Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (20)

Два гласа — мъжки и женски

Учителите Нина Константиновна и Николай Прохорович Жаркови. Той е преподавател по трудово обучение, тя е филолог.

 

Тя:

— Толкова често мисля за смъртта, че не ходя да я гледам. Чували ли сте някога детски разговори за смъртта?

Ето… В седми клас вече спорят и обсъждат: страшно ли е, или не е страшно? Доскоро малките деца се интересуваха как са се появили. От къде идват децата? Сега ги вълнува какво ще стане след атомната война. Престанаха да обичат класиката, аз рецитирам наизуст Пушкин — погледите им са хладни, празни… Пусти… Техният свят вече е друг… Четат фантастика, харесва им, там човекът се откъсва от земята, служи си с космическото време, с различни светове. Не могат да се страхуват от света по начина, по който се страхуват възрастните хора като мен — тя ги привлича като нещо фантастично… Като някакво преселение…

Размишлявам… Мисля за това… Смъртта наоколо ме кара да мисля много. Преподавам руска литература на деца, които не приличат на онези деца отпреди десет години. Пред очите им постоянно погребват нещо или някого. Зариват го в земята… Познати хора… Домове и дървета… Всичко погребват… Като постоят петнайсет-двайсет минути на двора, припадат, тече им кръв от носа. С нищо не можеш да ги изненадаш и с нищо не можеш да ги зарадваш. Все са сънливи, уморени. Лицата им са бледи и сиви. Не си играят и не лудуват. А ако се сбият или случайно счупят някое стъкло, учителите им се радват. Не им се карат, защото не приличат на деца. И толкова бавно растат. Ако помолиш да повторят нещо по време на урока — детето не може, стига се до там да кажеш изречението, за да го повтори, а то не го запомня. „Къде си? Къде?“ — питаш го. Мисля си… Много мисля… Сякаш рисувам с вода по стъклото, само аз знам, че рисувам, никой не вижда, никой не се досеща… Никой не си представя…

Животът ни се върти около едно нещо… Около Чернобил… Къде си бил тогава, колко далеч от реактора си живял? Какво си видял? Кой умря? Кой замина? Къде? Първите месеци, помня, пак отвориха ресторантите, почнаха вечеринките: „Един път се живее“, „Ако ще умираме, да е с музика“. Надойдоха войници, офицери… Чернобил не ни оставя… Неочаквано умря млада бременна жена. Без диагноза, даже патоанатомът не постави диагноза. Малко момиченце се обеси… Петокласничка… Ей така, от нищото. Родителите полудяват. Има една диагноза за всичко — Чернобил, каквото и да се случва, всички казват: „Чернобил“. Упрекват ни: „Разболявате се, защото ви е страх. От страха е. Радиофобия“. Но малките деца защо се разболяват и умират? Те не знаят какво е страх, още не го разбират.

Помня онези дни… Болеше ме гърлото, тежест, някаква тежест чувствах в цялото тяло. „Мнителна сте — казва лекарката. — Сега всички сте станали мнителни заради Чернобил.“ Каква ти мнителност! Всичко ме боли. Нямам сили. С мъжа ми ни беше страх да си признаем един на друг, че краката ни не издържат. Всички наоколо се оплакваха, всички хора… Вървиш си и ти се приисква да си легнеш. Да легнеш и да заспиш. Учениците лежаха по чиновете, заспиваха в часовете. И всички станаха ужасно сериозни, мрачни, цял ден не можеш да срещнеш ни едно добро лице, никой не се усмихва. От осем сутринта до девет вечерта бяха в училището, беше строго забранено да играят на улицата, да тичат. Дадоха им дрехи: на момичетата полички и блузки, на момчетата — костюми, но с тези дрехи те си отиваха, къде са били с тях, не знаехме. По инструкция майките трябваше всеки ден да ги перат, за да идват децата на училище с чисти дрехи. Първо, дадоха им само една блузка и една поличка, а друг чифт за смяна нямаше, освен това, майките бяха заети с добитъка — кокошките, кравата, прасенцата, пък и не разбираха, че тези дрехи трябва да се перат всеки ден. За тях мръсотията е мастилото, пръстта, мазните петна, а не въздействието на някакви си краткотрайни изотопи. Когато се опитвах да обясня нещо на родителите на учениците ми, май ме разбираха толкова, колкото биха разбрали някой шаман от африканско племе. „Какво е това радиация? Не се чува и не се вижда… Заплатата ми не стига. Последните три дни караме на мляко и картофи“ — казва майката и маха с ръка. Не може мляко… И картофи не може. В магазините докараха китайска туршия и елда, а те с какво да си ги купят? Погребални… Дават ни пари за погребение… Компенсацията на живота ни тук е копейки… Стигат колкото за две консерви… Инструкциите са за грамотния човек, с някаква определена битова култура. Но такава няма! Тук няма такива хора, за които да са предназначени тези инструкции. Освен това не е много лесно да обясниш на всеки каква е разликата между бер и рентген. Или теорията за малките дози.

