Алберт Лиханов
Измама (35)

7

Отначало баба му не вярва и Серьожа трябваше да й разказва всичко подред, стъпка след стъпка. С подробности.

Как Литературата му наредила да намери четката, потниците и анцуга. Как се е скитал из града, как е тичал при генерала и в комисионния магазин. Как е мушнал ръкавиците в джоба и как с шпагата е отварял чекмеджето…

Най-после баба му повярва. Притиска с ръце ушите си. И вика:

— Млъкни! Млъкни!

— Трябва да ги върнеш! — казва баба му, тича към гардероба и изважда вчерашната Серьожина заплата.

— Къде живее тя, тази бюфетчийка? Ще отида, ще се хвърля в краката й! Полата ще й целувам! Нима няма да прости! — Тя безсилно отпуска ръце и се пита в себе си: — Ами ако не прости? Под съд? — Тя клати глава. — Не! Няма да те пусна! Аня изпуснах, тебе няма да изпусна! Сама съм си виновна, глупачка такава с алчна душица, завайкала съм се за пари — трудно се живее, та трудно се живее. Все щяха да преживеят, нали са и в самостоятелна квартира. — Баба му плаче, клати глава, спомня си за Олег Андреевич, скача, за да отиде при него, при леля Нина, за да търси защита, помощ, но сама разсъждава: — Не бива да ги заплитаме и тях, не е християнско, те и без това направиха много за нас.

Очите й ту пламват, ту се замъгляват.

— Може пък да не те открият? — пита тя Серьожа с надежда, като че той може да й отговори. — Ти нали с ръкавици, както в киното, следи не са останали.

Следи не са останали. Той е уверен, че и шпагата няма да намерят зад купищата декори. Но нали го беше видяла портиерката, тази леля Дуся. Той излезе последен. Може, разбира се, да отрича, но той много лошо я беше излъгал за лампите. Всички знаят, че лампите смениха още през деня.

— Нищо няма да стане! — въздъхва Серьожа, като говори за портиерката.

— Трябва да избягаш! — пляска с ръце баба. — Трябва да заминеш. Незабавно! Още утре.

Серьожа гледа баба си, като ненормална е: да бягаш, ама че го изтърси! Той не е Дубровски, за да се крие по горите. Но после клати глава. Тя не е толкова стара и несъобразителна. Пипето й сече и още как?

— Двадесет и девет и шестдесет! — ядосва се тя. — Та това са пари, заради които ще съсипят живота на момчето! Нищо? Няма да се разорят! Не са чак толкова много парите. И да ги търсят дълго, няма да ги намерят и ще се успокоят, ще сложат по-здрави ключалки.

Като говори тия неща, баба му ту се смее, ту плаче.

— Ако се случи нещо, аз ще поема всичко върху себе си, ти само заминавай, чуваш ли! — плаче тя. — Нека мене да затворят, ако им дотрябват чак толкова тези тридесет рубли!

Баба му жали себе си, своята старост заради тези нищо и никакви двадесет и девет и шестдесет, но още повече жали Серьожа, глупавичкото сираче, тя се тресе от плач и, както винаги, на раменете й потрепват побелелите плитки, сякаш не е старица, а голямо момиче, което се е провинило в нещо и горчиво плаче.

Те не мигват цялата нощ, уточняват всичко като двама заговорници — и най-дребните неща. И понякога на Серьожа му се струва, че всичко това не е истина, а е същият онзи детективски филм, който той пропусна, когато се беше засилил при Понтя и в комисионния магазин. Че баба му и той са главните действащи лица, на които съвсем не им е известно какво ще се случи след двадесет и четири часа, но те са изпълнени с решителност да се борят докрай, да не се предават и да не отстъпват, та каквото и да се случи…

— Значи така — повтаря баба му още веднъж, за да не забрави тя самата и за да напомни на Серьожа. — Първата работа е Дуся, тя ми изплете шал, още Аня като беше, охраняваше радиото — та аз я помня, може би тя ме помни… Това е главното — казва тя. — После уволнението, след това — гарата. Хайде записвай адреса.

