Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (22)

Монолог за картезианската философия и за това как да ядеш заразен сандвич с друг човек, за да не те е срам

„Живях сред книги… Двайсет години четях лекции в университета…

Академичен учен… Човек, избрал за себе си любимото си време от историята, и там си живее. Зает с това напълно, потопен в собственото си пространство. В идеала… В идеала, разбира се… Защото и философията по онова време беше марксистко-ленинска, а темите за дисертация бяха: ролята на марксизма-ленинизма в развитието на селското стопанство или в усвояването на целината. Ролята на вожда на световния пролетариат… Няма място за картезиански размисли. Но на мен ми провървя… дипломната ми работа попадна на конкурс в Москва, звъннаха оттам: «Не закачайте това момче. Нека си пише». А аз пишех за френския религиозен философ Малбранш, който тълкувал Библията от позицията на рационалния ум. Осемнайсети век — епохата на Просвещението. Вярата в разума. В това, че сме способни да обясним света. Сега разбирам, че ми е провървяло. Не попаднах в мелачката… В бетонобъркачката… Чудо! Преди това неколкократно ме предупреждаваха: за студентска научна работа Малбранш може и да е интересен. А за дисертация трябва да помислите върху темата. Това вече е сериозно. Все пак ще ви назначаваме в катедрата по марксистко-ленинска философия. А пък вие емигрирате в миналото… Сами разбирате…

Започна Горбачовата перестройка… Времето, което дълго чакахме. Първото, което забелязах, бе, че лицата на хората веднага започнаха да се променят, отнякъде изведнъж се появиха други лица. Хората даже започнаха да вървят по друг начин, животът промени нещо в пластичността, повече се усмихваха един на друг. Чувстваше се нова енергия във всичко. Нещо… Да, нещо напълно се промени. И сега се учудвам как бързо се случи това. И мен… Мен също ме изтръгнаха от картезианския живот, вместо философски книги четях нови вестници и списания, чаках с нетърпение поредния брой на перестроечния «Огоньок». Сутрин ставаха опашки пред будките на «Союзпечат», така никога преди не бяхме чели вестници, никога повече нямаше и да четем. Никога повече нямаше да им вярваме така. Имаше лавина от информация… Публикуваха политическото завещание на Ленин, което половин век беше съхранявано в специалните архиви. В книжарниците се появи Солженицин, след това Шаламов… Бухарин… До скоро за притежание на тези книги арестуваха. Издаваха присъди. Върнаха от заточение Сахаров. За първи път по телевизията предаваха заседанията на Върховния съвет на СССР. Цялата страна, затаила дъх, седеше пред екраните… Говорехме ли, говорехме… Говорехме на глас за това, за което доскоро шептяхме в кухните. Колко поколения си говореха само в кухните! Изчезваха там! Мечтаеха там! Седемдесет и няколко години… Цялата съветска история… Вече всички ходеха по митинги. По демонстрации. Нещо подписваха, против нещо гласуваха. Помня как някакъв историк говореше по телевизията… Донесе в студиото карта на сталинските лагери… Целият Сибир беше в червени знаменца… Научихме истината за Куропати… Шок! Обществото онемя! Беларуските Куропати — братската могила на трийсет и седма година. Там са заедно беларуси, руснаци, поляци, литовци… Десетки хиляди… НКВД-ешни ровове на два метра дълбочина, хората са ги заравяли на по два-три реда. Някога това място е било далеч от Минск, а сега е в рамките на града. Стана град. Може да се отиде с трамвай. През петдесетте години там засадили млада гора, боровете пораснаха и гражданите, без да подозират нищо, си правеха там пикници през почивните дни. Зимата караха кънки. Почнаха разкопките… Властта… Комунистическата власт лъжеше. Измъкваше се. Нощем милицията засипваше разритите гробове, а през деня пак ги разкопаваше. Видях документални кадри: редици с почистени от пръстта черепи… И на всеки дупчица на тила…

Разбира се, живеехме с чувството, че участваме в революция… В новата история…

Не се отклонявам от нашата тема. Не се притеснявайте. Искам да си спомня какви сме били, когато стана Чернобил. Защото в историята те ще останат заедно — разрухата на социализма и чернобилската катастрофа. Съвпаднаха. Чернобил ускори разпада на Съветския съюз. Взриви империята.