Мисля, че… Бих говорила за нашия фатализъм, за онзи лек фатализъм. Например не трябваше да се консумира нищо от градините през първата година, но въпреки това ядяха, правеха си зимнина. Такава реколта имаше! Опитай се да им кажеш, че не трябва да ядат краставици… и домати. Какво значи не трябва? На вкус са нормални. И онзи ги яде, не го боли коремът… И в тъмното никой не „свети“… Нашите съседи същата година си сложиха подова настилка от близката гора, замериха я — фонът беше сто пъти над допустимото. Никой не я махна, живееха си така. Както ще да е, нещо ще се образува, нещо ще се случи само̀, без тях, без тяхно участие. На първо време някои носеха при дозиметристите продукти, проверяваха ги — бяха десетки пъти над допустимото, но после престанаха. „Не я виждаме, не я чуваме. А-а, тия учени си измислят!“ Всичко си вървеше по реда: обръщаха, сееха, събираха… Случи се немислимото, а хората си живееха, както си знаят. И отказът от краставиците в градинката е по-важен от Чернобил. Цяло лято държаха децата в училище, войниците го измиха с прах за пране, изкопаха слоя пръст наоколо… А есента? Есента изпратиха учениците да скубят цвекло. И студенти докараха на полето, ученици от техникумите. Пришпорваха всички. Чернобил не е по-страшен от това да останат картофи по полето…

Кой е виновен? Е, кой да е виновен освен нас самите?

Преди не забелязвахме света около себе си, той беше като небето, като въздуха, сякаш някой ни го е дал завинаги и той не зависи от нас. Сякаш винаги ще го има. Преди обичах да лягам на тревата в гората и да се любувам на небето, беше ми толкова хубаво, че забравях как се казвам. А сега? Гората е красива, пълно е с черници, но никой не ги събира. Есенно време рядко ще чуеш човешки глас в гората. Страх в чувствата, на подсъзнателно ниво… Останаха ни само телевизорът и книгите… Въображението… Децата растат у дома. Без гора и реки… Гледат през прозореца. И това са съвсем други деца. А аз стоя пред тях и: Унило време! Но какво очарование…^[1] Пак същият Пушкин, който ми се струваше вечен. Понякога ми идва кощунствената мисъл, че цялата ни култура е сандък със стари ръкописи. Всичко онова, което обичам…

 

 

Той:

— Появи се друг враг… Врагът застана пред нас в друг образ…

Ние имахме военно възпитание. Военно мислене. Учеха ни да отразяваме и ликвидираме ядрена атака. Трябваше да се опълчим срещу химическите, биологичните, ядрените войни. А не да гоним от организма радионуклидите… Да ги броим… Да следим нивото на цезия и стронция… Не трябва да го сравняваме с войната, не е същото, а всички сравняват. Като дете преживях ленинградската блокада. Не бива да се сравнява. Там живеехме като на фронта, под безкрайни стрелби. И глад, няколко години глад, когато човекът се принизяваше до животинските си инстинкти. До звяра в себе си. А тук не е така — ето, навън в градината всичко расте. И на полето нищо не се е променило, и в гората. Несравнимо е. Но друго исках да кажа… Загубих си мисълта… Изплъзна ми се… А-а… Когато започваше обстрелът, да пази господ! Можеш да умреш не кога да е, а сега, в тази минута. Зимата — глад. Горяхме мебелите, изгорихме всичко дървено в апартамента, всички книги, даже май горяхме някакви стари парцали. Върви човек по улицата и сяда, на другия ден минаваш, той си седи, всъщност е замръзнал, стои така цяла седмица или до пролетта. Докато не се стопли. Никой няма сили да го разкове от леда, а ако някой паднеше на улицата, рядко се приближаваха към него, за да помогнат. Заобикаляха. Всички пропълзяваха отстрани. Помня, че хората не ходеха, а пълзяха, толкова бавно ходеха. Това не може да се сравнява с нищо!

