Скот Търоу
Обявен за виновен (7)

А. Паметта на компютъра

Има дни, когато на човек му се иска да бъде някой друг, Елейн. В нас се спотайват многобройни същества — майка, баща, убийци и ченгета, всевъзможни прочути герои и всеки от тях напира да излезе в един даден миг. Няма начин да ги спрем, пък и би ли се наел някой да твърди, че трябва да ги спираме. Вчера преживях нещо много по-готино от мисълта, че трябва да спипам Бърт и да духна с мангизите. Сега родният ти брат, дъртото ченге, ще ти обясни как става така, че хората поемат по лошия път. Всички до един, дето съм ги окошарвал, ми пеят все едно и също — не съм го направил нарочно, не исках да го направя. Като че някой друг е трампил хероина или е разбил автомата, за да задигне монетите. Ей така, между другото. Нали разбираш как стоят нещата.

Тая сутрин заседнах в кантората и си поговорих малко с покойната ми сестричка, а това ми се случва по няколко пъти на ден, после обаче си понапънах мозъка над извлечението, което задигнах с кредитната карта на Кам Робъртс. Мисълта, че Бърт се е представял за някой друг, все още ме човъркаше и не ми даваше мира, а подробностите от тайния му живот продължаваха да ми се изплъзват. Освен сумите за самолетни билети, ресторанти и мотели в малките градчета имаше и други, от пет до петнайсет долара, които е пращал почти всеки ден на някакво нещо, наречено „Инфомод“, освен тях се натъкнах и на заеми в брой, общо около три бона. Бърт печелеше повече от мен, около двеста седемдесет и пет, и си мисля, че ако имаше нужда от пари в брой, вместо да плаща лихви, той би написал чек, платим в счетоводството. После изскочи нещо адски странно — еднократен кредит, над девет хиляди, за някакви „Арч Ентърпрайсис“. Може това да е Арчи, вятърничавият статистик, но какво да речем за тия девет хиляди? Пиша си аз разни небивалици и си съчинявам обяснения. Да не би Бърт да е върнал голяма застрахователна полица? После идва страхотно ексцентрична постъпка — платил две нощи миналия месец за легло в университетския хотел „У“ — третокласен хотел или мотел точно срещу главната сграда на Университета, твърде странно място, защото апартаментът му е само на миля оттам.

Подреждах елементите на мозайката, когато телефонът иззвъня.

— Имаме сериозен проблем. — Беше Уош.

— Какъв проблем?

— Много сериозен. — Говореше унило, но все пак Уош не е от хората, които бихме потърсили в критични ситуации. Някои, Мартин например, говорят за Уош като за легенда, но подозирам, че той е бил от младите мъже, на които са завиждали за бляскавото бъдеще, а днес им прощават грешките заради предполагаеми подвизи в миналото. На шейсет и седем, Уош, по мои изчисления, бе изгубил всякакъв интерес към правото още преди десет години. Същото може да се каже и за мен, но аз не съм легенда. Тоя живот може да изтощи човека. Винаги ще се намери някое по-младо адвокатче с ум като бръснач, което се пука по шевовете от амбиции и което ще мисли вместо теб, ще ти пише становищата и ще ти нахвърля договорите. Уош бе капитулирал пред тях. Общо взето, той е адвокат за фасон, личност за утеха на старите клиенти, с които е свързан чрез годините в университета и в клубовете.

— Току-що говорих с Мартин — рече Уош. — Налетял на Джейк Айгър в асансьора.

— Е, и?

— Джейк го попитал за Бърт.

— Охо! — Коварно подмятане на клиент. Обзе ме обичайното тайно задоволство, че не нося отговорност.

— Трябва да решим какво да кажем на Джейк. С Мартин успяхме да разменим само две думи, беше закъснял за съвещание. Скоро ще свърши. Предлага да се съберем всички.

Уверих го, че ще бъда на разположение.

Докато чаках, аз поднових обичайните си занимания, които изпълваха напоследък времето ми в „Г и Г“ — опитвах да си намеря някаква работа. Когато пристигнах преди осемнайсет години, аз се уповавах на обещанието на Джейк Айгър, че ще ми намери страшно много работа и това си беше самата истина в продължение на няколко години. Прередактирах Кодекса за поведение на служителите в „ТН“, ръководих и няколко вътрешни разследвания за стюардесите, които продаваха алкохол от свои бутилки, и за управителя на един хотел, дето назначаваше само онези момичета, които смучели, но и гълтали. След това дейността ми се позатлачи, а през последните години замря. Оставиха ме да помагам с това-онова на Бърт, Бръши и някои от другите съдружници, всъщност на най-приближените на Джейк, и поемах техните дела, когато бяха претоварени, изобщо гледах работата на фирмата все с надеждата, че след осемнайсет години частна практика някъде, по някакъв начин ще се появи клиент с готово милионче, който ще търси под дърво и камък едно бивше ченге къркандела, за да го спазари за главен адвокат. Сринала се в пропастта между закърнелите трудови навици и липсата на клиентела, поставена на юридическите везни, финансовата ми тежест клонеше към нулата. Е, вярно, всяка седмица осребрявах по един стабилен чек, въпреки че от три години съкращенията не спираха. Намираха се хора като Мартин, които сякаш изпитваха необходимост да ме крепят в името на безкрайната си сантименталност. Обаче ме изпълваха страхове, че някой ден Панучи или друг като него ще реши, че е настъпил мигът — а тогава нещата вече опираха до гордостта ми, ако предположим, че ми е останало подобно нещо.

