Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (15)

Монолог на свидетеля, когото го заболял зъб, когато видял как Христос пада и започва да вика

„Тогава си мислех за друго… Ще ви се стори странно… Тогава се развеждах с жена ми…

Изведнъж идват, връчват ти призовка и казват, че долу колата вече чака. «Черната врана». Като през трийсет и седма година… Прибираха нощем. От топлата постеля. После тази схема престана да работи, жените не отваряха вратите или лъжеха, че мъжете им са в командировка, на курорт, на село при родителите. Опитваха се да им връчат призовките, но те не ги взимаха. Почнаха да хващат хората на работа, на улиците, по време на обедната почивка в заводските столове. Като през трийсет и седма… А аз тогава бях почти луд… Жена ми ми изневери, всичко друго ми се струваше безсмислено. Качиха ме във «враната»… Водеха ме двама цивилни, но някак по военному облечени, бяха от двете ми страни. Сигурно са се страхували, че ще им избягам. Когато седнах в колата, кой знае защо, се сетих за американските космонавти, които летяха до Луната; единият впоследствие бе станал свещеник, а вторият май полудял. Бях чел, че им се сторило… Че там са видели останки от градове, някакви човешки следи. В паметта ми се мернаха откъси от вестниците: че нашите атомни централи са абсолютно безопасни, че могат да ги строят и на Червения площад. Срещу Кремъл. По-безопасни от самовар. Че те са като звездите и че ще ги «засеем» по цялата земя. Но жена ми ме напусна… Можех да мисля само за това… Няколко пъти се опитах да се самоубия, гълтах хапчета и си мечтаех да не се събудя. Ходехме в една и съща детска градина, учехме в едно и също училище… В един университет… (Пали цигара и мълчи.)

Предупредих ви… Няма нищо героично като за писателско перо. Минаваше ми мисълта, че не е военно време, тогава защо трябва да рискувам, докато някой спи с жена ми. Защо пак аз, а не той? Честно казано, там не видях герои. Видях откачени, на които не им пукаше за собствения им живот, и достатъчно безумна смелост, от която нямаше нужда. И аз също получих грамота и благодарности… Но това е, защото не ме беше страх да умра. Не ми пукаше! Това даже си беше изход! Щяха да ме погребат с почести… И за сметка на държавата…

Там човек веднага попада във фантастичен свят, където се бяха слели краят на света и каменният век. А в мен всичко беше още прясно… Горещо… Живеехме в гората. В палатки. На двайсет километра от реактора. «Партизанствахме». «Партизани», това са онези, които ги бяха взели запас. Възраст — от двайсет и пет до четиресет години, много от тях — с висше образование, средно техническо; впрочем аз бях учител по история. Вместо автомати ни дадоха лопати, закопавахме сметищата, градините, жените в селата ни гледаха и се кръстеха. Бяхме с ръкавици, респиратори, маскировъчни халати. Слънцето прежуряше… Появяваме се в градинките им като дяволи. Като някакви извънземни. Не разбираха защо им прекопаваме лехите, изтръгваме им чесъна, зелето, след като чесънът си е чесън, а зелето — зеле. Бабичките се кръстеха и питаха: «Войничета, какво, това да не е краят на света?».

В къщата печката гори, сланина пържат. Доближаваш дозиметъра — не печка, а малък реактор. «Момчета, хайде, сядайте на масата.» Канят ни. Отказваме. Молят ни се: «Ще ви намерим по сто грама, сядайте. Разказвайте». А какво да разказваме? В самия реактор пожарникарите тъпчеха леко гориво, то свети, а те не знаят какво става. Откъде да знаят?

