Скот Търоу
Обявен за виновен (57)

XXVIII. Как Мартин разкри престъплението

Мартин се обличаше. Беше обул панталоните с атлазена лента по шевовете и облякъл ризата с вдигната яка и крилеобразни краища. Чевръсто поставяше копчетата, малки диамантчета, блещукащи в перлената светлина на късния зимен следобед. След час и нещо моите съдружници, всички издокарани по този начин, щяха да поемат по булеварда към клуб „Белведере“, щяха да обърнат заедно по едно-две питиета, да хапнат по някой сандвич, а по време на вечерята щяха да изслушат доклад за финансовите резултати и за размера на своя дял. Вечерта обещаваше да бъде мъчителна във всяко отношение.

В началото Мартин мълчеше и се занимаваше с копчетата на ризата. От време на време хвърляше поглед на малкия син лист върху бюрото и четеше безмълвно. Предположих, че това е речта му за вечерта на Сретение. Дрън-дрън-мрън от главния съдружник. Взе писалката и нанесе няколко поправки. Аз също мълчах. Огромният ъглов кабинет, потънал в светлина от широките прозорци, бе толкова тих, че се чуваше бръмченето на жироскопния механизъм, който захранваше един от часовниците. Изкушавах се да си поиграя с някоя от играчките, с шаманския жезъл или с фигурките върху малката масичка, но вместо това седнах на дървения стол в ярки цветове. Носех и куфарчето.

— Дявол да го вземе, прекалено мек съм бил с теб — най-сетне рече той. Мартин не ругаеше и това трябваше да ме уплаши. Държеше да разбере, че е разгневен и че нашето споразумение за сътрудничество не включва разрешително за претърсване на чекмеджето му. Продължаваше да се прави на зает с ризата.

— Много ли е загазил Бърт? — попита той след миг.

— След като си побъбрихме с полицията, предполагам, че изобщо не е в опасност.

Той ми хвърли бегъл поглед, за да се увери, че не се шегувам.

— Как го уреди? Оня полицай да не ти е приятел?

— Може и така да се каже.

— Браво. — Той кимна.

Искрено ви казвам, много съжалявах, че Мартин присъства на въпросната сцена. В една юридическа фирма има всевъзможни типове, а аз бях един от най-добрите лъжци в града. Все едно да държиш някого в резервите, а в даден миг той изскача и се втурва в атака. Наблюдавайки изпълнението, Мартин щеше да бъде възнаграден за вярата си в мен, защото той не спираше да повтаря на съдружниците, че все още има вероятност да се върна.

— Работата, която свърших, си е за „браво“ — казах аз. — През почивните дни бях в Пико Луан.

За първи път погледът на Мартин спря върху мен. Над главата му като ореол минаваше черната метална дъга на огромната лампа, надвиснала над бюрото.

— Да не би да се надцакваме с шегички?

— Не, демонстрирам способностите си на детектив. И ти показвам по много учтив начин, че трябва да зарежем глупостите.

Извадих едно от копията на формуляра на Международната банка от куфарчето и го оставих на бюрото. Той внимателно го проучи. После седна във високия си кожен фотьойл.

— Какво ще правим сега?

— Аз съм приключил. Господин Кшишински е уведомен.

Копчето на ризата, което Мартин продължаваше да държи между дебелите си пръсти, привлече вниманието му по някакъв начин. Той го загледа за миг, после го запрати към прозорците. Чух го как отскочи, но не видях къде отиде.

— Карл е горе с този документ и с писмото, което ти криеше. Той, Тад и всички останали се опитват да разберат защо Джейк Айгър е постъпил така.

Внезапно Мартин покри лице с широката си длан на тъмни петънца. През затворената врата чувах телефони и гласове, хората работеха.

— Добре, това няма да продължи много дълго, нали? — попита накрая той. — Мотивът е доста неопределен. Джейк си подсигурява бъдещето. Той знае, че Тад не го харесва и че рано или късно, когато Тад събере достатъчно съюзници в съвета на директорите, Кшишински ще отвори люковете и Джейк ще бъде изхвърлен без парашут, пък ако ще да бъде и най-добрият. Така че Джейк се е погрижил за себе си. Удобно обяснение, какво ще кажеш?

— Така изглежда.

Мартин ме погледна с едно око и се залюля във фотьойла.