Не бих казал, че ме спохождаха весели мисли, докато преглеждах всекидневния ни бюлетин, както и хаоса от служебни информации и писма, които заливат „Г и Г“ всеки божи ден. Имаше да се довършат някои неща по 397 или за въздушната катастрофа, заради която Бърт трябваше да зареже почти всичко друго, а за мен това бе нещо повече от случаен ангажимент през последните три години. Трябваше да се подписват писма и да се заверяват ордери на разплащателни документи — всичко това от Питър Нокрис, водещия адвокат на ищеца, отвратителен гадняр, който щеше да ме кара да ги преписвам по четири пъти с неговата шибана прецизност. Днешната поща беше изцяло от „ТН“, на техни бланки — всевъзможни официални информации за осигурителния фонд, за който се смяташе, че „Г и Г“ са гаранти и който се контролираше от „ТН“ — теглих навсякъде безупречната си имитация на подписа на Джейк Айгър, после забих отново нос в бюлетина, търсейки интересни съобщения. Нямаше нищо необичайно. Обяд в отдел „Акционерни дружества“, за да обсъдят скоковете на лихвения процент, списъци с надниците, които трябва да се изплатят до пет часа, в противен случай ще бъдем глобени, а в любимата ми рубрика „Загадки“ се мъдреше фотокопие на чек за двеста седемдесет и пет долара, платим във фирмата, и запитване от Глиндора от счетоводния отдел, която се интересуваше дали някой не знае кой е изпратил това и защо. Веднъж бяха публикували някакъв чек за около седемстотин и петдесет хилядарки и повтаряха публикацията три дни поред — тогава почти бях решил да предявя претенции. Карл и някои по-дребни риби също бяха пуснали четири служебни информации на вниманието на съдружниците — както фотокопия, така и текстове, в които ни съветваха да се стягаме и да оказваме натиск върху клиентите да си изплатят вноските преди края на фискалната година — значи следващата седмица на трийсет и първи януари.

Мисълта за неуредени сметки ми напомни за кредитната карта на Кам Робъртс. Казах на Лусинда къде да ме търси, ако се обади Уош, и поех по коридорите към юридическата библиотека на трийсет и осмия етаж. Трима младши сътрудници, които практикуваха за първа година, се кикотеха край една маса. Невижданото появяване на съдружник на такова място ги смълча, те бързешком се разпръснаха и се заловиха да превръщат времето в пари.

— Не бързайте толкова — рекох аз.

И тримата дължаха постъпването си на мен. Една голяма юридическа фирма основава своята дейност на същите принципи като системата Понци. Единствените сигурни показатели за растеж са новите клиенти, по-големите сметки и най-вече повечето хора в основата под теб, а всеки един от тях — малък източник на печалба, който се блъска от тъмно до тъмно като грешник, за да докара за съдружието повече, отколкото отнася вкъщи. Ето защо се озъртахме като сводници за някой нов талант и го ухажвахме безкрайно. През лятото приемахме петнайсет души студенти по право на изпитателен срок при условия, в сравнения с които някой еднодневен излет изглеждаше като каторжен труд. Хиляда и двеста на седмица, за да ходят по бейзболни мачове, концерти и екстравагантни обеди, едно преживяване, което е по-скоро тузарско въведение в живота, отколкото въведение в юридическата практика. А кой според вас има задължението да подмамва тези дечица? Моя милост.

Когато ме натикаха в Комисията по подбор на нови кадри, Мартин се опита да ми обясни, че основната причина за това било очарованието ми на нехранимайко. Смятал, че на младите ще им допадне безцеремонното държане и присъщата ми ексцентричност. Бях наясно, че с вродената си бюрократична ловкост той пробваше последния възможен начин да демонстрира моята безполезност пред сътрудниците. Всъщност не бих казал, че изобщо ми пука за младите. Питайте сина ми, ако искате. Мразя младостта им — техните възможности, това, че са несравнимо по-добре материално от мен. А да си призная, те също не си падат кой знае колко по моята особа. Всяка есен, в продължение на деветнайсет години, аз се настанявам в някоя мрачна хотелска стая край някой първокласен университет и ги наблюдавам как прииждат и се перчат в адвокатските си тоги, тия двайсет и пет годишни хлапаци, някои от тях толкова самовлюбени, че на човек му се прищява да им мушне карфица в задника и да ги наблюдава как хвърчат из стаята. По дяволите.