Вървим цялото отделение. На всеки по един дозиметър. А на различните места нивото е различно. Един от нас работи там, където има два рентгена, друг — където има десет рентгена. От една страна, несправедливост, както при затворниците, а от друга — страх. И загадка. Но аз не се страхувах. Беше ми все едно…

Една група учени пристигна с хеликоптер. Бяха със специални гумени дрехи, високи обувки, защитни очила… Като космонавти… Една бабичка се приближава към единия: «Кой си ти?» — Аз съм учен. — «А, учен си! Вижте го как се е облякъл. Маскирал се е. А ние?» И почва да го гони с тоягата. Не един път ми е минавала през главата мисълта, че някога ще ловят учените, както през средните векове са ловили лечителите и са ги палели. Горели са ги на клади.

Видях човек, чиято къща погребваха пред очите му… (Става и се приближава до прозореца.) Остана пресен гроб… Голям правоъгълник. Погребаха кладенеца, градината… (Мълчи.) Ние погребвахме земята… Режехме я, навивахме я на големи пластове… Предупредих ви… Няма нищо героично…

Връщахме се късно вечер, защото работехме по дванайсет часа в денонощието. Без почивен ден. Почивахме само през нощта. Значи, пътуваме с БТР-а. Из пустото село върви човек. Доближаваме се: млад мъж носи на рамото си килим… Наблизо виждаме жигула… Спираме. Багажникът е натъпкан с телевизори и срязани телефони. БТР-ът обръща и преминава през колата — жигулата беше станала на хармоника, като консервена кутия. Никой не продума дума…

Погребвахме гората… Режехме дърветата на късове по половин метър, опаковахме ги в найлон и ги хвърляхме в гроба. Нощем не можех да заспя. Затварям си очите, а нещо черно мърда, обръща се… Нещо живо… Живите пластове земя… С бръмбарите, с паяците, с червеите… Не познавах никого от тях, не знаех как ги наричат… просто бръмбари, паяци. Мравки. А те са малки и големи, жълти и черни, толкова разноцветни. Някой от поетите бе писал, че животните са отделен народ. А аз ги убивах с десетки, стотици, хиляди, даже не знаех как се наричат. Разрушавах домовете им. Тайните им. Погребвах ги… Погребвах ги…

Леонид Андреев^[1], когото много обичам, има една притча за Лазар, който погледнал отвъд чертата на забраненото. Той вече е чужд, никога няма да бъде свой сред своите, въпреки че Христос го е възкресил…

Може би достатъчно говорих? Разбирам ви, интересно ви е, на тези, които не са били там, винаги им е интересно. Чернобил е един в Минск, друг — в самата зона. А някъде в Европа — трети. В самата зона поразяваше равнодушието, с което говореха за катастрофата. В едно мъртво село срещнахме старец. Питаме го: «Не те ли е страх?». Отговаря ни: «Че какво страшно има?». Не трябва все да се живее в страх, човекът не може така, минава малко време и започва обикновен човешки живот. Обикновен… Нормален… Мъжете пиеха водка. Играеха на карти. Ухажваха жените. Много говореха за пари. Но не работеха за пари, малко бяха онези, които работеха само за пари. Работеха, защото трябваше да се работи. Казали са — значи трябва. И не задаваха въпроси. Мечтаеха за повишение. Хитруваха, крадяха, надяваха се на обещаните привилегии — да получат апартамент без ред и да се махнат от общежитието, да уредят детето в детска градина, да си купят кола. Един от нашите се уплаши, беше го страх да излезе от палатката, спеше в гумен костюм, който сам си беше направил. Страхливец! Изключиха го от партията. Крещеше: «Искам да живея!». Всичко беше объркано… Срещал съм там жени, които бяха дошли доброволно. Втурваха се. Отказваха им, обясняваха им, че са нужни шофьори, шлосери, пожарникари, но те бяха дошли. Всичко беше объркано… Хиляди доброволци… Доброволни студентски отряди и специална «врана», която нощем охраняваше складовете… Събираха разни вещи… Парични преводи във фонда за пострадалите, стотици хора, които безвъзмездно предлагаха кръв и костен мозък… А в същия момент всичко можеше да си купиш за бутилка водка. Почетна грамота, домашен отпуск… Един председател на колхоз ще донесе в отряда на дозиметристите щайга водка, за да не впишат селото му в списъка за евакуация, друг ще даде същата щайга, за да изселят колхоза му. Вече са му обещали тристаен апартамент в Минск. Никой не проверяваше радиозамерванията. Обикновен руски хаос. Така живеем… Нещо отписвахме, продавахме… От една страна, гадно, от друга — вървете на майната си!