А от мен направи политик…

Четвърти май… На деветия ден след аварията Горбачов направи изказване, разбира се, това беше проява на страх. На безпомощност. Като в първите дни на войната… През четиресет и първа… По вестниците пишели за вражеските интриги и западната истерия. За антисъветския ажиотаж и провокативните слухове, които разпространяват враговете ни. Отвъд хълма. Спомням си себе си през онези дни… Дълго не се страхувахме, почти месец всички бяха в състояние на очакване, че ей сега ще обявят: под ръководството на комунистическата партия нашите учени… нашите героични пожарникари и войници… за пореден път покориха стихията. Удържаха невиждана победа. Изстреляха космическия огън в бутилка. Страхът не се появи веднага, дълго време не го допускахме до себе си. Абсолютно вярно. Да… Да! Както сега разбирам, той изобщо не е могъл да се съвмести в нашия ум с мирния атом. От училищните учебници, от прочетените книги… В нашите представи картината на света изглеждаше така: военният атом е зловеща гъба до небето, както в Хирошима и Нагасаки, хората за секунда се превръщат в пепел, а мирният атом е безобидната електрическа крушка. Имахме детска представа за света. Живеехме по буквара. Не само ние, а цялото човечество стана по-умно след Чернобил… Порасна. Премина в друга възраст.

Разговорите от първите дни:

— Гори атомна централа. Но някъде далеч. В Украйна.

— Четох във вестниците: натам е тръгнала военна техника. Армия. Ще победим!

— В Беларус няма нито една атомна централа. Спокойни сме.

Първото ми пътуване до зоната…

Пътувах си и си мислех, че всичко там е покрито със сива пепел. С черни сажди. Като картината на Брюлов «Последният ден на Помпей». А там… Пристигаш, а там — красота! Красота! Нацъфтели полета, мека пролетна зеленина по горите. Обичам това време… Всичко се съживява… Расте и пее… Това, което най-много ме порази, беше съчетанието на красотата и страха. Страхът не се отделя от красотата, а красотата от страха. Точно обратното… Сега разбирам, че е било точно обратното… Било е непознатото чувство за смърт…

Бяхме една група… Никой не ни изпращаше. Бяхме група беларуски депутати от опозицията. Времена! Какви времена! Комунистическата власт отстъпваше… Ставаше слаба, неуверена. Всичко се разпадаше. Но местните величия ни посрещаха недружелюбно: «Имате ли разрешение? Имате ли разрешение да тормозите хората? Да задавате въпроси? Кой ви е дал нареждане?». Позоваваха се на инструкцията, получена отгоре: «Не се поддавайте на паниката. Чакайте указания». Сега ще подплашите народа, а ние трябва план да изпълняваме. За зърното и за месото. Страхуваха се не за здравето на хората, а за плановете. Републиканските, съюзните… Страхуваха се от висшето началство. А то пък се страхуваше от онези, които бяха по-нависоко и така до генералния секретар. Един човек решаваше всичко, някъде там в поднебесните висини. Така беше построена пирамидата на властта. Начело беше царят. Тогава комунистическият цар. «Всичко тук е заразено — обясняваме ние. — Нищо, което се произвежда, не трябва да се яде.» — Вие сте провокатори. Прекратете вражеската агитация. Ще звъннем… Ще докладваме… И звъняха. Докладваха, където трябва…

Село Малиновка… Петдесет и девет кюри на квадратен метър…

Влизаме в училището:

— Е, как живеете?

— Всички са наплашени, разбира се. Но ни успокоиха: само трябва да измием покривите, да запечатаме кладенците с найлон, да асфалтираме пътищата. И може да се живее! Вярно, че котките се чешат и на конете сополите им са до земята.