— Гледам това извлечение от кредитната карта — подхванах аз — и се опитвам да разбера за какво си харчи парите. Какво е това „Инфомод“? — Сред елегантната обстановка на библиотеката тримата ме бяха зяпнали с оная претенциозна важност, която е патент на младите и амбициозните. Библиотеката е уютно, старомодно помещение с тапицирани столове и дъбови шкафове и маси, а томовете с позлатени подвързии опасват цялата галерия на втория етаж. Лиотис Гризуел, покойният основател на фирмата, не беше пестил средства, с което напомняше за навиците на католиците да украсяват храмовете си.

Лина Холц единствена знаеше нещо за „Инфомод“.

— Модерна информационна служба. Ето как действа. Избираш номера и можеш да пазаруваш или да научиш котировките на фондовата борса, разни информационни услуги. Каквото поискаш.

— Какво избираш?

— Ще ти покажа. — Тя ме заведе при един компютър в самостоятелна клетка. През цялата тази година Лина ми бе неизменен помощник, занимаваше се с научна дейност в университета, а произхождаше от богато семейство от околностите на Уест Банк. Преди следването бе преживяла някои трудности и те бяха причина за трогателната й решимост да бъде полезна. Беше висока метър и половина, с толкова слабички крака и ръце, че дрехите й се вееха. Тя трудно привличаше погледите върху себе си, особено ако човек се вгледаше, но отделните елементи образуваха обща хармония. Прическа, козметика, облекло — Лина притежаваше онова, което хората наричат стил.

Докато й подавах сметката на Кам Робъртс, тя вече чукаше по клавишите. Някъде звънеше телефон.

— Виждаш ли? — Посочи ми екрана, който се проясни и оцвети, изписвайки ИНФОМОД.

— Каква информация можем да получим? — попитах.

— Каквато искаш — разписания на полети, цени на антикварни предмети, прогнози за времето. Имат две хиляди каталога.

— Как бих могъл да разбера с какво се занимава той?

— Ще прегледаш информацията за сметките му. Веднага ще се появи на екрана.

— Чудесно!

— Но ще ти трябва кодовата дума.

Естествено, останах с отворена уста.

— Слушай, това не е безплатно — обясни тя. — Всеки път, когато влезеш в някой от каталозите им, плащаш с кредитната карта. Това се пише на негова сметка.

— И как става?

— Номерът на сметката му е върху извлечението от кредитната карта. Но за да има гаранция, че наистина имаш право да я използваш, трябва кодова дума.

— Каква може да е тя? „Розова пъпка“?

— Може да е името на детето ти. Рождена дата. Юбилейна дата.

— Чудесно — повторих. Стоях приведен и наблюдавах малките, пъстроцветни завъртулки, които фосфоресцираха по екрана, сякаш буквите пламтяха омаяни, както става винаги при мисълта за огън. Сигурно това бе причината Бърт да използва карта, така той получаваше информация от „Инфомод“ под друго име. Сграбчих ръката й.

— Опитай с „Кам Робъртс“.

Екранът отново лумна — ДОБРЕ ДОШЛИ В „ИНФОМОД“.

— Уха! — Който си го бива, винаги си го бива. Как обичам да улучвам!

— „Търсим «Сметки»“ — изписа тя на екрана.

Списъкът, който се появи, приличаше на извлечение от кредитна карта, данни за плащания, извършвани през ден-два, които включваха сведения за времетраенето и за сумите. Друго не можеше и да се очаква от Бърт. Всички суми отиваха по сметка „Спорт“ или друг вид услуга, наречена „Пощенска кутия“. Реших, че в „Спорт“ са резултатите от мачове. Поисках „Пощенска кутия“.

— Отговаря на името. Там се събират съобщенията от хората, които се обаждат. Нещо като електронна поща.

Или, както се оказа, там могат да се оставят съобщения, кратки информации за абоната или за някой друг, който използва сметката с негово позволение. Както бе постъпил Бърт. Бележката, която открихме, бе с дата отпреди три седмици и изглеждаше пълна безсмислица:

Хей, Арч…

СПРИНГФИЙЛД

Кам — Специален 1.12 — У. пет, пет Кливланд

1.3 — Ситън пет, три Франклин

1.5 — С Дж. пет, три Грант

НЮ БРЪНСУИК

1.2 — С. Ф. единайсет, пет Грант

Лина измъкна един жълт бележник и записа всичко.

— Говори ли ти нещо? — попита тя.

Абсолютно нищо. Бейзболни резултати от януари? Географски координати? Кодова комбинация за сейф? Двамата се взирахме унило в екрана.

Чух името си от високоговорителя на тавана: „Господин Малой, моля, в кабинета на господин Тейл“. Повториха и потретиха съобщението — всеки път то звучеше все по-зловещо. Усетих как сърцето ми натежава от безпокойство. Какво смятаха да съобщят на Джейк? Изправих се и благодарих на Лина. Тя изключи компютъра и посланието на Бърт, каквото и да съдържаше то, се стопи в малка мъждееща звезда на тъмния екран.