Скот Търоу
Обявен за виновен (61)

Б. Зурлата не е

Малката подземна железница, която свързва центъра на града с летището, бе една от гениалните идеи, чиито заслуги понякога приписват на Мартин Голд. Той бе съветник в Комисията по планирането и нашите специалисти по ценни книжа разработиха финансирането. Това чудо невинаги работи по разписание, но във върховите часове е много по-удобно от транспорта горе — пътуваш си в мотрисата и наблюдаваш от двете страни блокиралото движение. Началната спирка на ПЖ, както е известна в града, се намира под земята, огромно куполообразно място, с извисяващ се свод на катедрала и многоцветни прозорци, осветени отзад, за да наподобяват дневна светлина.

Пристигнах там, мъкнейки куфара, а в съзнанието си продължавах да крещя на Бръши, изкупвайки своята вина. Обяснявах отново и отново как би трябвало да обвини себе си, пък и няма никакви жертви, нали така. Намирах се на няколко крачки от влакчето, когато зърнах Зурлата в дъното на перона. Измъчваше ме натрапчивото и объркано видение как Джино спипва Джейк, тръсва му обвинението, взема отпечатъци от пръстите, затваря го в килия в участъка, където гангстерите ще му смъкнат „Ролекс“-а от ръката, без дори да му благодарят, и за миг изпитах надежда, че мога да предвидя нещата. Само че насреща ми беше Джино. Облегнат на една колона, в спортното си яке, поръсено с пърхот, и с каубойски ботуши, той чистеше зъбите си с нокът и оглеждаше пътниците, които слизаха от вагоните. Ясно бе кого търсеше, а пък аз не разполагах с много възможности да се скрия. Той вече ме бе съзрял, а обратният курс към града бе чак след пет минути. Така че продължих да крача. Всичко това се развиваше през деня, но насочил се към тоя противен и опасен непознат, аз вече се виждах мъртъв. Той ме беше приклещил и кръвта ми изведнъж се смръзна.

Гледаше как приближавам, малките му черни очички бяха неподвижни, а останалата част от едрото му лице бе изопнато от напрежение. Беше готов да ме преследва, а може би и да стреля. Набързо се огледах за Дюи, но изглежда, че Зурльо я караше соло тази вечер.

— Какво чудесно съвпадение — рекох аз.

— Вярно, вярно. Обади ми се твоята приятелка. Каза, че мога да те открия тук. — Той опита да се усмихне, без да си показва зъбите. — Струва ми се, че тя ме харесва.

— Така ли?

— Да. — Той бе по-нисък. Но почти се бе прилепил до мен. Натикал бе лицето си в моето и ме лъхаше с тежкия си дъх и телесни миризми. Дъвчеше дъвка. В тоя миг много неща започнаха да ми се изясняват. Не бях преценил Бръши докрай. Мислех, че тя вярва в максимата „адвокат-клиент“ и че ще пази моята тайна, без да разкрива нейната. Е, можеше да ми изтъкне основания, когато това преимущество не важи, аз самият бих могъл да ви изтъкна поне петдесет мои. Но и през ум не ми минаваше, че би могла да ме предаде. Винаги е била по-твърда и по-бърза, отколкото съм я смятал.

— И какво ти каза тя? — попитах аз.

— Нищо особено. Казах ти. Говорихме за теб.

— Колко съм добър в леглото ли?

— Не си спомням да е ставало дума за това. — Зурлата се усмихна по същия начин — без да си показва зъбите. — Накъде си се запътил?

— За Маями.

— И защо?

— Бизнес.

— Охо! А дали ще може да хвърля едно око на малкото ти куфарче?

— Няма да стане. — Той постави ръка върху него, но аз го стиснах още по-здраво.

— Може пък да има вътре и някоя влогова книжка. Май че имаш самолет за Пико… какво беше там. А може би си наумил да хванеш полета.

Той се приближи с още една стъпка, което ми изглеждаше физически невъзможно.

— Внимавай, Зурльо! Може да хванеш нещо.

