Скот Търоу
Обявен за виновен (59)

Б. Кръгът се затваря

Мартин обяви оставката си в асансьора. Предполагам, предупреждаваше Уош и Панучи. Изглежда, че Мартин възприемаше своето изявление като драматично, но то не направи никакво впечатление. Тия хора тук бяха преживели какво ли не и както бе заявил Мартин, всъщност нямаше кой знае какво, от което да се оттегли. Бръши, добро приятелче до последно, започна да го разубеждава.

Когато вратите на асансьора се отвориха на трийсет и седмия етаж, там стоеше Бърт. Според неговите разбирания той бе облечен официално — кожено сако вместо смокинг, набола брада на четири дни. Приличаше на рокзвезда. Предполагам, че Орлийнз му подбираше дрехите. Стоеше съвсем благонравно до вратите на асансьора, с лице към нас, и оглеждаше кой е вътре. Много отдавна не го бяхме виждали тук и за миг настана такава тишина, сякаш изпаднахме в летаргия.

Мартин изглеждаше направо сразен при вида на Бърт, загубил най-после цялата си самоувереност на човек, който оцелява, онази непоколебима вяра в собствените сили, която обикновено го крепеше. Погледна го, после поклати глава. Накрая забеляза диамантеното копче, което продължаваше да стиска. Сякаш претегляше колко тежи. Помислих, че отново изпитва желание да го запрати нанякъде, но този път се въздържа, закопча го и каза:

— Е, някои от нас имат среща в „Белведере“.

Беше време да се погрижи за бъдещето. За важните клечки мигът никога не спира. Мартин се беше запътил да прочете епитафа на фирмата. Биваше го в тази работа. Когато миналата година погребвахме Лиотис Гризуел, Мартин държа слово, обичайните излияния, от които не вярваше нито дума — как Лиотис бил адвокат над адвокатите, осъзнал, че правото в края на краищата не било бизнес, а служело на ценностите, на ония възгледи, които не можели да се продават или купуват. Правото, както го разбира Лиотис, било отражение на общата воля, предназначено да направлява обществото и търговията, а не обратното. Един господ знаеше какво щеше да каже довечера на съдружниците. Може би просто „сбогом“.

Уош, Карл, Бръши, всички го последваха и се запътиха да си вземат палтата. Аз останах при Бърт, но намигнах приятелски на Бръши. Отвърна ми с предизвикателен поглед през голото си рамо — защо, така и не разбрах. Хайде, пак започваме. Мамка му, какво бях направил? После хладно ми заяви, че трябва да се обади по телефона и ще ме изчака в кабинета си, за да вървим заедно.

Стоях с Бърт и мога да ви уверя, че той беше доста развълнуван. Беше застанал до прозорците на администраторката и гледаше към стъклото, където се мержелееше неясното му като образ във вода отражение. Изглеждаше тъжен.

— Да го бях направил — каза той неочаквано.

— Какво да си направил?

— Да бях откраднал парите.

За миг се стъписах и му стиснах ръката, за да го накарам да замълчи. Проблемът му ми беше ясен. Пред него внезапно изплуваше бъдещето. С бурните дни и приключенията бе свършено. Беше прекарал известно време, надвиснал над пропастта, откачил от любов, подлудял от опасността. Сега, ако пожелаеше, можеше да отиде направо в кабинета и да отговаря на въпросите. Известно време бе живял с всички ония шикозни фантазии, които витаеха в главата му. Гангстери и атлети — той с любимия си из нивите с ангинари, под лунната светлина, а над тях — мъглата, смразяваща стихналите и безметежни нощи. Въобще не се интересуваше дали е налудничаво, или не. Всичко това бе самият той. Неговото злощастно „аз“. Злощастните ние. Отнесени в морето от вълните на завладяващите интимни мигове в жалките ни лодчици, които се разбиват при изгрева в скалите. Кой бе в състояние да се обърне назад?

— Някой те е изиграл, а? — рекох аз.

Той се засмя. После попита дали отивам в „Белведере“, но аз го пратих да отиде сам.