Скот Търоу
Обявен за виновен (8)

Б. На кръстопът

Успокоен, че ме е открил, Уош ме посрещна толкова сърдечно в кабинета си, сякаш престъпвах прага на собствения му дом. Джордж Уошингтън Тейл III притежаваше оня тип очарование, предназначено да внуши представата за добри обноски и непоколебима доброта, които струят от него дори когато говори със секретарките. Залива ви с внимание и безукорни маниери, и човек има усещането, сякаш герой на Фицджералд е скокнал от страниците на някой роман, за да се срещне с вас — представител на едновремешния богат свят, за който американците са мечтали. Въпреки това аз го наричам не другояче, а „фукливо нищожество“. Коремът му е огромен и провиснал и като че подпира гръдния кош, когато е седнал. С папийонка и очила с рогови рамки, червендалесто лице и лула, той е един символ, от онези изтъркани символи на благополучие, чийто вид неволно те кара да си мислиш, че някъде едно момченце си седи и само чака да му лапне наследството.

Уош се осведоми дали се чувствам добре, но продължаваше да се притеснява и затова набра номера на Мартин по вътрешния телефон. В огромния кабинет на Уош, с тъмна ламперия и екзотични предмети, проблясващи в златно и алено, юридическите дела се осъществяват леко и елегантно, това е един свят, където достолепни мъже вземат решения, а дребните риби, там някъде долу, ги реализират. Кабинетът бе претъпкан с ценни вещи, които напомняха за Джордж Уошингтън — портрет, бюстове, възпоменателни дреболии, предмети, които вероятно смяташе, че Дж. У. бе докосвал. Уош му е някакъв много далечен родственик и отчаяното пристрастяване към всички тези предмети винаги ме е изпълвало с тайно състрадание, сякаш собственият живот на Уош бе напълно лишен от смисъл.

— Тук съм с Мак — рече Уош, когато Мартин влезе.

— Много добре — отвърна той. — Събрали сме се точно които трябва. — От мазния му тон бях сигурен, че и той не е сам. — Мак, срещнахме се с Джейк и се заприказвахме как вървят някои от делата по 397, с които се занимаваше Бърт. Поканих го да се отбие. Реших, че може би ще бъде добре да поговорим всички заедно.

— Не си сам? — учуди се Уош. Чак сега бе схванал какво имаше предвид Мартин, когато каза, че всички заедно трябва да поговорим.

— Точно така — тутакси отвърна Мартин.

Няма пет-четири. Мартин е същият като Бръши, като Панучи, като Лиотис Гризуел, като проспериращите адвокати, дето нямат грешка. Той ръководи фирмата, един от онези, които обмислят всичко от игла до конец. Дава съвети на клиенти, разполага с четиринайсет млади адвокати и ръководи бойните действия по всички едромащабни дела. Лети в безброй посоки и е ангажиран с безбройни консултации с какви ли не институции и лица по едва ли не всички световни часови зони, като непрестанно слуша, изказва становища, подготвя досиета и преглежда пощата. Винаги има подръка или в ума си подходящ правен съвет. Обожава работата си — той е като чревоугодник, който омита всеки залък в чинията си. Джейк е тук, назрява криза и Мартин говори още по-опиянено и по-самоуверено, той изгаря от желание да се захване за работа. А когато Уош се обърна, застаряващото му бледо лице бе застинало и той изглеждаше по-уплашен и от мен.