— Какво друго каза Карл?

— Прикрих ти задника, ако питаш за това. А то е повече, отколкото заслужаваш. Ти ме разиграваше, Мартин.

Той направи някакво движение, за да отрече, но аз го срязах.

— Мога да ти дам десетки примери. Не е необходимо да те питам към кого се обърна Глиндора за съвет как да ме изхвърли от апартамента си миналата седмица, нали?

— Не. — Той внезапно се засмя, аз — също. Бях добър партньор, но това, че кълбото се разплиташе, също започваше да разведрява атмосферата. Предполагам, че от това е излязла чудесна история — как съм тичал надолу по стълбите като джудженце и съм внимавал да не се спъна в… — знаете кое.

— Не искаш никой да се увърта около твоето момиче, нали?

Мартин раздвижи челюст. Отново ме наблюдаваше с едно око. Не бях сигурен доколко ще изтърпи някой да нахлува в тайните му и дали няма да се вбеси и да ме изхвърли навън. Предполагам обаче, че той се познаваше много добре, защото реагира с безразличие.

— Няма да те прекъсвам — казах аз. — Хайде, обясни ми.

— За моя личен живот ли? Това беше преди Потопа. — Все пак не отказа да говори. Гледаше навън през широките прозорци към града и към неговия живот, а тонът му издаваше цели светове и вселени от потиснати чувства.

Господи, помислих си, да бих могъл да бъда само една муха на стената по време на този романс, да наблюдавам как тия двамата преминават всякакви бариери, за да се напъхат един-другиму в гащите. Глиндора сигурно пъчи всичките си заоблени форми и го предизвиква да ги докосне — чудесен начин да го постави на мястото му. Аз също преживях предизвикателството й: „Ти се мислиш за голяма работа? А, не, аз съм голяма работа, аз съм най-красивата жена. Дъх няма да ти остане. По четири пъти на нощ ще те чукам, ще те изцедя до капка и ще ти казвам, че искам още, така ще те побъркам, че ще искаш да си го откачиш и да го оставиш в трофейната ми витрина. Мокрите ти сънища като момченце са направо нищо в сравнение с мен. И няма да посмееш да го докоснеш. Защото няма да ти позволя“.

Сигурно здравата се е потрудила да му завърти главата. А той е приел да участва в този мач на предизвикателството за световната купа по внимателно отношение към нея. Глиндора сигурно вилнееше и се мусеше, а той й показваше по сто начина, че я смята за безценна и че никога не ще се откаже от нея. Сигурно я е обсаждал, докато се е принудила да се поддаде на илюзията, че всичко, на което се е противопоставяла преди това, подкопава нейното влияние и така изпуска юздите. Мартин пък навлязъл в оная зона на мрака, където нещата губят своето значение и където претенциите и властта, неговите две опорни точки, винаги свързани с бъдещето, трябвало да отстъпят пред неподправеното усещане за настоящето. Готов съм да се обзаложа, че десет минути преди да се хвърлят в леглото, и за двамата ситуацията не е представлявала нищо повече от обикновен флирт, порнографски филм, който непрекъснато се таял в съзнанието им.

— Какво се случи? — попитах го аз. — Между теб и нея. Мога ли да попитам?

— Нищо не излезе — отвърна той и размаха ръце. — Само се залъгвахме. — Думите му увиснаха във въздуха с цялата си смазваща печал — типичното американско деликатно положение. Мартин имаше деца и съпруга, имаше клуба „Белведере“ и клиенти, които щяха да се подсмиват, че се е захванал с цветнокожа. Резултатът обаче сигурно е допаднал на Глиндора. Защото би й струвало прекалено много да остане вярна на себе си в неговия свят.

— Много държа на нея — добави той, напълно убеден в смисъла на онова, което прикриваше или означаваше това признание. Хвърли поглед към мен и ме попита: — Вярваш ли в прераждането?

— Не.

— Значи не — повтори той. — И аз. — След това млъкна.

Мартин Голд, най-печелившият адвокат, когото познавах, също искаше да бъде някой друг. Въпреки това бе вълнуващо. Лоялността винаги вълнува.

