Алберт Лиханов
Измама (23)

3

На сутринта баба му се приготвя за някъде. Вика и Серьожа.

— Трябва да ходим при бебето — казва тя.

Бебето? Чак сега се сеща за него. Майка му е родила момче. Тя е умряла, когато го е раждала.

Серьожа клати глава. За какво му е това бебе? Да върви по дяволите. Заради него я няма майка му.

Но веднага става и се облича. Върви тъжно до баба си.

За какво им е бебето? То нищо не разбира, толкова е мъничко.

Серьожа си спомня как мечтаеше за братче, когато се връщаше с Котка в тролейбуса. Как го увличаше майка му с разговорите за братче или сестриче. Колко много искаше тя да има още едно дете.

В болницата баба му се обърква, мушка се в разни врати, но не и в тази, където трябва.

— Как можем да научим за бебето? — хваща тя една санитарка.

Санитарката се спира, разпитва подробно, после изчезва и довежда лекар. Лекарят е жена. Дебела, луничава, добра, с пълни ръце.

— Бебенцето е живо — казва тя и разказва с подробности за теглото, за височината му.

— А как го храните? — загрижена пита баба му. Нали е без майка.

— Храним го — отговаря лекарката, — ние имаме възможност. Но лошото е, че я няма майката.

— Какво да се прави? — въздъхва баба.

Лекарката пита за Никодим, разбира, че Серьожа е по-големият син, че баба е майката и че повече близки покойницата няма.

— Може още да преживеете — казва тя, като става, — може би бебето няма да издържи.

— Добре ще бъде — отговаря баба му и плаче.

— Как добре? — не разбира Серьожа, когато се връщат към къщи, и се възмущава: — Какво говориш, мислиш ли?

— Мисля — отговаря баба му, — че ми стига един сирак. Ти си голям, съзнателен. А бебето нали трябва първо да се храни, да се възпитава. Кой ще върши всичко това? Никодим ли? Та той е млад мъж, ще може ли да се оправя с бебе? А аз с единия крак съм в гроба…

Баба му плаче, секне се и нарежда:

— Така ли трябва да бъде, децата да умират по-рано от родителите си?

— Аз ще се грижа за него — казва Серьожа. — Защо да не отида в завод, ще печеля…

— Ех, милият ми! — казва баба му и махва с ръка. — Дано имаш късмет да израснеш добре без майчица!

Серьожа мълчи, не е съгласен.

На другия ден той отива в болницата, повиква дебелата лекарка и се интересува за братчето.

— Живо е — казва тя и неочаквано пита: — А къде е баща ти?

Серьожа мълчи, не знае какво да отговори. После казва:

— Той е болен.

— Ясно — въздъхва лекарката и гледа обувките си. — Предай му, че още е живо.

Вечерта разказва на Никодим за бебето.

Той гледа Серьожа с безцветни очи и нищо не разбира. Сякаш беше се вдървил след мамината смърт. Като че се е замислил за нещо и не може да се откъсне от тази мисъл — просто го е хипнотизирала. Та той и плаче. Изведнъж по бузата му се търкулва сълза, а устните се сгърчват в некрасива гримаса. Серьожа го гледа с безразличие, разказва за малкия му син, но Никодим нищо не може да измисли.

— Не зная — хрипливо казва той, — не зная… Трябва да се търси дойка. Или какво?

Серьожа не знае каква дойка. Баба му се кръсти в ъгъла и мълчи. От Никодим повече нищо не можеш да измъкнеш. Той вкаменено седи в ъгъла, безсмислено забил поглед в пода. Като умрял е. Не е способен нито да работи, нито да мисли.

А Серьожа ходи всеки ден в болницата. Всеки ден вика лекарката. Всеки път разбира, че братчето му е живо.

Нали трябва, разсъждава Серьожа, да му се измисли име. Времето върви…

Грижите за братчето постепенно завладяват Серьожа. Това е единственото, което горе-долу запълва безкрайната пустота.

Докато чака в болницата луничавата лекарка, Серьожа тъпо разглежда картинките по стените. Като чува разговора на жените, които седят във вестибюла, той става да разглежда картинките. После ги прочете всичките, и то не по веднъж.

На таблиците се даваха наставления как да се грижим за новородените — как да се къпят, с какво да се хранят, как да се закаляват. Серьожа научи едва ли не наизуст тези наставления и от женските разговори разбра, че в града има няколко детски консултации с млечни кухни, в които дават храна за новородени.

От онзи зловещ, буреносен ден той не се беше явявал в училище. Отначало никой не го изпращаше, а после не можеше. Той излизаше от къщи с чантата си, отбиваше се в болницата, после отиваше някъде на кино, като едва разбираше какво става на екрана. След киното се скиташе из града, навъртваше не по-малко от петнадесет километра. Това го облекчаваше. Той идваше вкъщи, ядеше и както седеше, заспиваше от умора. Като разбра за консултациите и кухните, той започна да обикаля улица след улица, като четеше фирмите. Можеше просто да попита, но той, без да пита нищо, търсеше нужните му места, като се спираше на тези, които бяха по-близко до тях.

Понякога Вероника Макаровна идва у тях. Но по-често Никодим ходи при нея. Всеки път, когато учителката вижда Серьожа, тя ласкаво му говори за училището.