Когато се взриви реакторът, с нас още живееше мама, моята майка, повтаряше: „Най-страшното, синко, го преживяхме с теб. Преживяхме блокадата. Нищо по-страшно не може да има“. Така мислеше тя…

Готвехме се за война, за атомна война, строяхме противоядрени убежища. Искахме да се скрием от атома като от парчета снаряд. А той е навсякъде… В хляба, в солта… Дишаме радиация, ядем радиация… Това, че може да няма хляб и сол и може да изядеш всичко, дори да свариш във вода кожен колан заради миризмата, да се наядеш с миризма — това мога да го разбера. А другото — не. Всичко е отровено… Сега е важно да се разбере как да живеем. Първите месеци ни беше страх, особено лекарите, учителите, накратко, интелигенцията, по-грамотните хора, те зарязваха всичко и заминаваха. Макар че ги заплашваха, не ги пускаха. Военна дисциплина. Партийната книжка на масата. А аз искам да разбера… Кой е виновен? За да си отговорим на въпроса как да живеем тук, трябва да знаем кой е виновен? Кой? Учените, персоналът на централата? Или самите ние, нашият поглед към света. Не можем да спрем желанието си да искаме… Да потребяваме… Намериха виновници — директорът, дежурните оператори. Науката. Но защо, отговорете ми, не се борим с автомобила като творение на ума човешки, а с реактора се борим? Искаме да закрием всички атомни централи, а атомните енергетици да осъдим. Проклинаме ги! Боготворя човешкото знание. И всичко, което е създадено от човека. Знанието… Знанието само по себе си не е престъпно. Учените днес също са жертви на Чернобил. Искам да живея след Чернобил, а не да умра след Чернобил. Искам да разбера за какво мога да се хвана във вярата си. Кое ще ми даде сила?

Всички у нас мислят за това… Днес реакциите на хората са различни, все пак десет години минаха, а те ги мерят с войната. Войната беше четири години… Значи, две войни. Ето какви са реакциите: „Всичко вече е минало“, „Някак ще отмине“, „Минаха десет години. Вече не е страшно“, „Ще умрем! Всички скоро ще умрем!“, „Искам да замина за чужбина“, „Трябва да ни помогнат“, „А, все тая! Трябва да се живее“. Май това бяха всички? Всеки ден го слушаме… Повтаря се… От моята гледна точка ние сме материал за научни изследвания. Международна лаборатория… В центъра на Европа… Ние, беларусите, сме десет милиона, повече от два милиона живеят на заразена земя, естествена лаборатория. Записвай данните и експериментирай. И идват при нас отвсякъде, от цял свят. Защитават дисертации, пишат монографии. От Москва и Петербург… От Япония, Германия, Австрия… Идват, защото ги е страх от бъдещето… (Разговорът прекъсва задълго.)

Какво си помислих? Пак сравних… Помислих си, че мога да говоря за Чернобил, а за блокадата не мога. Получих писмо от Ленинград. Извинете, но не ми се обръща езикът да кажа „Петербург“, защото умирах в Ленинград. И ето… В писмото имаше покана за срещата на „Децата на обсадения Ленинград“. Отидох… Но и там не можах да обеля и дума. Просто да разкажа за страха ли? Малко е. Просто за страха… А какво направи с мен този страх? И досега не знам… Вкъщи никога не си спомняхме за блокадата, мама не искаше да си спомняме блокадата. А за Чернобил говорим… Не… (Спира се.) Помежду си не си говорим, разговорът започва, когато някой дойде при нас — чужденци, журналисти, роднини, които не живеят тук. Защо не говорим за Чернобил? Няма такава тема. В училище… С учениците… И вкъщи. Тя е забранена. Затворена. За това си говорят с тях в Австрия, Франция, Германия, където отиват на лечение. Питам децата какво искат да разберат, от какво се интересуват. А те често не помнят нито града, нито селото, нито фамилиите на хората, които са ги приели. Броят подаръците, какво вкусно са яли. На кого му подарили магнетофон, а на кого — не. Връщат се с дрехи, които нито те, нито родителите им биха могли да си позволят. Все едно са били някъде на изложба. В голям магазин… Скъп супермаркет… И все чакат пак да ги заведат там. Да им покажат, да им подарят. Свикват с това. Свикнаха. Това вече е техният начин на живот, представата за него. След големия магазин, който се нарича чужбина, след тази скъпа изложба трябва да вляза в клас. Да преподавам. Идвам и виждам, че те вече са наблюдатели… Наблюдават, а не живеят. Трябва да им помогна… Трябва да им обясня, че светът не е супермаркет. Че е нещо друго. По-трудно и по-прекрасно. Водя ги в работилницата си, там стоят дървените ми скулптори. Харесват им. Казвам им: „Това може да се направи от обикновено парче дърво. Опитай сам“. Събуди се! На мен това ми помогна да изляза от блокадата, излизах с години…

Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас — всички останали хора. Забелязали ли сте? Тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак… Всички се наричат чернобилци. „Ние сме от Чернобил“, „Аз съм чернобилски човек“. Сякаш сме някакъв отделен народ… Нова нация…