Заместник-директорката на училището ни покани у дома. Да обядваме. Къщата е нова, преди два месеца направили освещаването. На беларуски «входинки» — означава, че хората са новодомци. До къщата има стар хамбар, зимник. Това, което навремето се наричаше кулашко стопанство, такива ги разкулачваха. Да се зарадваш и да им завидиш.

— Скоро ще ви се наложи да си тръгнете.

— За нищо на света! Толкова труд вложихме.

— Вижте дозиметъра…

— Идват тук… Учени, мамка им! Не дават хората да живеят спокойно! — Стопанинът махна с ръка и отиде при конете. Не се сбогува.

Село Чудяни… Сто и петдесет кюри на квадратен метър…

Жените копаят в градините, децата тичат по улиците. На края на селото режат греди от новия материал. Спряхме колата до тях. Наобиколиха ни. Помолиха ни за цигари.

— Как е там в столицата? Дават ли водка? Тук рядко. Стигнали сме дотам, че сами си варим. Горбачов като не пие и на нас ни забранява.

— А-а-а… Депутати, значи… И с тютюна тука е зле.

— Хора — почваме да им обясняваме, — скоро ще ви се наложи да си ходите. Ето го дозиметърът… Вижте, че радиацията на мястото, на което сме сега, е сто пъти над нормата.

— Я стига… А-а-а… На кого му трябва твоят дозиметър! Ти ще си идеш, пък ние ще останем. Върви на майната си с твоя дозиметър!

Няколко пъти съм гледал филма за гибелта на «Титаник», напомня ми на онова, което сам видях. Което беше пред очите ми… Сам го преживях през първите чернобилски дни… Всичко беше както в «Титаник», хората се дърпаха по абсолютно същия начин. Същата психология. Познах я. Даже я сравнявах… Ето го пробитото дъно на кораба, огромната вода, която залива долните трюмове, преобръща варелите, сандъците… Пълзи… Промъква се през препятствията… А на върха горят светлини. Свири музика. Сервират шампанско. Продължават семейните спорове, започват се любовни романи. Водата плющи… Качва се по стълбищата… В каютите…

Горят светлините. Свири музика. Сервират шампанско…

Нашата менталност… Това е особен разговор… При нас на първо място е чувството. То дава размах, дава висота на живота ни и в същото време е пагубно. А рационалният избор за нас винаги е в наш ущърб. Изпитваме постъпките си със сърцето, а не с разума. Влизаш в селския двор — вече си гост. Радост. Вълнуват се… Тюхкат се: «Ех, няма прясна риба, няма с какво да почерпим», «Искате ли мляко? Сега ще ви налея една чашка». Не ни пускат. Канят ни в къщата. Някои се страхуваха, а аз се съгласявах. Влизах. Сядах на масата. Хапвах заразен сандвич, защото всички ядяха. Пиех по чашка. Даже изпитвах чувство за гордост, че съм такъв — че мога. Че съм способен! Да… Да! Казвах си: «Като не съм в състояние да променя нищо в живота на този човек, то това, което мога, е да изям с него заразения сандвич, за да не ме е срам. Да споделя съдбата му». Ето такова ни е отношението към собствения ни живот. А аз имам жена и две деца, нося отговорност за тях. Имам дозиметър в джоба… Сега разбирам, че това е нашият свят, това сме ние. Преди десет години се гордеех, че съм такъв, а сега ме е срам. Но въпреки това ще седна на масата и ще ям проклетия сандвич. Мислех си… Мислех си какви хора сме. Онзи проклет сандвич не ми излизаше от главата. Трябва със сърцето да го ядеш, а не с разума. Някой хубаво беше написал, че в двайсети… И вече в двайсет и първи век живеем така, както ни е научила литературата от деветнайсети век. Господи! Често ме измъчват съмнения… С много хора съм го обсъждал… Кои сме ние? Кои?

