Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (24)

Монолог при затворения кладенец

По есенната пътечка трудно се добрах до стария дом. Нашата препатила милиционерска уазка окончателно се предаде — за щастие точно пред градината, насадена с големи дъбове и кленове. Дойдох при известната в Полесие певица и разказвачка Мария Федотовна Величко.

На двора видях синовете й. Запознаваме се: големият Матвей е учител, малкият, Андрей, е инженер. Весело почват разговор, става ясно, че са превъзбудени от предстоящото преселване.

 

— Гостенката е на двора, пък стопанката я няма. Ще вземем мама в града. Чакаме колата… А вие каква книга пишете?

— За Чернобил ли?

— Интересно е днес да си спомняш за Чернобил… Следя какво пишат вестниците по тази тема. Все още книгите са малко. Аз, като учител, трябва да знам, нас никой не ни учи как да говорим за това с нашите деца. Не ме вълнува физиката… Преподавам литература и ме вълнуват тези въпроси… Защо академик Легасов, един от тези, които ръководеха работата по ликвидирането на аварията, завърши живота си със самоубийство? Върнал се у дома в Москва и се застрелял. А главният инженер на атомната централа полудя… Бета-частица, алфа-частица… Цезий, стронций… Те се разпадат, размиват се, пренасят се… А какво става с човека?

— А аз съм „за“ прогреса! За науката! Никой от нас няма вече да се откаже от електрическата крушка… Започнаха да търгуват със страха… Продават чернобилски страх, защото у нас друго няма, което да продадем на световния пазар. Новата ни стока е да продаваме страданията си.

— Изселиха стотици села… Десетки хиляди хора… Великата селска Атлантида… Тя се разпиля по бившия Съветски съюз, няма как да я събереш пак. Няма как да я спасиш. Изгубихме цял един свят… Такъв свят няма да има вече, няма да се повтори. Чуйте майка ни…

Неочакваният разговор, започнал така сериозно, за мое съжаление няма да продължи. Чакаше ги спешна работа. Разбрах, че напускат завинаги родния дом.

Но изведнъж на прага се появи стопанката. Прегърна ме като близък човек. Целуна ме.

— Дъще, изкарах тук две зими. Хора не се вясваха… А зверове притичваха… Един път лисица изскочи, видя ме и се учуди. Зимата и дните са дълги, а нощите са като цял един живот, бих ти попяла, бих ти разказала приказка. На стария човек му е скучно да живее, само разговорът му остава. Някога от столицата бяха идвали студенти, записваха ме с магнетофон. Беше отдавна… Преди Чернобил…

Какво да ти разкажа? Дали ще мога… Преди няколко дни врачувах на вода, показа ми път… Нашият корен се изтръгва от земята. Дядовците ни, прадядовците тук са живели. Появили са се в гората и са се сменяли един друг век след век, а сега какво време настана, бедата ни гони от нашите земи. Такава беда и в приказките няма, не знам. Е-е-х…

Ще ти разкажа, дъще, как си гледахме като девойки… Хубавото ще си спомня. Веселото. Как животът ми започна тук. Весело е при мама и при тате докато стигнеш седемнайсет, а по-нататък се готви за женене. Женихът избраник да ти се яви. Лятос гадаехме на вода, зимъс на дим — накъдето извие димът от комина, оттам ще те искат. Обичах да врачувам на вода… Ходехме на реката… водата първа е била на земята, тя всичко знае. Може да предскаже. Пускахме свещи по течението, восък си леехме. Ако свещта заплува — чакай скоро любов, ако потъне — и тази година мома оставаш. Ще момуваш. Къде е съдбата? Къде е щастието ми? Всякак гадаехме… Вземахме по едно огледало и отивахме в банята, там цяла нощ седяхме, а ако в огледалото се появи някой, веднага трябваше да го захлупим на масата, инак дяволът ще изскочи. Дяволът обича да излиза от огледалото… Оттам… Гадаехме по сенки… Над чаша вода горяхме хартия и гледахме на сянката на стената. Ако се покаже кръст, значи е на смърт, а ако е купол на църква, значи е на сватба. Един плаче, друг се смее… На който каквото му е писано… Нощем сваляхме обувките и едната обувка я слагахме под възглавницата. Ако нощем дойде женихът избраник, ще се опита да се събуе, а ти ще му видиш лицето и ще го запомниш. При мен дойде един друг, не моят Андрей, един висок, с бяло лице, а моят Андрей беше нисичък, с черни вежди и все се смееше: „Ех, госпожичке… Моя госпожичке…“. (Смее се.) Шейсет годинки си поживяхме с него… Дадохме на света три деца… Няма го дядото. Занесоха го синовете на гробището. Преди да почине, за последен път ме целуна: „Ех, госпожичке, сама ще останеш…“. Какво знам ли? Че ако живееш дълго, и живота си забравяш, и любовта… Е-е-х… Боже! Още като бяхме моми, слагахме гребенче под възглавницата. Разпускахме си косите и спяхме така. Ще дойде женихът избраник насън. Ще поиска вода да пие или коня да си напои…

