Скот Търоу
Обявен за виновен (6)

Б. Хладилникът на Бърт

Мъртвите, както и богатите, са по-различни от вас и мен. Борех се с лудешкото, взривоопасно усещане, че всеки миг кожата ми няма да издържи и ще се пръсне. Не отричам, че изпитвах и известен перверзен интерес. Така че притеглих един кухненски стол, седнах, има-няма три фута разстояние, и го заоглеждах. Някога, в патрулите, се бях нагледал на трупове — на самоубийци, увиснали по тръбите в сутерените или във вани, пълни с кръв, на убити и на някои други, които просто си бяха предали богу дух, но сега съм на възраст, когато едва ли не през няколко седмици съм на опело. Какъвто и да е случаят, винаги се вълнувам при вида на човешко същество, лишено от незаменимата си жизненост, сякаш дърво без листа. Смъртта винаги отнема нещо, то не може да се обясни с думи, а животът за мен е нещо видимо.

Не беше Бърт. Този тук бе висок почти колкото него, но по-възрастен, към шейсетте. Натъпкан в хладилника като чувал. Ходилата му на една страна, краката под трупа, главата извита на деветдесет градуса, за да влезе вътре. Очите му бяха невероятно изскокнали и толкова светлозелени, че можеха да минат и за бледосиви. Беше в костюм и с вратовръзка, а около яката на ризата кръвта бе избила на петна и засъхнала като батик. Накрая зърнах черната корда, потънала в шията и завързана за полицата, та да го държи изправен. Рибарски такъми. Дълбоководен улов. Забележително постижение. Светлината блестеше като плешиво теме и оранжевееше върху посивялото му лице. Когато е бил жив, вероятно е изглеждал съвсем порядъчно.

Седях и се чудех какво да предприема. Че трябваше да бъда внимателен и предпазлив, бе повече от ясно. Не можех да се начудя какво се бе случило. Мотивите на Бърт да изчезне ми изглеждаха по-разбираеми. Най-очевидната причина да се замрази трупът бе да се спечели време за бягството. Само че не забелязах кръв из апартамента. Или бяха махнали килима и някои мебели… Дали пък шантавият Бърт не бе убиец по душа? Йезуитите в гимназията ме учеха, че няма такива хора, но в полицията ми тикнаха пищова и рекоха: „Стреляй!“, а аз обиколих достатъчно сутерени, за да издирвам поредния мърльо, изчезнал надолу по стълбата, готов да напълня гащите всеки път и от най-малкото шушкане или, с други думи, се убедих, че всеки е такъв. Бърт, по свой начин, беше доста изстрадал. Така че може и да беше убиец…

Втората възможност бе друг да си бе показал майсторлъка. Преди Бърт да замине или след това? Едва ли бе станало преди това. Не са много хората, които ще нахълтат в апартамента ти с труп и ще ти го оставят в хладилника без разрешение. По-вероятно беше да се е случило след заминаването му. Ако е знаел, че Бърт е заминал.

Хич не ми се искаше да викам ченгетата. Сторех ли го, веднага щеше да се разчуе. Бърт — изчезнал. Парите — изчезнали. Сбогом, клиенти. Сбогом, Мак и „Г и Г“. И друго, още по-лошо, както се развиваха нещата, заподозрян номер едно щях да бъда аз. Истински кошмар, като се замисля за ченгетата, приятели на Зурлата, които ме дебнат и веднага ще загреят, че плача за арест поради влизане с взлом. Рано или късно полицията трябваше да научи. Тоя нещастник сигурно имаше семейство. Най-добре обаче бе да им го снеса анонимно, но ми трябваше достатъчно време, за да обмисля положението.

Захванах се да подредя така, както си беше: избърсах дръжката на хладилника и преметох пода на кухнята, за да залича следите си. Не можах да поставя бравата на входната врата, без да я отворя, тъй като външната пластинка се завиваше от другата страна. Стоях на прага, в цял ръст, виждах се от всички посоки и се мотах пет минути, поправяйки вратата, която току-що бях разбил. Опитах се да измисля какво ще кажа, ако някой поркан реши да се прибира точно по това време или събудех любопитството на минувач. И все пак, пипкайки се с последния болт, аз се кефех на цялата тази история, умирах да се надвеся за миг над пропастта. Има случаи в живота, когато нещата просто се случват. Изневиделица. Независимо от нас. Ето защо момчетата тичат да стават ченгета. И на мен ми харесваше, само да не беше другото — будех се всяка нощ, сърцето ми бумтеше, устата лепнеше, а страховете, страховете ме връхлитаха като зверове върху плячка. Ето защо посегнах към бутилката и напуснах полицията, но така и не успях да се отърся докрай от всичко това.

Сега обаче нищо не се случи. Кърканделата не се появи и нито един минувач не ми обърна внимание. Излязох през външната врата, увит с шал до носа, и поех по улицата, невредим и щастлив, какъвто съм винаги на зазоряване, тъй като знам, че ще спра да се ровя из всичко това и че съм се изплъзнал още една нощ.