Проведох интересен разговор с една жена, тя вече е вдовица на загинал пилот на хеликоптер. Умна жена. Дълго си говорихме. Тя също искаше да разбере… Да разбере и приеме смъртта на мъжа си. Да се примири с нея. И не можеше. Много пъти съм чел из вестниците как пилотите на хеликоптери работели над реактора. Отначало хвърляли оловни плочи, но те безследно изчезвали в дупката, тогава някой си спомнил, че оловото при температура седемстотин градуса се превръща в пара, а там било две хиляди градуса. След това надолу полетели чували с доломит и пясък. Във въздуха било като нощ от вдигнатия прах. Тъмнина. Стълбове от прах. За да «бомбардират» по-точно, отваряли прозореца на кабината и се прицелвали на око накъде да се наклонят: наляво-надясно, нагоре-надолу. Дозите са умопомрачителни! Помня заглавията на статиите: «Небесните герои», «Чернобилските соколи». Тази жена… Тя ми призна съмненията си: «Сега пишат, че мъжът ми е герой. Да, герой е. Но какво е това да си герой? Знам, че мъжът ми беше честен и изпълнителен офицер. Дисциплиниран. Върна се от Чернобил и след няколко месеца се разболя. В Кремъл го наградиха, там видя своите другари, те също бяха вече болни. Но се радвали, че са се срещнали. Дойде си у дома щастлив… С ордена… Тогава го попитах: „Можеше ли да не пострадаш толкова? Да си опазиш здравето?“ — Сигурно можеше, ако бях мислил повече — отговори ми. — Нужен беше добър защитен костюм, специални очила, маска. Нямахме нито първото, нито второто, нито третото. Самите ние не спазвахме правилата за лична безопасност. Не мислехме…». Тогава всички мислехме малко… Колко жалко, че преди мислехме малко… От гледна точка на културата ни да мислиш за себе си е егоизъм. Слабост на духа. Винаги има нещо по-голямо от теб. От живота ти.

Осемдесет и девета година… двадесет и шести април — трета годишнина. Минаха три години от катастрофата… Изселиха хората от тридесеткилометровата зона, но повече от два милиона беларуси все още живееха по заразените места. За тях забравиха, беларуската опозиция планираше да направи демонстрация, а властта в отговор обяви съботник. Из града окачиха червени знамена, работеха подвижни бюфети с дефицитни по онова време стоки: сурово-пушени колбаси, шоколадови бонбони, буркани с разтворимо кафе. Навсякъде имаше полицейски коли. Момчетата бяха цивилни… Снимаха… Но… Виж ти! Никой вече не им обръщаше внимание, не се страхуваха от тях както преди. Хората почнаха да се събират в парка на Челюскинците… Прииждаха ли, прииждаха. Към десет часа̀ вече бяха двайсет-трийсет хиляди (използвам милиционерските сводки, после ги казваха по телевизията) и с всяка минута тълпата се увеличаваше. Самите ние не го очаквахме… Всичко се надигаше… Кой можеше да се противопостави на това море от хора? Точно в десет часа̀, както бяхме планирали, колоната тръгна по проспект «Ленин» в центъра на града, където трябваше да се състои митингът. През целия път към нас се присъединяваха нови групи, те чакаха на съседните улици, по пресечките. Във входовете. Разнесе се слух: милиция и военни патрули са блокирали входните пътища в града, задържат автобусите и колите с демонстранти от други места, връщат ги обратно, но никой не се поддаде на паниката. Хората оставяха превоза си и идваха при нас пеша. Обявиха го по мегафона, над колоната се раздаде мощно «Ура-а-а-а!». Балконите бяха препълнени… Балконите бяха пълни с хора, прозорците бяха отворени широко, хората висяха по первазите. Махаха ни с ръце. Поздравяваха ни с кърпички, с детски флагчета. Забелязах… И всички наоколо заговориха… Някъде се изниза милицията, цивилните момчета с фотоапаратите си… Сега разбирам, че са получили нареждане и са отишли по дворовете, скрили са се в колите под брезентите. Властта се сниши… Изчакваше… Властта се изплаши… Хората вървяха и плачеха, всички се държаха за ръце. Плачеха, защото побеждаваха страха си. Освобождаваха се от страха…