Известно време седяхме мълчаливо. Накрая той започна да говори с уморен, замислен глас. Каза, че не си играе с мен. Нямало нищо преднамерено. Аз съм му вярвал твърде много. Така се били сложили обстоятелствата. Всичко се преплитало. Откровеността му бе убедителна. Твърде рядко се случва Мартин да говори с открито сърце.

— Глиндора дойде при мен с писмото и чековете веднага щом били осребрени. Мисля, че беше в началото на декември. Там някъде. Естествено, че и на двама ни ни се стори странно да се обменят бизнес чекове зад граница, но не се разтревожих особено, докато не поразрових нещата — говорих с Бърт, Нокрис и с банкера в Пико. Никъде не съществуваше регистрирана подобна фирма „Литиплекс“. И в нашия регистър нямаше нищо. Бях шокиран, когато разбрах накъде вървят нещата. Никога не съм подозирал Джейк. Заради своята суетност той би излъгал и папата, но се втрещих, когато разбрах, че е крадец. Беше ужасяващо, като си представих последствията.

Мартин, като всеки човек с империя зад гърба, беше свикнал с проблемите — огромните проблеми, които можеха да пратят самия него и всички, които зависеха от него, по дяволите. Беше възможно например да изгуби „ТН“ като клиент или Панучи да напусне. Той бе свикнал с тези неща, те му бяха ежедневие. Балансираше върху опънатото въже с находчивост и с чадър. Онази история с Айгър също представляваше проблем. Оставил Глиндора да дебне за нови чекове и се оттеглил да размишлява над общото благо.

— По това време Глиндора имаше големи тревоги — рече той.

— Бърт и Орлийнз ли?

Той издаде звук — сякаш бе стар внезапно нокаутиран боксьор, но веднага го потисна, преодолял неочаквания удар. Погледът му бе прикован, безизразното лице — неподвижно и помръкнало на гаснещата светлина.

— Малой, ако през последните няколко години си вършеше поне наполовина толкова добре работата, както я свърши в този случай, щеше да ми облекчиш живота невероятно много.

— Ще го приема като комплимент.

— Моля.

— Какво представлява той? — попитах аз. — Тоя неин син?

— Орлийнз ли? Сбъркан човек.

— Доколкото разбирам, той е голямата й грижа.

Мартин махна замислено с ръка. Изглежда, се бе опитвал да бъде добър към Орлийнз.

— Много умно момче. Метнал се е на майка си. Много способен. Но е доста лабилен. Темпераментен. С нищо не можеш да му повлияеш. Тя смяташе, че ще успее да го възпре от пътя, по който явно е тръгнал. Ала той и дума не даваше да се спомене за това.

— Тя сигурно смята, че Бърт е най-неподходящата компания?

— Не става дума за самия Бърт. Тя изобщо не пожела да погледне нещата такива, каквито са. — Мартин направи печална гримаса.

— Ясно. — Разбрах. Но съчувствах на Бърт. Изглежда, от самото начало Орлийнз не ме интересуваше особено. — Ти предупреди ли Бърт?

— Тук никой не е бил предупреждаван от мен. Никой. — За миг видът му бе отчаян, макар чу възбудата му растеше. — Господи, каква каша! Каква каша! Това би могло да се окаже най-глупавото… — Той махна с ръка. — Тази смешна, идиотска история с баскетболните мачове… И което е още по-лошо, и двамата нито за миг не са се замислили, нито за един-единствен миг, какво ще им струва подобно поведение… Затвор, обвинение за противозаконни плътски деяния, за бога, каква перспектива, а тия двамата са изненадани, шокирани, изобщо не могат да повярват, сякаш са малки дечица, та те двамата са най-незрелите пълнолетни мъже, които някога съм срещал, и никой от тях ни най-малко… — Той спря, очевидно загубил нишката.

— Обясняваше как си решил да прикриваш Джейк.

— Казах ти, че това, което ти обяснявам, също води натам. Това са фактите. Така са се подредили обстоятелствата. Всичко води натам. И точно то е насочило Глиндора.

— Да обвини Бърт ли? Твърдиш, че е идея на Глиндора? С каква цел? За да си разчисти сметките с него?

Той мълчеше. И се усмихваше.

— Мак, ти как си представяш Глиндора като майка?

Човек сам може да избере прилагателните. Емоционална. Покровителствена. Тя би предпазила Орлийнз от опустошенията на войната, би ровила боклуците за храна, дори би продавала тялото си. Доколкото я познавах, тя точно това правеше с мен оная нощ. И все пак имаше нещо неясно.

