Алберт Лиханов
Измама (6)

6

Майка му е вкъщи, мие чиниите в легенчето, леко наклонила главата си и е примижала с едното око, за да не я дразни димът от цигарата.

Когато Серьожа влиза, тя го поглежда мълчаливо, с широко отворени очи и бавно казва:

— Аз мислех, че ти ще ме разбереш…

Серьожа не отговаря.

Той се съблича, ляга на походното си легло до стената, лиже раната си и гледа снимката на Никодим.

Има хора с такива лица, че не знаеш какво да кажеш за тях. Малки сиви очички, някаква белезникава рядка коса, сресана назад. Ушите му стърчат като на магаре. Какво пък толкова е харесала у него майка му?

Серьожа се отвръща от огледалото и разглежда изрезките на стената.

Летци в авиаторски гащеризони — Гагарин, Чкалов. За Серьожа всички те, взети заедно, са баща му.

Души го обидата. „Как така?“ — мисли той. Цял живот майка му говори за баща му, цял живот повтаря как е загинал той. Серьожа вече си представя тази картина така, сякаш той сам е бил там. И изведнъж — Никодим! Ех, мамо!

Серьожа гледа картинките. Майката му беше повлияла! Заради нея той беше налепил тези картинки по стената и твърдо беше решил да стане летец. Като баща си. И в кръжока по авиомоделизъм също се беше записал заради майка си. Там най-напред ще научи всички премъдрости, след това ще отиде в школата за планеристи, разбира се, без откъсване от учението, а после и летец ще стане. Ще постъпи в Авиационното училище. Или в Авиационния институт. Но все пак трябва още да помисли, защото може да се научи да лети и без да постъпва в училището, в школата на ДОСААФ, въпреки че и конструирането много го блазни.

Седиш си на занятия в кръжока. Тишина. Огъваш бамбуковата основа над спиртната лампа или пък облепваш крилата с много тънка хартия. Казеиновото лепило мирише по-особено, не прилича на другите: това лепило мирише на авиация.

Серьожа поглежда към оранжевия самолет на пода — обезобразен, но герой, усмихва му се и му говори наум: „Е, братле, не очаквах такова нещо от теб, не очаквах!“. И в същото време си мисли за новия модел, също с бензиново моторче, но с малко по-друга конструкция, по-сложна. Беше решил да го направи заедно с Роберт, отговорника на кръжока — сам щеше да му е трудно.

Вратата се хлопва.

— Не спиш ли? — пита майка му и сяда на леглото до него.

Той се отмества, без да отговори. Тя също мълчи. Гледа Серьожа съсредоточено, мисли за нещо, след това става, откача китарата от гвоздея и отново сяда.

Серьожа внимателно разглежда кревата на майка си с лъскави топки на таблата, олющения гардероб, който скърца, когато го отварят, масата до стената, единият крак на която накуцва, затова слагат под него сгъната хартия, когато понякога идват гости. А ако няма гости, и така си е добре.

Когато пристигаше неговата баба, тя все се караше на майка му:

— Всичкото ти е не като у хората!

— А как е у хората? — дразнеше я майка му.

— Чистота, ред, уют! — викаше баба му. — Получават квартири, обзавеждат се. Е, хайде, квартира нямаш, но поне тази стаичка да беше постегнала, поизмазала. Живееш хей така, като че ден да мине, друг да дойде — махваше с ръка баба му и отиваше в кухнята.

— Да — кимаше мама, — ден да мине, друг да дойде…

След заминаването на бабата майка му хващаше парцала, метлата — чистеше, стържеше, разтребваше, даже донасяше вар, за да вароса тавана, четка с дълга дръжка, но изведнъж сядаше на кревата, запалваше цигара, гледаше мълчаливо пред себе си, след това събираше всичко, приготвено за ремонта, и го връщаше на съседите.

— Защо бе, мамо!? — чудеше се Серьожа. — Отказваш ли се?

— Нищо не ме интересува — казваше тя, усмихвайки се. — Страхувам се, че няма да достигна тавана.

— Хайде да извикаме бояджии! — учудваше се Серьожа. — Намерила причина.

— Ще извикаме, ще извикаме — казваше майка му, но после никого не викаше.

Таванът на стаята беше станал сив от цигарения дим и всичко у тях си оставаше, както си беше — не толкова уютно, но постарому.

Майка му лекичко докосва струните и пее тихо:

Гори, гори, над мен, звезда…

Гласът й е възглух, но мощен. „Професионален“ — казва леля му Нина.

От всичко най-много Серьожа обича, когато майка му пее. Но не в компания — шумно и весело, а ето така, тихо, като за себе си. Ще рече, за него, за Серьожа.

Една си ти за мен заветна,

навеки моя на света.

Майка му отпуска ръка на струните и пита, усмихвайки се:

— А ти знаеш ли коя е тази „звезда заветна“?

Серьожа клати глава.

— Ти. — Той се смее. — Ти, ти, не се смей. Всеки, който пее, мисли за своята звезда, разбира се. Всеки има своя звезда. Аз мисля за теб.

— А защо не за татко?

Мама учудено го гледа, нещо я смущава, а после твърдо повтаря:

— Не, за теб.

— Е, тогава пък аз за теб — казва Серьожа. — Ти също си моя „звезда заветна“.

Той сяда на леглото.

— Добре, добре — тъжно казва тя, — докато съм „заветна“, ще бъде добре. Когато пораснеш, ще си имаш друга звезда. За мен дори няма да се сетиш.

— Ех, ти! — възмущава се Серьожа и се отдръпва. — Може ли да мислиш така за мен? Та нали съм твой син, как ще те забравя? — Но като си спомня за Никодим, той млъква, после добавя обидено: — Не съм като тебе!

Майка му рязко става и окачва китарата на гвоздея. Без да се обръща към Серьожа, тя драсва клечка кибрит, всмуква силно и казва:

— Не се безпокой, аз вече реших. Всичко ще си остане така, както е било. Никодим няма да се намесва.

Серьожа се приповдига от леглото, мълчи смутен, после жално пита, обнадежден, но невярващ:

— Наистина ли, мамо?

Тя се обръща към Серьожа, мачка с пръсти цигарата и се приближава до огледалото.

Серьожа притихва. Майка му гледа не в огледалото, а снимката на Никодим.

После я взема, плъзва ръка по нея, сякаш гали Никодим, и изведнъж я накъсва на малки парченца.

Дъхът на Серьожа замира.

— Защо? — учудва се той, като се изправя и сяда на леглото. Сега вече за него Никодим не е страшен. Ни най-малко. И може още сто години да си седи там, в ъгъла на огледалото.

— А защо не — отговаря майка му и щраква ключа.

Серьожа се взира в тъмнината, като се мъчи да разгледа майка си. В смътната лятна нощ вижда лицето й и му се струва, че тя лежи с отворени очи. Той я вика шепнешком, но тя не отговаря. И тогава решава, че сигурно от умората и от виното се е отпуснала така.