— Теб! — Отвори уста и опита да се оригне. Беше ме настъпил, така че ако опитах да помръдна, щях да падна. Ако го блъснех, един господ само знаеше какво щяхме да направим. — Знаех си, че ще хвана част от теб. Един приятел ми каза да го направя, да се натикам в цялата тази лудория и аз си рекох: „Може пък там да срещнеш твоето старо приятелче Мак“.

Повярвах му. Зурлата винаги ме бе търсил, а аз винаги го бях очаквал. Постоянен обект. Непреодолима сила. В този миг това бе по-лошо от смъртта. Изгарящият ужас, който ме изтръгна от съня — Зурлата щеше да присъства там завинаги. Как може да се обясни това? Не ми излизаше от главата все същата стара мисъл, че когато няма нещастни случаи, няма и жертви. И тогава, само бог знае защо, аз преживях последното откровение. Сега вече всичко при мен бе наред. Разбрах го веднага.

— Струва ми се — рече Зурлата, забелязвайки напрегнатото ми изражение, — че току-що напълни гащите. Тръгнеш ли, обувките ти ще джвакат.

— Не съм на това мнение.

— Аз пък държа на него.

— О, не, прекалено добре съм го обмислил.

— Ти така смяташ.

— Убеден съм, че е така. Ти винаги си приказвал твърде много, Джино. Особено пред мен. Не би могъл да живееш с мен и с мисълта, че още веднъж съм те надхитрил, нали? Не можеш да се въздържиш да не ми теглиш едно конско, когато ти се обадих да ти кажа за Джейк днес следобед.

Токата на колана му продължаваше да ме подпира под стомаха, а носът му беше току до моя. Но се долавяше известна предпазливост. Веднъж жестоко ударен, той таеше невероятно дълбок респект към мен.

— Не бих могъл да обясня всички тези неща, които се наложи да разбера — казах аз. — Защо за толкова време ти не ме арестува? Нито ми връчи призовка? Сигурно си решил, че съм глух, ням или сляп. Знаел си, че днес следобед съм говорел разни бабини деветини за заблуда — става дума за Арчи и Бърт, но въпреки това ти не докосна Бърт и с пръст. Защо? Защото не го разбирам ли? Защото са те възпрели? Който в началото те е наел, сега те възпира или направо отзовава. Шефът или който и да е той. И за какъв дявол да те държат? Комар? Дрога? Джино Нюхара смърка твърде много, а? Или го правиш заради старите си приятелчета от квартала? Ти си тоя, нали? Ти си тоя, за който се предполага, че ще накара Арчи да жертва своя партньор. Ти си тоя, който си смятал да принудиш тоя партньор да бъде признателен, че го оставяш жив, а той да уговаря баскетболни мачове вместо някои неблагодарни типове. Само ти и никой друг!

Бях приковал вниманието му.

— Как съм могъл да не загрея? Още щом каза, че следиш Кам чрез кредитната карта, трябваше да ми стане ясно. Господи, къде, по дяволите, си я намерил? Аз знам къде открих моята. А пликът беше отворен. Имаше отпечатъци по писмото. Ти си бил там преди мен, Джино. У Бърт. И това не е било първия път. Първият път е бил, когато сте сложили Арчи в хладилника. Искали сте да уплашите Бърт и да го накарате да ви каже това, което сте искали да научите. Голям адвокат ли? Изобщо не ме интересува чие гърло сте прерязали. Бърт не би могъл да се обади в полицията, защото не би могъл да отговори на въпросите им. Не е имал намерение да се разделя с парите, с книгата със залозите, тъй като е трябвало да признае на ченгетата как е уговарял мачове от Националната баскетболна лига. Когато откриел трупа, щял да стане лесна плячка. Щял е да ви падне в ръцете. Ще плаче по телефона. Ще моли за живота се. Щял да ви каже къде точно да откриете този шибан Кам Робъртс, за когото Арчи непрекъснато говори. Бърт дори би се нагърбил сам да се отърве от Арчи. Никога не ви е минавало през ума, че той може и да избяга, и то когато единственото, което трябва да ви даде, е едно име. Само че, когато вие сте се обадили, той вече не е бил там.