Мартин спасяваше съдружниците си и собствения си професионален живот, прикривайки Джейк. Не виждах особена изгода за шефа на счетоводния отдел.

— Виж какво, Мак, решението на Бърт да изчезне в началото бе напълно с добри намерения. Той смяташе, че е герой. Но за Орлийнз това едва ли бе разрешение. Особено що се отнася до Глиндора. Тя не би позволила той да бяга до края на живота си. Държеше да бъде в безопасност, да стои близо до нея, а не се получаваше.

Все още не разбирах.

— Мак, ти си тоя, който задава въпросите. Миналата седмица. „Къде изчезна Бърт?“ Къде ние смятаме, че е отишъл? Той е адвокат. С шейсет и седем съдружници. И клиенти. Да оставим настрана семейството му. Не е кой знае какво. Така наречените му приятели, всички до един бяха замесени и сигурно искаха да си запазят спокойствието. Само че какво, по дяволите, си говорим ние тук? Как можем да спрем някого да не уведоми полицията, а той, разследвайки къде е изчезнал Бърт, скоро ще се натъкне на цялата баскетболна каша? Единственият начин да се изолира Орлийнз — за да го предпазим от всички страни — бе да се намери друго правдоподобно обяснение за изчезването на Бърт. Дори ако това обяснение е ясно само на тесен кръг хора, които бяха намерили оправдание пред всички останали.

Въртях глава, доволен от разказа. Докато чух следващата част.

— Ето защо сте имали нужда от някой нещастен глупак, който да хукне да го търси. — Някого, усетих се аз, за когото са били убедени, че няма надежда да хване Бърт, нито дори да разбере с какво се е заловил — но пък да докаже убедително, че Бърт е изчезнал. Точно това имаше предвид Глиндора в единствения миг на откровение между нас. Забелязах, че Мартин приема моето определение за мнението им за мен и не прави никакъв опит да го отрече.

— И затова скрихте тялото — казах аз. Хрумна ми ей така, изневиделица. — Веднага щом тръгнах да издирвам Бърт.

— Какво сме направили? — Внезапно цялата тежест на Мартин се пренесе върху едната му ръка, конвулсивно вкопчила се във фотьойла. Мина ми през ум, че тази тревога и това недоразумение са може би преструвка. Само че той нямаше вид на човек, който се преструва. А може би причината беше друга — Орлийнз и Бърт, вече посрамени и мъмрени, дори ругани, са заявили, че са безотговорни глупаци и не са признали най-лошото. Мартин и Глиндора са решили, че Бърт е бягал единствено заради заплахите. Те сигурно са се ужасили, когато са видели във вестниците онова съобщение за изчезването на Арчи.

— Казвам го образно — обяснях аз. — Става дума за писмото. Скрил си писмото.

— Аха! — Той се отпусна. — Да, скрихме го. — Направи бегъл опит да се усмихне. Кой ли бе преместил трупа… Единственото сигурно нещо бе, че Арчи не си бе тръгнал сам.

Мартин продължи да обяснява. Разказа ми как са стигнали до решението да обвинят Бърт, че е откраднал парите на „Литиплекс“. Първите няколко разговора, когато двамата с Глиндора обсъждали целия план, всичко било в сферата на фантазиите, едно идеално бъдеще, където всички проблеми били разрешени. Обмислял го с нея десетки пъти, пресмятал как ще паднат маските, как изведнъж ще се разбере колко благоприятно би било за фирмата, ако не пожертват Джейк. Било истинско удоволствие да го обсъждат, смели се, приличали на семейство, което се готви да ограби банка, за да си плати ипотеката. Накрая разбрал, че тя го подтиква да предприеме това, което възприемал като шега.

— Казах й, че това е безумие. Дори по-лошо, недопустимо. Измама. Ти обаче ме разбираш. — Той изпъна рамене. И ме загледа в упор. — Става дума за мен. За моите неща. За моите ценности. Моят закон. Моите правила. Извади всичко това от уравнението… Моите достойнства, моите недостатъци. Любимите ми абстракции. — Той замълча насред проповедта, която сигурно слушаше от години, и току се зарея като буболечка на вятъра, видимо уязвен.