Около кладенеца посипвахме мак… С чашка… А надвечер се събирахме и викахме в кладенеца: „Съдбо, у-у-у! Съдбо, а-а-а!“. Ехото се връщаше и по звука гадаехме на кого какво му се пише. И сега искам да отида при кладенеца… Да го питам какво ми е писано… Въпреки че малко писано ми остава. Трошички. Сухо зърно. А и всички кладенци ги затвориха войниците. Заковаха ги с дъски. Мъртви кладенци. Затворени. Остана една желязна помпа срещу колхозната канцелария. В село имаше една знахарка, тя и бъдещето предричаше, ама отиде в града при дъщеря си… Чували… Два копринени чувала с лечебни билки взе със себе си. Боже! Е-е-х… Старите съдчета, в които вареше отвари… Белите ленени платна… На кого му трябват в града? В града или около телевизора се въртят, или четат книги. Ние тук… Като птиците… На земя, на трева, на дървета гледахме. Ако напролет земята дълго се отваря, не се размеква, чакай суша през лятото. Ако луната свети вяло, тъмна е, няма да се народи добитък. Ако жеравите отлетят рано — на студ е… (Разказва тихо и се клати в такт с думите си.)

Добри са ми синовете, и снахите са мили. И внуците. Но в града с кого да си поговориш на улицата? Всичко ти е чуждо. Пусто за сърцето място. Какво да си спомниш с чуждите хора? Обичах да ходя в гората, ние живеехме с гората, там винаги се събирахме. С хората. Сега не ни пускат в гората… Стоят милиционерите, пазят радиацията…

Две години… Боже! Две години синовете ме увещаваха: „Мамо, ела в града“. И накрая ме убедиха. И накрая… Толкова ни е хубаво тук, наоколо гори, езера. Езерата са чисти, с русалки. Старите хората разказваха, че момичетата, които са умрели рано, се прераждат в русалки. Оставяхме им дрехи по храсталаците — женски ризи. По храсталаците и на пръчка в житата ги окачвахме. Излизат от водата и бягат по житото. Вярваш ли ми? Някога хората вярваха на всичко… Слушаха… Тогава нямаше телевизори, още не ги бяха измислили. (Смее се.) Е-е-х… Красива ни е земята! Живеехме тук, а децата ни няма да живеят тук. Не-е-е… Обичам това време… Слънцето се е покатерило на небето, птиците са се завърнали. До гуша ми дойде зимата. Вечер не можеш да излезеш от къщи. Диви прасета тичат из село като в гората. Събрах картофките… Исках да сея лук… Трябва да се прави нещо, а не да седиш и да чакаш смъртта със скръстени ръце. Тя тогава въобще няма да дойде.

Спомням си, дъще… За домашния дух… Той отдавна живее при мен, не знам точно къде, но излиза изпод печката. С черни дрехи, с черен каскет, а копчетата на костюма му блестят. Няма тяло, а върви. По едно време си мислех, че стопанинът ми идва да ме навести. Е-е-х… Но не… Домашно духче… Живея сама, няма на кого да продумам, затова нощем му описвам деня си: „Излязох раничко… Тогава слънчицето надниква, аз стоях и се дивях на земята. Радвах се. Сърцето ми беше толкова щастливо“. А ето че трябва да тръгвам… Да напусна своя край… На Връбница винаги си берях върбови клонки. Нямаме поп, затова отивах при реката и сама си ги освещавах. Слагах ги на вратата. Украсявах красиво и в къщата. Слагах по стените, вратите, под покрива. Вървя и наричам: „Върбичке, спаси ми кравичката. Нека житото да даде и ябълки да има. Да се излюпят пиленца и гъските да носят“. Трябва да ходиш така и дълго да нареждаш.

Навремето весело посрещахме пролетта… Танцувахме. Пеехме. Почвахме в деня, когато за пръв път стопанките пускаха кравите на ливадите. Трябваше да прогоним вещиците… За да не могат вещиците да поболяват кравите, да им издояват млякото, че иначе бягат към вкъщи издоени. И изплашени. Помни, че всичко това може да се върне някой ден, за което е писано в църковните книги. Когато у нас служеше попът, той ни четеше. Животът може да свърши, а после да почне от начало. Слушай по-нататък… Малцина помнят, малцина ще ти разкажат. Пред първото стадо… Трябва да постелиш на земята бяла покривка, то да премине по нея, а сетне пастирките. Трябва да минат с думите: „Зла вещице, да гризеш камъка… Да гризеш пръстта… А вие, кравички, спокойно да ходите по нивите и блатата, от нищо да се не боите — ни от хора зли, ни от зверове люти“. Напролет не само тревата изпълзява от земята, всичко изпълзява. Всякакви твари. А те се крият по тъмните места, по ъглите на къщите. В яхъра, където е топло. Припълзяват от езерото в двора, сутрин се разстилат по росата. Човек трябва да се пази. Хубаво е пръст с мравуняк да се закопае пред портичката, а най-сигурно е да се зарови стар катинар до вратата. Да се затворят на всички гадове зъбите. Устните. А земята? На нея не й трябват само рало и брана, на нея също й трябва защита. От злите духове. Трябва да си обиколиш два пъти полето, да вървиш и да нареждаш: „Сея, сея, засявам… Чакам хубав урожай. И мишките да не ядат много зърно…“.

