! Двеста кюри — триста кюри…». Забелязвам как и самите баби се променят, някои направо са станали «кинозвезди». Имат си заучени монолози, и сълза се стича там, където трябва. Когато идваха първите чужденци, те мълчаха, само плачеха. Сега вече се научиха да говорят. Може да падне някоя дъвка за децата, някоя кутия дрехи в повече… Може… И това е заедно с дълбоката философия, че тук те имат собствени отношения със смъртта, с времето. И не напускат къщите си, родните си селски гробища не заради германския шоколад… Или дъвките…

Връщаме се… Показвам им: «Каква красива земя!». Слънцето се е спуснало ниско-ниско. Осветило е гората, полето. Тръгваме си. «Да — отговаря един от германската трупа, който говори руски, — красива, но отровена.» В ръцете си държи дозиметър.

И аз разбирам, че този залез ми е скъп само на мен. Това е моята земя.“