Николай Петев
Не забравяйте вие, нови хора

Светът на детството изпраща към възрастните особени сигнали — дълбоко развълнувани, с невероятно силен хуманистичен патос, изпитва ни с въпроса — защо? Защо има гладно детство, защо „войната умира не желаейки“, защо разумът на възрастта може да погуби най-чистата детска любов? И още много пъти „защо“… Тогава всеки читател си отговаря с тежките думи на своята съвест. В тези отговори има висок обществен смисъл. Те засилват личната гражданска отговорност за бъдещето на децата, за бъдещето на света. Нима ще се намери някой тогава да обвини писателя, че не е изпълнил своя дълг?

Алберт Лиханов поставя такива въпроси в прозата си и настоява за отговор. Този съветски писател, чиито произведения намират все по-широк и радостен прием по света (Чехословакия, ГДР, Полша, ГФР, Италия), е напълно в традицията на съветската проза за деца, особено в най-главното — в амбицията да разисква с малките читатели големите въпроси на живота — защо и за какво живее човек на земята.

В тази книга са представени две негови повести „Последните студове“ и „Слънчево затъмнение“. И макар да обхващат различни периоди от историческото време, те са единни в съпреживяването на страданието, в осмислянето на трудните детски дни.

Сега, кога го целият свят чества 40-годишнината от победата над хитлеровия фашизъм и японския милитаризъм, с повестта „Последните студове“ Алберт Лиханов ни връща към онова така страшно гладно детство на съветските деца, което извиква не само състрадание, но и гордост от могъществения характер на съветския човек, притежаващ невероятна сила, с която може да победи всички несгоди в името на живота. Тази малка повест е адресирана към човешката памет. Последните изречения от повестта са в тази посока: „Малки, гладни, съвсем невинни дечица. Ние помним това. Не го забравяйте и вие, нови хора. Не го забравяйте. Така заръча нашата учителка Анна Николаевна. Всичко това е истина. Всичко това се случи“. И ние, читателите — малки и възрастни — извисяваме своята памет до подвига.

Повестта остава вътре в нашата душевност не само с високохуманния си патос, но и с писателското майсторство на Алберт Лиханов. Има два момента в неговия разказ, които задължително трябва да отбележим: достоверността, изявена не само в постигането на плътния релеф на това, което е било, но и като умение да изобрази достоверни психологически състояния. И вторият — това е четивността, с която е заредена прозата на писателя. И тя не се изразява в „тичаф“ една след друга ситуации, а в динамика на състояния. Неслучайно Алберт Лиханов получи за повестта „Последни студове“ литературната награда „Борис Полевой“.

Другата повест на писателя — „Слънчево затъмнение“, която е представена в тази книга, има също много голям успех не само поради високохуманната си идея да разбираш и обичаш човека до теб независимо от всичко, но и поради силата на писателския талант да се „засели“ в душевността на своите малки герои. Лиханов прониква дълбоко в тяхната психология, разгадава мислите им, преживява чувствата им и затова образите на Лена и Фьодор са ни така близки. Имаме усещането, че ги познаваме, че много скоро сме разговаряли с тях, че заедно с тях сме се борили за щастие в живота.

Прозата на Алберт Лиханов на пръв поглед носи трагични щрихи — войната, с нейните мрачни сенки върху детството, нещастната в своето физическо състояние Лена, но така ли е всъщност? След последната страница един странен, преживян оптимизъм ви възправя. Това е и целта на писателя — да ни докаже, че човекът е непобедим, че всяка мъка може да бъде победена от силата на характера и неговия благороден порив, че радостта на детството е вечна.

Само трябва да помним, да не забравяме това, което е било. Или, как го казваше Белински: „Човекът е син на времето и възпитаник на историята“.