Какво още да ти кажа? Щъркелът, ние му викаме „бусел-буско“, също трябва да се поклони на пролетта. Да благодари, че е долетял на старото място. Щъркелът пази от пожар, носи малките деца. Викат го така: „Клю-клю-клю… Буско, ела! Ела!“. А младите, които скоро са се оженили, го викат така: „Клю-клю-клю… Да се обичаме, да се любим. А дечицата ни да растат гладки като върба“.

А на Великден боядисвахме яйца… Червени, сини, жълти яйца. Ако на някой му е починал човек в къщата, боядисваше едно черно яйце. Траурно. За скръб. А червеното е за любов, синьото за дълъг живот. Е-е-х… Като моя… Живея ли, живея. Вече всичко знам: какво ще бъде и напролет, и лятото… Есента и зимата… А кой знае защо съм жива. Гледам светлината… И не мога да кажа, че не се радвам. Дъще… Чуй това… Сложи на Великден едно червено яйце във водата, да постои малко така, пък после се измий. Лицето ти ще стане красиво. Чисто. Ако искаш някой от твоите, който е починал, да ти се присъни, иди на гроба и прокарай яйцето по пръстта: „Мамичко, ела при мен. Да ти се оплача“. И ще й разкажеш всичко. Живота си. И ако мъжът ти те обижда, тя ще ти даде съвет. Преди да прокараш яйцето, подръж го в ръцете си. Затвори очи и си помисли… Не се страхувай от гроба, когато носят покойника, тогава е страшно. Затварят прозорците и вратите, за да не влезе смъртта. Тя винаги е в бяло, цялата в бяло и с коса. Аз самата не съм я виждала, но хората са казвали… Който се е срещал с нея… Да не й паднеш в очите. Смее се: „Ха-ха-ха-а-а…“.

Като ида на гробищата, нося две яйца — червено и черно. Едното в траурен цвят. Сядам близо до мъжа ми, там на паметника е снимката му, на нея не е нито млад, нито стар, хубава снимка: „Дойдох, Андрей. Хайде да си поприказваме“. Казвам му какво ново има. И някой почне да ме вика… Отнякъде долита глас: „Ех, госпожичке…“. Посетих Андрей, отивам при дъщеричката… Дъщеричката почина на четиресет години, ракът влезе в нея, къде ли не я водихме, нищо не помогна. Млада легна в земята… Красива… На този свят всякакви хора трябват — и млади, и стари. И красиви, и грозни. Даже малки. А кой ги вика там? Какво могат да разкажат там за този свят? Не разбирам… Не разбирам, но и умните хора не разбират. Професорите в града. Може би отчето в църквата да знае. Ако го видя, ще го питам. Е-е-х… С дъщеричката така си говоря: „Дъщеричке моя! Красавичка моя! С кои птички ще долетиш от далече? Със славеите или с кукувиците? Откъде да те чакам?“. Пея й и чакам. А може да се появи… Да ми даде знак… Но на гробището не трябва да се замръква, в пет часа трябва да си тръгнеш. Слънцето трябва да е високо, а когато започне да пада надолу… Надолу… Прощавай се… Те искат малко сами да си останат… Както нас. Едно и също е. Мъртвите си имат свой живот, като нас. Не знам, но се досещам. Така си мисля. А пък… Ще ти кажа още… Когато умира човек и дълго се мъчи, а в къщата има много хора, трябва всички да излязат, за да си остане сам. Даже мама и татко трябва да излязат, и децата.

От разсъмване днес ходя из двора, по градината и си спомням живота си. Хубави синове ми пораснаха тук, като дъбове. Щастлива бях, но малко, цял живот работих. Колко картофки са ми минали през ръцете! Колко съм пренесла. Копаех, сеех… (Повтаря.) Копаех, сеех… И сега… Ще изнеса решетото със семената… Остана ми семе — боб, слънчоглед, цвекло… Ще ги разхвърлям така, по голата земя. Нека живеят. И цветя по двора ще разсипя… На цветята им казваме „кветочки“. А знаеш ли как мирише есента през нощта космеята? Особено преди дъжд силно мирише. И кученцата… Но такова време дойде, че да хвърляш семето е безполезно — ще го сложиш в земята, ще порасне, ще набере сили, но не е за човека. Такова е времето… Бог ни е дал знак… А в деня, когато стана онзи проклет Чернобил, ми се присъниха пчели, много, много пчели. Летят ли, летят нанякъде. Рояк след рояк. А пчелите са на пожар. Земята ще се подпали… Бог даде знак, че човек е гостенин на земята, не си е у дома тук, а на гости. На гости сме тук. (Заплаква.)

— Мамо — повика я някой от синовете. — Мамо! Колата дойде…