Сърцето ми се сви от внезапната надежда, че аз и Бръши бихме могли да анализираме това, което ни разделяше, по същия начин, но веднага пак така внезапно ми хрумна, че и двамата вярвахме в едно и също.

— Тук са събрани всички — каза той. — Глиндора и Орлийнз. Моите съдружници. Джейк. Бърт. Дори ти, Мак. Дори ти. Това е една система. Тя е продукт на не един живот. А на стотици животи. Е, добре. Може и да говоря като Уош. Извинявай за лицемерието. Но да не мислиш, че аз полагам всичко това пред олтара? Правил съм и по-лоши компромиси.

Ръцете му бяха широко разперени. Отсянка от възвисеността на свещеник. Смяташе, че е осенен.

Казах му:

— Ти също не си между засегнатите, Мартин. Всички знаем кой получава най-голям дял. — Забавлявах се — той бе човек с по-висока нравственост, макар и двамата да знаехме, че това се дължеше на служебното положение, пък и ми беше известно, че е вид роля. Всъщност се забавлявах от моите роли, от всяка моя роля — ченге, мъжко момче, умник-многознайко, адвокат. Бива ме за всичко, стига това да не ми отнеме цялото време.

Мартин прие забележката ми с продължителна, мрачна усмивка.

— Това не се отнася за мен. — Той помете с опакото на ръката си малкия лист на бюрото си и той се понесе във въздуха. Вдигнах го от килима. Почеркът на Мартин беше ужасен — драсканици и завъртулки, които след толкова години бяха все още неразгадаеми за мен. Някои думи обаче бяха достатъчно ясни. „Подавам си оставката“, „кметът“, „Комисията «Ривърсайд»“, „дълголетна мечта“. В речта си тази вечер Мартин Голд смяташе да обяви своята оставка.

— Смяташ ли, че общественият сектор ще ме приеме? — попита той.

— Сигурно се шегуваш. — Не можех да повярвам. Самият цирк, но без Бърнъм.

Той бе непреклонен. Упорит. Решителен. Било крайно време. Сделката била приключена. Мартин Голд, шеф на Комисията „Ривърсайд“. От първи април. Спомена за трийсет години в частната практика и как искал да върне нещата назад, но аз разбирах безапелационната категоричност. Ако не се хвърлеше да спасява Джейк, ако не се явеше смело пред Кшишински и оставеше юридическата си фирма да потъне в небитието, Мартин щеше сам да се накаже. Неговите хора можеше да се спасят, но Мартин нямаше да се добере до Обетованата земя. Стара идея, а кашата от хитра практичност и надути принципи в основата си бе творение на Голд. По адвокатски тарикатска. И въпреки това налудничава.

— Трябвало е да се родиш католик — казах аз. — Наистина си проиграл възможностите. Там гъмжи от неразбираеми пости и обреди за покаяние. От векове работим върху стратегията на себеотричането. — Той, естествено, смяташе, че съм странен, и затова се засмя. Винаги го е мислил.

През всичките тези години съм смятал, че ако успея да заобиколя по някакъв начин отбранителните валове на Мартин и проникна във вътрешността на крепостта, там би се открила славна гледка — едно лъвско сърце, което бие мощно и бързо, разкъсвано от страст. Вместо това вътре се криеше едно малко дяволче, което го караше да вярва, че най-висшето благородство у него произтича от това, че е обърнал гръб на всичко, което най-много харесва. Глиндора. Или юридическата фирма. Той беше скъперник към себе си и към собствените си удоволствия. Съкрушително беше да се признае — той бе по-продуктивен от мен, но не и по-щастлив. Не бих искал да имам неговия живот.

Мартин продължаваше да упорства.

— Така, говорехме за днес. Аз не жертвам много. Стига нещата горе да се уталожат. Щом Тад се разпореди новият му главен юридически съветник да прекъсне всякакви контакти с нас или просто да ни ограничи услугите, тук всичко ще се срути. Човек като Карл… — Мартин замлъкна, никога не говореше лоши неща за съдружниците. — Не всички ще се примирят с по-малко. Накрая ще останат тези, които ще ме обявят за опортюнист. Първият, който е напуснал кораба.