Тъмните очи на Зурлата изведнъж хлътнаха. Не беше толкова умен, колкото бях аз. И това винаги му беше известно.

— Значи това бе посещение номер две у Бърт, нали? Искали сте да разберете къде е изчезнал. И тогава сте взели кредитната карта. Решили сте, че е по-изгодно да лансирате версията, че някой е изчезнал. Така оставахте единствените ченгета, които издирват Арчи. Накарахте ония от отдел „Изчезнали“ да препратят случая във „Финансови“ — те винаги се радват, когато могат да се отърват от някой случай — а после отидохте да душите в Банята, за да откриете гореща следа към Кам.

Само че, ако хората не правят глупости, никога няма да ги хванат. Защо не изнесохте трупа от жилището на Бърт, когато имахте тази възможност? Какъв бе проблемът? Да не би точно тогава съседът отгоре да си е бил вкъщи? Или не сте разполагали с достатъчно хора? Но когато ме спипахте с кредитната карта в университетския хотел, вие знаехте къде съм бил. И какво съм видял. Джино, интересува ме кой бе тоя, който ме накара да търся първо в хладилника. Тъпият Малой ви осигурява превъзходно извинение да се върнете отново там. Със съдебно постановление, при всички случаи. Точно по тази причина трупът изчезна, нали? Преди да успея да уведомя „Убийства“. Затова си направихте сценката в пикапа на улицата. За да можете двамата с Дюи да имате писмено доказателство пред свидетел, че аз съм заявил, че в апартамента на Бърт няма нищо, което представлява интерес. Господи, за глупак ли ме вземате? Защо ме накарахте да кажа това? И точно тази бе причината, заради която не искахте да ме окошарите по някой от вашите параграфи. Просто не си струваше. След час щяха да ме освободят, така че защо бе нужно да рискувате да премисля отново нещата и да изпея пред някое заблудено ченге от „Убийства“ за трупа, който бях видял?

Зурлата реши повече да не ме настъпва и отмести крака. Ако този разговор ставаше в някоя тъмна уличка, щеше да ме застреля. Но ние се намирахме на спирката на подземната железница под летището, многобройни пътници, натоварени с тежки куфари и чанти влизаха и излизаха от перона и хвърляха поглед към нас — кой знае, можеше да се впуснем и в юмручен бой. На Зурлата просто не му вървеше.

— Кажи ми, че не си решавал да убиваш бедния Арчи. Кажи ми, че просто си се увлякъл, когато не се е появил с истинското име на Кам. Кажи ми, че си съжалявал. — Отдръпнах куфарчето от ръката му. — Колко плащат за такава работа? Петдесет? Седемдесет и пет? Ще си ги докарам същите след няколко седмици от лихвите. Готвиш се за пенсионирането, нали? — За да подсиля думите си, аз го потупах точно по сърцето, докосвайки с върха на пръстите си същата мръсна трикотажна риза, която не бе събличал от няколко дена. И двамата бяхме наясно, че го бях надхитрил. — Така че арестувай ме — продължих аз. — Помисли си, че мога да извъртя една сделка срещу имунитет, ако им предам един убиец, който се разхожда с полицейска значка. — Той не отговори. Беше от школата на Тутс. — Оня мъж, с когото се имахме, моят стар съдружник, той не беше толкова лош. Наруши някои правила, извърши някои неща. Но не изтезаваше хора за пари. Или за дрога. — Вдигнах си куфара и му кимнах.

С това, между другото, аз получих някакво признание. Ако дадете на Зурлата серум срещу истината, той ще ви обясни, че това отчасти е и моя грешка. Преди години го бях лишил от почтено име. При това с измама. Съседите, майка му, хората в църквата — всички те вече знаеха какво представлява той. Не можеше да се преструва. Изведнъж започнаха да гледат на него по същия начин, по който той самият гледаше на себе си. И аз му го казах тук, на висок глас, на публично място:

— Ти си лош човек!