Серьожа послушно пише, баба му подрежда нещата му в раницата, слага му пари във вътрешния джоб на куртката, забожда го с безопасна игла и дава наставления на Серьожа как да се пази от крадци, а той тъжно се усмихва.

— Какво ще ме е страх, аз сам съм крадец!

Баба му пак плаче, за кой ли път през тази дълга нощ. Серьожа тъжно мълчи… страхът и вълнението му сякаш бяха претръпнали.

Утрото настъпва сиво и мрачно.

Серьожа и баба му закусват бързо, съсредоточено. Той пише заявление. Слага го в джоба. Всичко е решено, подготвено, сега трябва да се действа. Но те се бавят. Минутната стрелка пълзи бавно, лениво. Понякога им се струва, че стои на едно място.

— Бабо — изведнъж пита Серьожа, — защо тогава, някога, още при мама, ти не ме обичаше… И винаги мърмореше на мама.

Баба му гледа през прозореца, от сивото утро навън очите й изглеждат светли, като избелели.

— Всичко ми се виждаше лошо, не така, както трябва да бъде — отговаря тя тихо, — ти без бащини грижи при жив баща, а Аня… Майка ти лошо живееше, нищо не искаше, като че хем живееше, хем не. — Баба му се обръща към Серьожа: — На нас, старите — казва тя, — все ни се струва, че щастието е в семейството, в дома, сред близките. Детето трябва да има баща, жената — мъж… — Тя мълчи, оправяйки колана си. — Но виждаш ли как се получава…

Серьожа гледа през прозореца ниските, набъбнали от дъжд облаци и си мисли, че те с баба му, макар и по различен начин, мислят за едно, за майка му, за това как е било и как е могло да бъде, за щастието и за неговата измамност… Май че имаше такава поговорка: където намериш, там и ще загубиш…

Към девет часа те излизат от къщи и на входа се сблъскват с Галя. Очите й са изплашени.

— Какво се е случило — пита тя, — ти вчера беше някак много странен… Не беше на себе си!

— На себе си бях — трепва Серьожа. Те с баба му се разбраха да лъжат. Целия ден днес да лъжат. Но и Галя ли?… Баба му гледа Серьожа настоятелно, чака да види: ще му стигнат ли силите да удържи на решението? — Стига, бабо, не бой се! Виж какво — весело продължава той, — днес заминавам в друг град, ще се запиша в занаятчийско училище, много е хубаво, в него подготвят техници за различни профили. Там имам трети братовчед.

— Искаш да заминеш? — тревожно казва Галя. — Без да предупредиш! Така изведнъж?

Серьожа крие очите си. Какво да отговори?

— Ти наминавай — кани Галя баба му, избутвайки Серьожа навън, — идвай, не се стеснявай. Ще четем писмата от Серьожа, ще пием чай.

— Ще идвам! — вежливо казва Галя и смаяно гледа след тях.

Баба му държи Серьожа за ръката като малко дете, здраво се е вкопчила. После се пуска. Охка.

— Е, започна!

Започна!

В отдел „Кадри“ баба му говори вместо Серьожа, на него не му дава уста да отвори, за да не лъже.

— Аз сама ще говоря — нареждаше баба му по пътя. — Мене, старата, от грях не ме е страх. Ти само кимай с глава и мълчи.

Серьожа клати глава, подписват му разни бележки, налага се да ходи в разни стаи и навсякъде като сянка с него върви бабата.

Леля Нина! Само да не срещнат леля Нина, мисли Серьожа и боязливо се оглежда.

Не са необходими много подписи, всички се учудват, че Серьожа е работил така малко, но вежливо изслушали бабините му обяснения, те кимат с глава и се съгласяват: да, трябва да учи, че наистина осветител, то не е професия, а Серьожа е още млад, едва започва.

Стискат му ръката. Желаят му успехи. От тези пожелания главата на Серьожа се върти, задушно, срамно му е, но той мълчи. Добре че отдел „Кадри“ е един в комитета — и за радиото, и за телевизията — и не трябва да се ходи в студиото, където може да срещне Андрон, режисьорите, асистентите, помощниците, операторите, които вече познават Серьожа и се отнасят добре към него.

Където може да срещне бюфетчийката с плоското и зло лице.