Изпратиха студенти. Изкореняваха полетата лобода. Събираха сено. Няколко двойки, съвсем младички. Мъж и жена. Още се държаха за ръка. Такова нещо е невъзможно да се види. А наоколо е толкова красиво! Такова великолепие! Ужасът беше още по-ужасен, защото беше красиво. И човекът трябваше да си тръгне оттук. Да бяга като злодей. Като престъпник.

Всеки ден ни носеха вестници. Четях само заглавията: «Чернобил — мястото на подвига», «Реакторът е победен», «А животът продължава». Имахме ЗКПЧ-та^[2], провеждаха политбеседи. Говореха ни, че трябва да победим. Кого? Атома? Физиката? Космоса? Победата у нас не е събитие, а процес. Животът е борба. Оттам и онази любов към наводненията, към пожарите. Към земетресенията… Трябва ни място за действие, за да «проявим мъжество и героизъм». И да издигнем знамето. Лекторът по политзанятия ни четеше информации от вестниците «за високото съзнание и здравата организация», за червения флаг, който се развявал над четвърти реактор няколко дни след катастрофата. Пламтеше. След няколко месеца го изяде високата радиация. Пак издигнаха флаг. След това нов… А стария го късаха за спомен, зашиваха късчета от него под куртките до сърцето. После ги носеха у дома… Показваха ги с гордост на децата… Пазеха ги… Героично безумие! Но и аз съм същият… С нищо не съм по-добър. Мислено се опитвам да си представя как войниците са се качвали на покрива… Смъртници. Но те са изпълнени с чувства… На първо място — чувството за дълг, на второ — чувството към родината. Ще кажете: съветско езичество? Работата е там, че ако и на мен ми бяха дали знаме в ръцете, и аз щях да се изкача. Защо? Няма да отговоря. Разбира се, значение има и това, че тогава не ме беше страх да умра… Жена ми даже писма не пращаше. За половин година нито едно писмо… (Спира.)

Искате ли да ви кажа един виц? Един затворник избягал от затвора. Скрил се в тридесеткилометровата зона. Хванали го. Завели го при дозиметристите. Така «светел», че не можели да го закарат нито в затвора, нито в болницата, нито при хората. (Смее се.) Обичахме вицовете. Черния хумор.

Пристигнах там, когато птиците бяха вече в гнездата си, когато си тръгвах — ябълките лежаха на снега. Не успяхме да погребем всичко… Погребвахме земята в земя… заедно с бръмбарите, паяците, личинките… С този отделен народ. Отделен свят. Най-силното ми впечатление е оттам… От тях.

Нищо не успях да ви разкажа… Оттук-оттам по малко… същият Леонид Андреев има един разказ: един жител на Йерусалим, покрай чийто дом водели Христа, всичко виждал и чувал, но по това време го болял зъб. Пред очите му Христос паднал, когато носел кръста, паднал и почнал да вика, онзи виждал всичко, но го болял зъб и затова не излязъл на улицата. След два дни, когато зъбът престанал да го боли, му разказали как е възкръснал Христос и той си помислил: «Можеше и аз да съм свидетел на това, но ме болеше зъб».

Не е ли така винаги? Човекът никога не е равен на великото събитие. Никога не е колкото него. Баща ми е защитавал Москва през четиресет и втора. Разбра, че е участвал в историята след десетки години. От книгите, от филмите. А сам си спомняше: «Седях в окопа. Стрелях, засипа ме взрив. Санитарите ме измъкнали полужив». Толкова.

А тогава жена ми ме изостави…“