В тези разсъждения се прокрадваше и неуловима обвинителна нотка. Мартин си бе послужил тук-там със скалпела, за да спаси отбора. Аз го бях съсипал. Вечно виновното момче католик — според обвиненията продължаваше да надига глава, за да се защити. Разбира се, че беше смешно. Бях задигнал почти шест милиона и въобще не ме безпокоеше мисълта да ги връщам. Но според налудничавия си начин на мислене ние сме такива, каквито изглеждаме отстрани, и аз жадувах за впечатленията на Мартин.

— Да не би да смяташ, че трябва да се извиня? — попитах. — Сделката, която се мъчиш да извъртиш с Джейк — пет и половина милиона от парите на клиента, а той да продължава да излива помия върху „Г и Г“, е гадна.

Мартин застина — също както при споменаването за тялото. Рязко поклати глава.

— Ти това ли си мислиш? — Внезапно се усмихна. Лъчезарно. Хвана облегалките на фотьойла и се понадигна. Тия думи страхотно му се понравиха. И аз знаех защо. Бях допуснал някаква грешка, която му позволи да си възвърне познатото превъзходство.

— О, разбирам — каза той. — Разбирам. Значи аз търгувам с Джейк. Бизнесът на „ТН“ в замяна на парите. Така ли? Нали така? — Започваше борбата, дебненето. Изобщо не отварях уста, а той задълбаваше все повече и повече. — Признавам се за виновен, Мак. Опитвах се да предпазя фирмата. Дори се опитвах да спася Джейк от самия него. Бог ми е свидетел, че се надявах да задържа тук и Орлийнз. Тогава обаче разрових някои кътчета на съвестта си — и това признавам. А може да съм разровил и нещо по-голямо. Ти наистина ли смяташ, че целта е била оня… оня глупак?

Не отговорих.

— Не мога да си представя как гледаш на това. Защо според теб миналата седмица конфронтирах Джейк срещу теб и Уош? Защо само не му прошепнах, че знам, че е крадец и настоявам да зареже цялата история?

Естествено, за него щеше да бъде по-безопасно да не се конфронтира открито с Джейк, но знаех, че той ще се присмее на подобна мисъл.

— Не разбираш ли? — попита той. — За бога, погледни на това от гледната точка на Джейк. Ние му казваме, че парите липсват, убедени сме, че Бърт ги е задигнал, не можем да открием никакви документи, свързани с плащанията на „Литиплекс“. Освен това му заявяваме, че търсим Бърт под дърво и камък, и когато го открием, ще го помолим да върне парите и да се прибере. Дори му казваме, че търсим неговото съгласие за подобно уреждане на въпроса. Ти си тук, при мен. Чуваш това. Откъде ще знае Джейк, че нямаш намерение да откриеш Бърт? Откъде може да бъде сигурен той?

Получаваше се същото като в Университета. Великият инквизитор. Преглътнах и признах, че няма откъде.

— Няма, разбира се — каза Мартин, — точно така. Няма откъде. Не може да бъде сигурен. А когато Бърт бъде открит, когато се завърне от екзотичното пътешествие, Джейк ще знае къде смята да се прицели Бърт. Право в Джейк. Той никога няма да бъде в безопасност, ако обвиним Бърт. Той знае, че това е погрешна следа. Нека обмислим и друга възможност. Ти издирваш Бърт, опитваш се да му предадеш, че всичко ще бъде наред, ако върне парите, и само стой и гледай — Джейк Айгър, Глиндора, който и да е, изведнъж съобщава, че мистериозно, по някакво чудо, от Пико Луан е пристигнал телеграфен превод. Бог да благослови Бърт, Бог да ни благослови. Делото е приключено. Както е обещано, по въпроса няма да се спомене нито дума повече. За бога, Мак! Наистина ли би могъл да пропуснеш това? Нима не разбираш, че въпросът е да се предложи на Джейк дискретен начин, една последна възможност да върне шибаните пари!

И тогава нещата се подредиха така, сякаш някъде наблизо бе кацнал мистичен ангел. Мартин, разбира се, говореше самата истина. Навсякъде личаха деликатните следи на типичните му похвати. От конфронтацията нямаше и следа. Това би било нечестно и насилствено — а и рисковано, ако Джейк решеше да си отвори устата. Освен това предлагаше възможност, така че земята да продължи да се върти, а всички да запазят маските, които носят. Беше невероятно странно, но нещата се подреждаха точно както Комисията се бе произнесла в самото начало. С изключение на самоличността на крадеца, планът бе съвършено същият — връщаме парите, напъхваме ги под дюшека, целувки, и замазваме положението.