Митингът започна… И въпреки че се бяхме готвили дълго за него, обсъждахме списъка с ораторите, никой не си спомни за него. Към набързо скованата трибуна сами идваха и без всякакви листчета говореха обикновени хора, дошли от чернобилските места. Образува се жива опашка. Слушахме свидетелите… Свидетелите даваха показания… От известните се изказаха само академик Велихов, един от бившите ръководители на щаба за ликвидация на аварията, но не помня изказването му. Помня другите…

Майката с двете деца… Момиче и момче…

Жената ги беше взела със себе си на трибуната: «Те отдавна не се смеят. Не лудуват. Не тичат из двора. Нямат сили. Като старци са».

Жената ликвидатор…

Когато си запретна ръкавите на роклята и показа на тълпата ръцете си, всички видяха, че те са целите в язви. В циреи. «Перях дрехите на мъжете ни, които работеха близо до реактора — разказваше тя. — Перяхме предимно на ръка, защото имаше малко перални. От пренатоварване се бяха развалили.»

Младият лекар…

Той започна с прочитането на Хипократовата клетва… Говореше, че всички данни за заболяванията се крият с шифър «секретно» и «свръхсекретно». Че медицината и науката са впрегнати в политиката…

Това беше чернобилският трибунал.

Признавам си… Не крия: това беше най-големият ден в живота ми. Бяхме щастливи.

А на следващия ден нас, организаторите на демонстрацията, ни повикаха в милицията и ни съдиха, че многохилядната тълпа е била на проспекта, пречила е на движението на обществения транспорт. Носила е неодобрени лозунги. На всеки от нас дадоха по петнайсет денонощия за «едро хулиганство». Съдията, който ни издаде присъдата, и милиционерите, които ни заведоха в изолатора, ги беше срам. Всички ги беше срам. А ние се смеехме… Да… Да! Защото бяхме щастливи…

Пред нас стоеше въпросът: какво можем? Какво да правим след това?

В едно от чернобилските села една жена, след като разбрала, че сме от Минск, падна пред нас на колене: «Спасете детето ми! Вземете го със себе си! Нашите лекари не могат да разберат какво му е. А той се задушава, посинява. Умира». (Мълчи.)

Отидох в болницата… Момче… На седем години. Рак на щитовидната жлеза. Исках да го разсея, започнах да се шегувам. А той се обърна към стената: «Само не ми приказвайте, че няма да умра. Знам, че ще умра».

В Академията на науките… Май беше там… Показаха ми снимка на човек, чийто бели дробове са изгорени от «горещи частици». Дробовете му приличаха на звездно небе. «Горещи частици» — това са мънички микроскопични частици, които са се получили, когато горящият реактор е бил посипан с олово и пясък. Атомите на оловото, пясъка и графита са се слели и от ударите се вдигали високо във въздуха. Разлетели се на големи разстояния… На стотици километри… През дихателните пътища попадат в организма на човека. Най-често умират трактористите и шофьорите — онези, които орат, които пътуват по междуселските пътища. Всеки орган, в който се заселят тези частици, на снимките «свети». Стотици дупчици, като дребно решето. Човек умира… Изгаря… И ако човекът е смъртен, то «горещите частици» са безсмъртни. Човекът умира и за хиляди години ще се превърне в пясък, в прах, а «горещите частици» ще живеят. И тази прах е способна да убива отново… (Мълчи.)

