Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (41)

Монолог за двата ангела, които срещнали малката Оленка

„Имам материал… Всичките полици за книги у дома са затрупани с големи папки. Толкова много знам, че вече не мога да пиша…

Седем години ги събирах — изрезки от вестници, инструкции. Листовки… Мои бележки… Имам цифри. Всичко ще ви дам… Мога да се боря: да организирам демонстрации, стачни постове, да намирам лекарства, да посещавам болни деца, но не и да пиша. Заемете се… А в мен самата има толкова чувства, че няма да се справя с тях, те ме парализират. Пречат ми. Чернобил вече има своите сталкери… Своите писатели… Но не искам да влизам в техния кръг, на онези, които експлоатират тази тема. Трябва да се пише честно. Да се напише всичко… (Замисля се.)

Априлският топъл дъжд… Седем години го помня този дъжд… Капчиците се стичаха като живак. Казват, че радиацията била безцветна. Но полетата бяха зелени или яркожълти. Съседката с шепот каза, че по радио «Свобода» съобщили за авария в чернобилската атомна централа. Не му обърнах никакво внимание. Бях абсолютно убедена, че ако беше нещо сериозно, щяха да ни кажат. Има специална техника, специална сигнализация, бомбоубежища. Ще ни предупредят. Бяхме убедени в това! Всички сме минали курсове по гражданска отбрана. Самата аз съм водила занятия… Изпитвала съм… Но вечерта същата съседка донесе някакви прахчета. Дал й ги неин роднина, обяснил й как да ги взема (той работел в Института по ядрена физика), но я накарал да му обещае, че ще си мълчи. Като риба! Като камък! Особено се страхувал от разговори и въпроси по телефона…

По това време при мен живееше малкият ми внук… А аз? Аз така и не повярвах. Мисля, че никой от нас не пи тези прахчета. Бяхме много доверчиви… Не само по-възрастното поколение, но и младите…

Спомням си първите впечатления, първите слухове… Прескачам от едно време в друго, от едно състояние в друго… Оттук — натам… Като пишещ човек съм се замисляла над тези преходи, интересували са ме. В мен сякаш има двама души — дочернобилски и чернобилски. Но именно това «до» сега ми е трудно да възстановя достатъчно точно. Зрението ми се промени…

Пътувах из зоната от първите дни… Помня как спряхме в едно село и това, което ме порази, беше тишината! Нито птици, нищо… Вървиш по улицата… Тишина. Добре, къщите са мъртви, няма хора, отишли са си, но всичко наоколо се бе смълчало, нямаше ни една птица. За пръв път видях земя без птици… Без комари… Нищо не летеше…

Пристигнахме в село Чудяни — сто и петдесет кюри… В село Малиновка — петдесет и девет кюри… Населението получаваше дози, стотици пъти по-големи от тези, които получават войниците, охраняващи районите, където се правят изпитания на ядрени бомби. Ядрени полигони. Стотици пъти! Дозиметърът пищи, излиза от строя… А в канцелариите на колхоза висят съобщения, подписани от районните радиолози, че може да се яде всичко — лук, маруля, домати, краставици. Всичко расте, всичко се яде.

Какво говорят сега тези районни радиолози? Секретарите на районните комитети на партията? Как се оправдават?

Във всички села срещахме много пияни хора. Ходеха подпийнали даже жените, особено доячките и краварките. Пееха песничка… Една модерна по това време песничка: «А на нас ни е все едно, а на нас ни е все едно…». С една дума, безразлично ни е. От филма «Диамантената ръка».

В същото село Малиновка (Чериковски район) влязохме в детската градина. Децата тичаха из двора… Малките пълзяха в пясъчника… Завеждащата обясни, че пясъкът се сменя всеки месец. Носят го отнякъде. Можете да си представите откъде биха могли да го донесат. Децата бяха тъжни… Ние се шегувахме, те не се усмихваха… Възпитателката се разплака: «Не се мъчете. Децата ни не се усмихват. А насън плачат». Срещнахме на улицата жена с новородено. «Кой ви е разрешил да раждате тук? Петдесет и девет кюри има…» — Дойде лекар радиолог. Посъветва ме само да не суша пеленките навън. Убеждавали хората да не заминават, да останат. Че как, това си е работна сила! Даже когато изселвали селата… Когато ги евакуирали… Напълно. Докарвали хора за селскостопанска работа. Да събират картофите…

Какво говорят сега? Секретарите на районните и областните комитети? Как се оправдават? Кой им е виновен?

