Скот Търоу
Обявен за виновен (55)

Б. Някои ме искат, други — не

Изчаках до три на летището, после взех такси и се прибрах вкъщи. Точно в този момент в „ТН“ се вихреше страхотен спор — там бяха Карл, Тад и шефът на сигурността на „ТН“, Майк Матигорис. Умуват как да постъпят с Джейк — да го разпитват, да го разпънат на кръст или просто да го изхвърлят. След час-два щяха да звънят във ФБР.

Когато стигнах вкъщи, застанах на ниската циментова площадка пред вратата и лозата. Беглите слънчеви лъчи все още се прокрадваха, но въздухът оставаше леден и духаше смразяващ вятър. Огледах се дали няма кола, от която да ме следят, и размахах ръце така, както правеше Никсън, пръстите и на двете във формата на „V“. Размахвах ги почти цяла минута. Никой не се появи. Влязох, преоблякох се, нахлузих смокинга за вечерята на Сретение и подкарах колата към центъра на града. Лайл дори се беше погрижил да я изчисти.

Кръстосах три пъти тротоара пред Кулата на „ТН“, оглеждах се за опашка и очаквах да ме спипат, но и тук нямаше никой. Накрая влязох. Лусинда ми подаде три бележки. И трите бяха от Мартин. Искаше веднага да отида при него. Отидох в стаята си, вдигнах телефона и казах на телефонистката в полицията:

— Моля, „Финансови престъпления“.

Обади се Зурлата. Изпитах облекчение, защото се страхувах, че е спипал Бърт, но гласът му бе изпълнен със задрямало безразличие, следствие на боравенето с бумагите в отдела.

— Да не би да си се отказал от разследването? Мислех, че ме издирваш.

— Кой, по дяволите, се обажда? — попита той, после се усети и добави: — Да не си въобразяваш, че си ми единствената грижа?

— Аз съм във фирмата. Готов съм да ти отговоря на всички въпроси.

Той премисляше. Нещо, бог знае какво, го беше объркало.

— След десет минути — рече той. — И недей отново да запрашваш на майната си.

Намерих цигара в чекмеджето си. Лусинда подаде глава през вратата. Тутс бил на телефона.

— Всичко е уредено — каза той. — И точно. Твоите хора са в безопасност. Трябваше да набия в главите на един-двама някои нещица.

— Тутс, ти си вълшебник.

Едва ли не чух как на другия край на жицата пращи от гордост.

— Има едно нещо — продължи той — и то е парите. Ще трябва да си поговорим за това. Сигурно ме разбираш, мисля, че 275 е нормално.

Цифрата ме зашемети. Не бях мислил да търгувам Бърт по този начин, но започнах да схващам. Имах нужда от Бърт, и още как. Освен това бях щастлив да докажа пред себе си, че не съм чак такъв пропаднал безделник, за какъвто бе подметнала Бръши.

Тутс продължи да обяснява:

— Тази работа е голяма работа, нали тъй? Тогава сигурно ме разбираш, че 275 е нормално. — Това не бяха преговори, защото той налагаше цената.

Хрумна ми — може би трябваше да се досетя от самото начало — че полковникът ще си получи своя дял. В това бе неговият майсторлък, неговото призвание да урежда нещата, да заглажда големите проблеми. Ние също не го защитавахме безплатно.

Обясних как държа да стане всичко. Трябваше ми сметка в някоя местна банка. Някой ден през следващата седмица щеше да пристигне телеграфен превод от „Форчън Тръст“, Пико Луан.

— А какви са основните правила на играта? — попитах. — Докато пристигнат парите, моят човек в опасност ли е?

— Имам твоята дума, те имат моята. Всичко дотук е наред. Само че предай на твоя човек — следващия път няма да има.

Влязох при Бръши, която говореше по телефона. Тя изду устни за целувка и показа с красноречив жест колко е възхитена от елегантния ми смокинг. Насилих една усмивка. Тя пусна слушалката.

— Мога ли да кажа, че съжалявам? — попита тя.

— Разбира се. — Притворих очи. За какво ли трябваше да се сърдя? За това, че ме подозираше в долни намерения към Джейк? — Нещо от Бърт?

Обадил се преди час и обещал скоро да се обади отново.

— А какво стана с Тутс? — попита тя. — Той оправи ли нещата? Честно? — Последва широка усмивка. Май наистина бях голяма работа. Вратата към коридора беше отворена, затова тя ме хвана само за ръка. Останахме за миг така, като се гледахме влюбено. Едно малко тъжно цяло — шпаги, рани и почти неуловима близост. Видях как погледът й отскочи към прага. Там бе застанала Лусинда. Полицаите бяха пристигнали. А господин Голд ме очаквал горе след десет минути.

— Изглеждаше ядосан — каза тя.

— Кажи му, че съм с полицаите. — Обърнах се към Бръши и добавих: — Това ще му направи впечатление.