Връщах се от пътуванията… Бях превъзбуден. Разказвах. Жена ми, тя е филолог по образование, преди никога не се беше интересувала нито от политика, нито от спорт, а тогава постоянно ми задаваше един и същи въпрос: «Какво можем да направим? Какво да правим?». И се хванахме за работа, която от гледна точка на здравия разум беше невъзможна. Човек е способен да се реши на подобно нещо в момент на шок, в момент на пълно вътрешно разкрепостяване. А тогава времето беше такова… Горбачовско време… Времето на надеждите! На вярата! Решихме да спасим децата. Да молим за помощ. Да викаме. Да ударим всички камбани! Властта мълчеше, тя предаде своя народ, ние няма да мълчим. И… бързо… Много бързо… Събрахме кръг от верни помощници и единомишленици. Паролата беше: «Какво четеш? Солженицин, Платонов? Идвай при нас». Работехме по дванайсет часа в денонощие. Трябваше да измислим име на нашата организация… Имаше хиляди варианти, спряхме се на най-простото — фонд «Децата на Чернобил». Сега няма как да се обяснят, да се предадат нашите съмнения… Нашите спорове… Нашите страхове… Такива фондове като нашия вече има много, а преди десет години ние бяхме първи. Първата гражданска инициатива… Някой отгоре не я одобри… Реакцията на всички чиновници беше еднаква: «Фонд ли? Какъв фонд? Имаме си Министерство на здравеопазването».

Сега разбирам, че Чернобил ни освобождаваше… Учехме се да бъдем свободни…

Пред очите ми е… (Смее се.) Винаги ще ми е пред очите… Първите хладилни камиони с хуманитарна помощ дойдоха в двора ни, на домашния адрес. Гледах ги през прозореца на апартамента и не си представях как ще разтоварим всичко това, къде ще го съхраняваме. Помня добре, че колите бяха от Молдова. Седемнайсет-двайсет тона със сокове, плодови смеси, детски храни. Вече се промъкваше слухът, че за да се извлече радиацията, трябва да се ядат повече плодове, да се храним с тях. Звъннах на приятелите ми — кой беше на вилата, кой на работа. Почнахме да разтоварваме двамата с жена ми, но постепенно, един след друг, започнаха да излизат хора от нашия блок (все пак девететажен е), спираха се случайни хора: «Какви са тези коли?» — Помощ за чернобилските деца. — Зарязваха всичко, включваха се в работата. До вечерта ги разтоварихме. Разнесохме пратката по изби и гаражи, разбрахме се с едно училище. После се смеехме сами на себе си… А когато доставихме помощите в заразените райони… Когато започнахме да ги раздаваме. Обикновено хората се събираха в училището или в Дома на културата. Сега си спомних… Един случай във Ветковски район… Младо семейство… Те получиха, както всички, бурканчета с детска храна, пакети със сокове. Мъжът седна и се разплака, тези бурканчета, пакети нямаше как да спасят децата му, някой би махнал с ръка и би казал: «Глупости!». Но той плачеше, защото се беше оказало, че не са ги забравили. Някой си спомня за тях. Значи, има надежда.

Отзова се целият свят… Нашите деца ги приеха за лечение в Италия, Франция, Германия. Авиокомпания «Луфтханза» ги извози до Германия за своя сметка. Сред германските пилоти бяха провели конкурс, дълго ги подбирали. Летяха най-добрите пилоти. Когато децата вървяха към самолета, видях, че са бели като платно. Тихи. Не мина и без куриози… (Смее се.) Бащата на едно момченце нахлу в кабинета ми и поиска да върна документите на сина му: «Там ще източат кръвта на децата ни. Ще си правят експерименти с тях». Разбира се, споменът за страшната война е жив… Народът помни… Но има и друго — дълго живяхме зад бодливата тел. В социалистическия лагер. Страхувахме се от другия свят… Не го познавахме… Чернобилските майки и бащи са още една тема. Продължение на разговора за нашата менталност… Съветската менталност… Падна… Разпадна се Съветският съюз… А ние още дълго чакахме помощ от голямата и могъща страна, която вече не съществуваше. Моята диагноза… Да ви я кажа ли? Комбинация от затвор и детска градина — ето това е социализмът. Съветският социализъм. Човек даваше на държавата душата си, съвестта си, сърцето си, а в замяна получаваше някое и друго парченце. И на когото както му провърви — за един по-голямо, за друг по-малко. Само едно беше същото — даваха го в замяна на душите си. Най-много се страхувахме нашият фонд да не започне да се занимава с раздаването на подобни парченца. Чернобилски парченца. Защото хората вече бяха свикнали да чакат и да се жалват: «Аз съм чернобилец. Полага ми се, защото съм чернобилец». Сега разбирам, че Чернобил е голямо изпитание за духа ни. За културата ни.