Вие знаете какъв бе неговият отговор.

— Добре, Джино. И двамата сме лоши хора. — Но аз не мислех така. Не бях паднал толкова ниско като него, поне не и в мислите си. Бяхме различни хора, два различни типа. Зурлата приличаше на Панучи — много упорит, много долен, способен и на смелост, и на жестокост. От оня тип хора, за които целият живот е битка, в която човек прави това, което е принуден. Аз бях на второ място в редицата на крадците мошеници. Но и аз, и Джино бяхме стигнали дъното и тогава осъзнах нещо, което бе причина за всичките ми нощни кошмари — аз и той представлявахме едно и също нещо, и в тъмните страсти на нощта не съществуваше някаква забележима разлика между желанията и страха.

Оставих го там, на перона на подземната железница. Обърнах се веднъж само за да се уверя, че напълно осъзнава това, че ме е пуснал да си ходя. Взех самолета за Маями, а сега продължавам с друг за С. Луан. Седя в първа класа и завършвам разказа си пред господин Диктофон, шепна, а гласът ми е заглушен от рева на двигателя.

Когато сляза от самолета, всяка една от тези ленти ще бъде изпратена на Мартин. Ще ги изпратя с федералната поща. Дотогава ще съм се напил като морж. В този момент върху сгъваемата масичка пред мен са строени четири малки войничета, току-що дебаркирали от количката с напитките на стюардесата, те се поклащат в такт с вибрациите на самолета, сладката кехлибарена течност се плиска в гърлата им, а аз почти я усещам в моето гърло. Обещавам, че ще бъда пиян до края на дните си. Ще пътувам, ще зарежа абсолютно всичко. Ще се отдам на безкраен разгулен живот. Ще разсъждавам за екстаза на мошеничеството и как в подобно разположение на духа не успях да направя разлика между добрите и лошите хора, между нормалните и ненормално отвратителните.

Сега, когато с мен е свършено, си мисля, че разказах цялата тази история само заради себе си. Не заради Мартин, Уош или Карл. Или онова Ти. Нито заради Елейн там горе. Може би съм искал да забавлявам себе си. Онова по-висше, по-добро „аз“, така както го е описал Платон, един по-сърдечен, по-благороден Мак, способен на по-задълбочена мисъл и на по-голям разум. Може би се стремях към друг от жалките си опити да разбера себе си или своя живот. Или да се изразя по начин, който не е чак толкова претенциозен или досаден, но умът ми бе по-остър, а мотивите — по-определени. Знам какво се бе случило — доколкото ми помага паметта. Но винаги съществуват бели петна. Как съм стигнал оттам дотук. Защо съм постъпил точно така в даден момент. Аз съм човек, който е прекарал толкова много сутрини, питайки се какво се е случило предишната вечер. Миналото толкова бързо избледнява. В съзнанието остават само отделни мигове. Само два-три епизода от филм. Може би си ги припомням всичките, защото знам, че това е единственият нов живот, който ме очаква, защото тоя разказ е единственото място, където действително бих могъл да измисля отново себе си. И точно тук аз съм човекът, който властва не само над думите, но и чрез тях — а и на събитията, които те отразяват. По-висшият, по-добрият Мак, който владее историята и времето, който е по-искрен, по-честен и известен от тайнствения мъж, дето винаги се съвзема от една беда, и то точно навреме, за да го сполети друга, това неразбираемо същество, което ми намига в отраженията в прозорци и огледала, и което се отнася с насмешка към повечето от установените неща в живота.

И въпреки всичко последната дума бе моя. Когато се налага, всеки трябва да си поеме отговорността или пък да си плати. Няма да допусна грешката да изтъквам това като оправдание. Признавам, че съжалявам, но кой не съжалява? И въпреки всичко аз не бях прав. Никак не бях прав.

Всички са само жертви.