— Той би могъл да избяга — рекох аз.

— Да, би могъл. Но още не е избягал. Очевидно Джейк иска да продължи със сегашния си живот. Копнее за някаква сигурност, на която няма право. Опитвам се да му внуша, че е време да направи по-реалистичен избор.

— А какво ще стане, ако не върне парите? Да не искаш да кажеш, че действително обмисляш как да го предадеш?

Той ме изгледа така, сякаш съм се побъркал.

— Да не би да съществува друг избор? Това бе единственото ограничение, което наложихме с Глиндора от самото начало. — На него му беше пределно ясно, че съм изненадан. — Виж какво, Мак, ако съм решил въобще да не повдигам въпрос, аз щях да изгоря онова писмо, а не да го пазя в чекмеджето.

— Но ти наистина не повдигна въпрос.

— Защо е необходимо? Ти бе този, който ни съобщи искането на Джейк миналата седмица: „Бъдете търпеливи, Бърт няма в какво да бъде обвинен, нещата не са такива, каквито изглеждат, бъдещите изчисления ще докажат, че има някаква грешка“. Това очевидно бе увертюрата. Джейк смята да върне парите.

В този миг между нас легна странно безпокойство, потвърждаващо факта, че двамата стоим на противоположни брегове. Този факт се стовари безпощадно върху нас. Мартин скочи прав.

— Господи! — възкликна той. В съзнанието му изплува ужасното ни разминаване, то не бе нещо ново за него, по-скоро последствията бяха такива. Той беше решил, че съм изпратил Карл при Кшишински само от негодувание срещу нехайните мерки, които Мартин вземаше — да предпази Джейк и фирмата, да престъпи нашия дълг към „ТН“ и да ги информира най-подробно за всичко, което знаехме за главния юридически съветник. Едва сега Мартин осъзна, че моите действия бяха подтикнати от предположението за доста по-големи престъпници. Мартин зърна копчето на пода и отново го запрати към прозореца — с всички сили, така че диамантът полетя със свистене. Насочи заканително пръст към мен. И започна да вика:

— Проклето, тъпо копеле! Ти дори не ми се обади по телефона!

Стоеше насреща и пухтеше. А как се чувствах аз? Много особено. Объркан. По много странен начин, но и облекчен. Когато дойдох на себе си, усетих, че се усмихвам. Не бях преценил вярно Мартин и неговата същност. Човек не би нарекъл неговото поведение безгрешно, но той се държеше по-добре, отколкото си бях представял — Бог ми е свидетел, много по-добре от мен.

Някой почука на вратата. Бръши. Беше в официална, дълга черна рокля с пайети, без ръкави, с дълги бели ръкавици. В косите й блестеше тиара с фалшиви диаманти. Погледът й се плъзна по бюрото, където все още лежеше копието на формуляра от Международната банка. Както обикновено, тя схвана положението със светкавична бързина. Подсвирнах й одобрително и тя се обърна за частица от секундата, за да ми се усмихне.

— Уош няма ли го още? — попита Бръши. — Току-що ми се обади и ме помоли да сляза. Изглеждаше разтревожен.

В този момент влезе Уош — в състоянието, което Бръши бе забелязала.

— Току-що говорих по телефона с Кшишински. Там горе небесата са се продънили. — Беше в смокинг, с шеметна червена папийонка, но лицето му бе бледо и с капчици пот. — Тад вика всички, с които „ТН“ работи — всички „свързани“, както се изрази. — Уош притвори очи. — Иска да се качим горе. Ти. Аз. Бръши. Мак. И Бърт. Какво ще му кажем? За Бърт?

Мартин махна с ръка, за да отклони въпроса. Уош, както обикновено, нищо не разбираше. Мартин попита какво точно иска Тад и в началото Уош сякаш не бе способен да отговори. Старостта го връхлиташе, времето, когато щеше да бъде объркан и изкуфял, съвсем не беше далеч. Стоеше, дъвчеше устни, погледът му блуждаеше. Най-после отговори.

— Тад иска да решим какво ще правим с Джейк.