Първата година изпратихме в чужбина пет хиляди деца, на втората вече десет хиляди, а на третата — петнайсет… Говорили ли сте с децата за Чернобил? Не с възрастните, а с децата? Имат неочаквани разсъждения. На мен, като философ, винаги ми е интересно. Например… Едно момиче ми разказваше как изпратили класа им на полето през есента на осемдесет и шеста година… Да събират цвекло и моркови. Навсякъде намирали умрели мишки, а те се смеели: ето, ще умрат мишките, бръмбарите, червеите, а после ще започнат да измират зайците, вълците. След тях — ние. Хората ще умрат последни. После си фантазирали какъв би бил светът без зверове и птици. Без мишки. За известно време ще живеят само хората. Без никого. Даже мухите ще спрат да летят. Били са на по дванайсет-петнайсет години. Така си представяли бъдещето.

Разговор с друго момиче… Тя заминала на пионерски лагер и там се сдружила с едно момче. «Такова добро момче — спомняше си тя, — през цялото време бяхме заедно.» А после приятелите му му казали, че тя е от Чернобил и той повече не се приближил до нея. С това момиче даже си пишехме известно време. «Сега, когато мисля за бъдещето си — пишеше тя, — мечтая да завърша училище и да замина надалеч, където никой няма да знае откъде съм. Там някой ще ме заобича. И ще забравя всичко…»

Записвайте, записвайте… Да… Да! Всичко ще се изтрие от паметта, ще отиде. Съжалявам, че не си записвах… Още една история… Пристигнахме в едно заразено село. Пред училището деца си играеха на топка. Топката падна в цветната леха, децата я наобиколиха, въртяха се наоколо, но се страхуваха да я вземат. Отначало даже не разбрах какво става, теоретично знаех, но не живеех там, нямам тяхната постоянна бдителност, бях дошъл от нормалния свят. И пристъпих към лехата. А децата се развикаха: «Недей! Недей! Чичо, недей!». За три години (а това беше през осемдесет и девета) те бяха свикнали с мисълта, че на тревата не се сяда, цветята не се късат. Не може да се катериш по дърветата. Когато ги заведохме в чужбина и им се молехме: «Отидете в гората, отидете в реката. Къпете се, печете се», трябваше да ги видите колко неуверено влизаха във водата… Как милваха тревата… Но после… После… Какво щастие беше! Пак може да се въргаляш, да лежиш на пясъка… През цялото време ходеха с букети, правеха си венци от полски цветя. За какво си мисля ли? За какво… Да, можем да ги вземем и да ги полекуваме, но как да им върнем предишния свят? Как да им върнем миналото? И бъдещето?

Въпросът е… Трябва да си отговорим на въпроса: кои сме ние? Без това нищо няма да стане и няма да се промени. Какво е за нас животът? И какво е за нас свободата? За свободата ние умеем само да мечтаем. Можехме да бъдем свободни, но не станахме свободни. Пак не се получи. Седемдесет години строихме комунизъм, днес строим капитализъм. Преди се молехме на Маркс, сега се молим на долара. Загубихме се из историята. Когато мислиш за Чернобил, се връщаш тук, при тази точка: кои сме ние? Какво разбрахме за себе си? За нашия свят? Във военните ни музеи, а у нас те са повече от музеите на изкуството, се пазят стари автомати, щикове, гранати, а по дворовете им стоят танкове и миномети. Водят учениците на екскурзия там и им показват какво е войната. Това е войната… А тя вече е друга… На двайсет и шести април осемдесет и шеста година преживяхме още една война. Тя не е свършила…

А ние… Кои сме ние?“