Запазила съм много инструкции… Съвършено секретни. Ще ви ги дам всичките… Инструкция за обработка на заразени кокоши трупове… В цеха по обработването им е трябвало да се обличат като на замърсена територия при контакт с радиоактивни елементи — с гумени ръкавици и гумени халати, обувки и прочие. Ако там има еди-колко си кюри, труповете трябва да се сварят в солена вода, водата да се излее в канализацията, а месото да се добави в пастетите, колбасите. Ако има еди-колко си кюри, тогава в костното брашно за храна на добитъка… Така се изпълняваха плановете за месото. От заразените райони продаваха евтино телетата на други места. Където е чисто. Шофьорите, които караха такива телета, разказваха, че телетата били смешни — с козина до земята и толкова гладни, че ядяли всичко — и парцали, и хартия. Било лесно да ги храни човек! Продавали ги по колхозите, но който искал, можел да вземе за себе си. В личното си стопанство. Престъпни дела! Престъпни!

По пътя срещнахме кола… Товарната кола вървеше бавно като на погребение… Спряхме я. Зад волана беше младо момче. Питам го: «Лошо ли ти е, че караш така бавно?» — Не, возя радиоактивна земя. А беше жега! Прахоляк! «Ти си полудял! Нали тепърва трябва да се жениш, да гледаш деца.» — А къде другаде ще заработя по петдесет рубли за един курс? За петдесет рубли на онези цени можеше да си купиш хубав костюм. И за извънредното заплащане говореха повече, отколкото за радиацията. За доплащането и за някакви мизерни надбавки… Мизерни от гледна точка на цената на живота…

Трагичното и смешното вървяха ръка за ръка…

Седят си едни баби на пейките до вкъщи. Децата тичат. Направихме замерване — имаше седемдесет кюри…

— Откъде са децата?

— Дойдоха от Минск за лятото.

— Но тук има голяма радиация!

— Какво ни говорите за тая радиация! Видяхме я.

— Но тя е невидима!

— Ето вижте там: къщата е недостроена, хората я напуснаха и заминаха. Уплашиха се. А вечерта отидохме и гледаме… Гледаме през прозореца… А тя стои под гредата, тая радиация. Много лоша и очите й светят… Съвсем черна…

— Не може да бъде!

— Честен кръст! Заклеваме се.

Прекръстват се. Весело се кръстят. На себе си ли се смеят, или на нас?

Събрахме се след пътуването в редакцията. «Е, как сте?» — питаме се един друг. «Всичко е наред!» — Всичко е наред ли? Я се виж в огледалото, от главата до петите си побелял от прах! Появиха се вицове. Чернобилски вицове. Най-краткият е: «Имаше един хубав народ — беларусите».

Възложиха да напиша за евакуацията… В Полесие съществува поверие: ако искаш да се върнеш у дома, преди дълъг път посади дърво. Пристигнах… Влизам в един двор, във втори… Всички садят дървета. Влязох в третия двор, седнах и заплаках. А стопанката ми показва: «Дъщерята и зетят посадиха слива, втората дъщеря черна офика, големият син калина, а най-малкият — върба. Ние със стопанина посадихме една ябълчица». Прощаваме се, тя ме моли: «Имам толкова ягоди — цял двор. Вземи ягоди». Искаше да остане нещо, някаква следа от живота й…

Малко неща успях да запиша. Малко… Все отлагах: ще седна някога и ще си спомня. Ще си взема отпуск…

А ето… Дойде ми наум… Селското гробище… На вратата знак: «Висока радиация. Влизането и излизането забранено». Даже на оня свят, както се казва, няма как да отидеш. (Неочаквано се засмя. За пръв през целия ни дълъг разговор.)

А разказвали ли са ви, че беше строго забранено да се снима около реактора? Само със специално разрешение. Прибираха фотоапаратите. Преди да си тръгнеш, войниците те обискират като в Афганистан, не дай боже, да си направил някаква снимка. Някаква улика. На телевизионните журналисти им прибираха лентите в КГБ. Връщаха ги осветени. Колко документи унищожиха. Свидетелства. Те са загубени за науката. За историята. Да можеше да се намерят онези, които са нареждали да се прави това…

Как ли биха се оправдали? Какво ли биха си измислили?

Никога няма да ги оправдая… Никога! Заради едно момиченце… Тя танцуваше в болницата, танцуваше ми полка. Ставаше на девет години в същия ден. Толкова красиво танцуваше… След два месеца ми звънна майка й: «Оленка умира!». И аз нямах сили да отида в болницата този ден. А после вече беше късно. Оленка имала малка сестричка. Събудила се сутринта и казала: «Мамичко, видях насън как долетяха два ангела и взеха нашата Оленка. Казаха, че на Оленка там ще й бъде добре. Няма да е болна от нищо. Мамо, нашата Оленка я взеха два ангела…».

Никого не мога да оправдая…“