Алберт Лиханов
Измама (31)

3

В студиото записват „Тримата мускетари“. Още вчера Серьожа си мислеше с любопитство за това, а днес всичко му изглежда глупаво, бездарна измама: тези тлъсти, стари мускетари, от които като градушка се стича пот, тяхното неумело дрънчене с шпаги, гръмогласните им фалшиви думи.

В разгара на записа, съвсем не по пиесата, с трясък една след друга се разбиват две лампи. Осветлението не е достатъчно и режисьорът на пулта крещи по радиото:

— Осветители! Андрон!

Като напук Андрон го няма в студиото, някъде е мръднал и режисьорът се нахвърля върху Серьожа:

— Незабавно да се сменят лампите! Няма никакъв ред! Събрали са се сополанковци!

Очите му се пълнят със сълзи.

— Аз не съм ги правил тези лампи! — вика Серьожа на режисьора и тича в склада, но сега пък и домакинът някъде е изчезнал. Серьожа бърза по коридорите, надзърта във всички стаи, най-после го намира в най-неподходящото място.

— Какво! — крещи разярен домакинът. — Така не бива! — Като че Серьожа е тиранин и последен мерзавец.

— Какво съм виновен аз! — обяснява Серьожа. — Нали се спира записът!

— А какво пък аз съм виновен? — крещи ядосаният домакин. — Това смрадливо учреждение! Няма никакъв ред! Ще напусна!

Напук на Серьожа и на целия свят, той се бави, пише през индиго някаква бележка и я подава на Серьожа за подпис. Най-после дава две лампи. Серьожа лети по коридора към студиото. Лампите са големи и той ги държи с широко разперени пръсти. И изведнъж се отваря някаква врата, Серьожа се дръпва към противоположната стена, едната лампа излетява от изпотените му пръсти и с тържествен звън се пръска на съвсем дребни парченца. Серьожа е готов да завие от яд за това, че не му върви, но на вратата, която се отваря така неочаквано, стои Андрон. Той разбира всичко, кима с глава и нарежда на Серьожа да тича в студиото, а сам се понася към домакина.

Режисьорът на пулта съвсем е побеснял.

— По-скоро! По-скоро! По-скоро! — крещи той с все сила. — Времето изтича!

Серьожа завинтва едната лампа и в студиото влиза Андрон с озадачено лице и с още една лампа. Видът му е такъв, че режисьорът мълчи — по-добре е с Андрон да си нямаш разправии… Лампите светват, в студиото става слънчево и светло, отново записват „Тримата мускетари“, възрастните дебеланковци пак започват да дрънчат с шпагите.

Серьожа седи отчаян в своя ъгъл, обхванал с ръце главата си.

При него на пръсти идва Андрон.

Серьожа закрива очи. За нищо не му се ще да говори.

След записа те сядат в бюфета. Ядат безвкусни кренвирши. Пият лимонада.

— По-бързо дъвчете! — вика им бюфетчийката, възрастна лелка с плоско като на якутка лице. — Време е да си вървя! Вас човек никога не може да ви нахрани, непрекъснато идвате!

Серьожа гледа как, като плюнчи пръсти, бюфетчийката брои цял куп пари. Цял куп.

Пари… Много пари… Те го замайват. А са му нужни само триста! Да отиде и да ги върне. Заедно с четката и този анцуг. Нищо няма да каже, само ще ги даде. Или ще каже: „Ето ви вашите играчки… Като децата… Подаяния не ми трябват!“.

— Андрон — казва Серьожа, — дай ми триста рубли назаем.

Андрон върти пръст на слепоочието.

— За какво са ти толкова?

Серьожа му разказва за размяната. За Никодим и за неговата майка. За тристате рубли, които съблазнили баба му и които потискат и унижават него. За случилото се вчера. За Литературата — как се е колебаела какво да отговори.

Андрон ругае.

— Всичко в света е разделено на две половини — казва той. — По цвят — на черно и бяло. По морал — високо и ниско. По характери — хитрост и простотия. Ти си още хлапак, затова си прост, неопитен. А тези твои… родственици… Първо личните интереси. Що се отнася до справедливостта — както им дойде…

Серьожа клати глава. Точно така е, правилно разсъждава Андрон.

— Но не всичко е така просто — продължава Андрон. — Ти чел ли си трактата на Чернишевски? За отношението на изкуството към действителността.

Серьожа клати глава.

Някак лошо разбира той.

— Слушай тука! — възкликва Андрон. — Сега ще разбереш!… Ето в блатото например! Жабокът гледа жабата и за него няма нищо по-прекрасно от нея. А на мен може от вида на тази жаба да ми се повръща. Това е теорията, разбираш ли?

— Вие няма ли да свършите, дърдорковци? — избухва бюфетчийката. — И мелят ли мелят, нали езикът е без кости.

— Затова пък — казва Андрон — твоят език е с кости. Имам предвид телешки език с рибени кости — всичко заедно!

— Много знаеш! — крещи бюфетчийката. — Хайде махайте се оттук!

Тя слага парите в чекмеджето на тезгяха, щраква ключалката и маха с ръце:

— Край! Затворено е!

Андрон и Серьожа излизат на улицата. До предаването има още половин час. Те се мушват в храстите на парка и лягат на тревата.

— И така, изхождайки от Чернишевски — продължава Андрон, — на нещата може да се гледа различно. Сега на твоите родственици ти гледаш като слаб на силни. Но ти намираш триста рубли, хвърляш им ги и вече какво — гледаш на тях като силен на слаби.

— Това е вярно! — казва яростно Серьожа. — Съвсем вярно! Но откъде да взема триста рубли?

— Това е интересен въпрос — обяснява Андрон. — Вече по Достоевски. Помниш ли — в блатото всички са прекрасни. А аз отдавна казвам, че целият наш живот е блато. Колкото по-малко влизаш в него, толкова по-добре. Но това е друго нещо. И така, теоремата е: ти си в блатото. В блатото ли си? — пита той Серьожа.

— В блатото — съгласява се Серьожа. — И още в какво?

— Значи изводът е — не се страхувай да се изцапаш. И без това си в блатото. Нали, като се изцапаш, ти някак веднага ще се изчистиш, ще върнеш тези триста рубли, ще им ги запратиш в лицето?

— Да открадна ли? — не разбира Серьожа.

— Ама че го изтърси! — учудва се Андрон. — Това е страшно наказуемо… Но продай нещо… Вземи заем до утре, пък не ги връщай. Нещо такова, мирно. Аморално, но не съвсем. — Той се изтяга на зелената трева. — Бих ти дал, казва той — дори аморално, до утре. Но нямам! — Андрон се прозява и декламира: — Птичка божия не знает ни заботы, ни труда…

— Слушай, Андрон — пита изведнъж Серьожа, — а ти какъв си?

— Как какъв? Старши осветител.

— А още? — опомня се Серьожа. — Какъв си всъщност ти?

— Пияница — отговаря Андрон добродушно, — затова съм и натуралист.

— Как, как? — не разбира Серьожа.

— На живота гледам натурално. Без разни измислици.