— На нещастието не можеш помогна — тихо му внушава тя. — Ти трябва да бъдеш силен. Време е да спреш самоизтезанието.

Серьожа не й отговаря, мълчи. И какво да отговори — той не може да ходи на училище и това е, макар Вероника Макаровна да говори правилно, много правилно. Особено за малкото.

— Аз също ходих там — разказва тя. — Но с какво мога да му помогна аз, с какво? И какво можеш ти да му помогнеш? Само неговата майка би могла да го спаси, само тя…

„Това е вярно — мисли Серьожа, — той с нищо не може да помогне на братчето си, но все едно, все едно…“

Става сутрин и отива направо в болницата: „Живо ли е?“ — „Живо!“. После навива километри из града, след това се връща вкъщи, за да се стовари като чувал на дивана.

Да, цели две седмици изминаха, откак Серьожа без да ще, избяга от училище.

Две седмици. Галя идва всяка вечер. Вероника Макаровна непрекъснато повтаря, вика го в училище. Но той не може. Не може и край.

Серьожа откъсва лист от календара. Облича се.

— Е? — изплашено пита баба му. — Тръгна ли? Сбогом! Ти, макар и там — къде там, и тя не знае, гласът й става тревожен, — изяж сандвича. В чантата го сложих.

Серьожа кима с глава.

— По-добре приготви дрехи за бебето — казва той. — Скоро ще донесем братчето. — Той тръгва към прага, после, озадачен, се връща. — Има ли ваничка? — пита той и се сепва: — Днес трябва да видя къде продават ванички.

Той върви по утъпкания до болницата път. Мисли си, че след ваничката ще трябва да купуват количка. И дрънкалки. Той сам ще ги купи. Ще избере по-шарени. Грижите за братчето предизвикват лека усмивка. Серьожа се усмихва и сам не разбира защо за първи път от две седмици се смее…

В болницата се налага да чака дълго. Луничавата лекарка е на визитация, преглежда навярно тези голишарчета, и той пак сяда.

Най-после тя идва и сяда до Серьожа. Разглежда го внимателно.

— Какъв добър човек си ти — казва тя сериозно, — как се грижиш за бебето.

— Той е болен — отново обяснява Серьожа и обръща главата си встрани, — не може да дойде на себе си, баба е стара и на нея й е вече време, а аз, все едно, няма какво да правя.

— Ето какво — казва лекарката, като си гледа ноктите. — Кажи все пак на баща си да дойде.

— Не, той не може — упорства Серьожа, — съвсем се е отпуснал. Като дете е. Плаче. Страхувам се да не се случи нещо.

— Истината ли ми казваш? — с недоверие пита лекарката. Серьожа усърдно кима. — Но ето какво… — усуква тя, — тогава сега не му казвай. На баба си кажи… Кажи, че бебето умря.

Серьожа бавно се обръща към нея.

— Как? — не разбира той. — Защо умря?

— Твоята майка… С една дума, то беше слабичко. Пък отгоре на всичко остана и без нея…

Серьожа разглежда луничавото лице на лекарката и казва ни в клин, ни в ръкав:

— А ние купихме креватче…

Лекарката го хваща за ръката, глади го по главата и той тръгва към изхода, като забравя да се сбогува.

Братчето е умряло…

И братчето умря…

Той никога не го е виждал и затова не може да каже дали го обича, или не. Но това малко, непознато същество имаше отношение към него. Те имаха една майка. Майка им я няма, не доживя, но съществото, родено от нея, остана и беше негово братче. Беше може би последното нещо, което го свързваше с майка му.

И ето сега и него го няма. Може да се каже, че не го е имало. Излиза така, че майка му напразно е умряла.

Серьожа едва върви — сълзите му пречат. Влиза в някакъв вход, скрива се зад вратата, в ъгъла, и плаче, ридае.

Отзад се чуват стъпки.

— Ей ти! — вика старчески глас. — Какво правиш тук? Хайде махай се…

Серьожа изскача от входа.

Върви бързо. Тича. Там той не е ходил цяла седмица. И сега отива не за да се захване с модела.

В кръжока го гледат въпросително. Там работи нова група и не го познават. Серьожа влиза в дърводелната. Иска материал и обяснява. Ръководителят на дърводелците — мустакат чичко, Серьожа го познава и той познава Серьожа и му дава материал.

Пот избива по челото му. Серьожа старателно стърже дъската. Сковава сандъче. Става малко грубо, но какво да прави? След това боядисва сандъчето с калиев хиперманганат, който беше взел от фотокръжока. Носи го под мишница в болницата. Сандъчето не е голямо, но тегне на ръцете — материалът не е много сух.

Луничавата лекарка гледа Серьожа и нищо не разбира.

— Ето, сковах го — казва той глухо, — сам, набързо.

— Ковчег ли? — досеща се лекарката и Серьожа кима с глава. — Момче! — казва тя. — Момче! Това е много голямо — но се сепва. — Ти напразно, напразно — казва тя, — такива мънички ние сами ги погребваме. Разбираш ли, сами. Нищо не е необходимо, нека само след това да дойде баща ти. Като се посъвземе…

Серьожа излиза от болницата заедно със сандъчето. Отива си вкъщи.

— Какъв е този куфар? — пита баба му.

— Бебето е умряло — делово отговаря Серьожа и гледа баба си като възрастен.